Ане Вебер, Из „Въздух и любов“
Дата: понеделник, март 08 @ 17:36:10 EET
Тема:


Последната дума е написана, ръкописът е готов. В него исках да направя така, все едно че всичко това е сполетяло не мен, а някой друг, например една близка приятелка, чиято лоша съдба аз бях съпреживяла от непосредствена близост и следователно можех да разкажа, мили Боже, как се беше насадила горката; е, на мен поне това не би ми се случило. Измествания от този тип се удават и на най-недодяланите романисти – от аз правиш тя, от дебела правиш слаба, от руса правиш черна. И тъкмо на мен трябваше да се случи да не успея правдоподобно да пъхна в калъпа на някоя друга тази глупава, тази идиотска, тази ужасна история?

Опитах, написах цялата история под друго име и накрая трябваше да установя: Наистина, не, не мога.

Трябваше да бъде история, и за да не може никой да стигне до идеята, че историята може би е сполетяла мен самата – не съм ли твърде срамежлива, че да разнасям публично любовния си живот? –, аз започнах да се назовавам Леа и да изповядвам католицизма и да си приписвам френско гражданство и руска майка. Леа естествено изглеждаше по-различно от мен, беше с половин глава по-ниска, тъмноруса и във всяко отношение синеока, докато аз съм такава само в един смисъл, и то само понякога. Историята на моя роман, или каквото там трябваше да бъде, се разиграваше отчасти в Париж, което обаче съвсем не трябваше да означава, че е сполетяла мен, защото аз наистина живея в този град, но все пак освен мен там са заселени няколко милиона други годни за любовни истории хора – защо не и една Леа?

В ръкописа на романа, на който бях сложила заглавието Беден рицар и който в готово състояние е колкото импозантен, толкова и непотребен, основният мъжки персонаж също се явяваше под фалшиво име, по-конкретно под рядкото френско име Ангерон, което беше надживяло Ренесанса в съвсем малко аристократични фамилии и наскоро се беше класирало и за един несполучлив ръкопис. Вместо в селището, където живее живият образец и за чието фактическо местоположение аз за съжаление няма да дам информация също и в този римейк, Ангерон си беше у дома в Нормандия, в една напълно изолирана къща или по-скоро замък, да, замък, всред гората. Дотам поне бях докарала с моето романистко-ималоедновреме, че можех да направя като някой американски милиардер и да разградя камък по камък някой замък и да го транспортирам от Бургундия или от Марна на Хъдсън или пък само в Нормандия.

Самата себе си бях направила най-добрата приятелка на Леа, играех живееща вече отдавна в Париж писателка, която съпреживяваше от най-голяма близост кога разчувствано, кога разстроено и възмутено любовното щастие и страдание на своята дружка и коментираше, едно удвояване на мен самата, което обещаваше не само една допълнителна шапка-невидимка, но и задължителната за разказването дистанция.

В защита на моята наистина рудиментарна, но, както се надявах, все пак отчасти достоверна фикция, аз бодро тръгнах да разказвам, във всеки случай толкова бодро, колкото беше възможно при описаните по-долу обстоятелства, за които ще има да четете още, и така, докато ръкописът беше завършен.

След това го хвърлих в кошчето за боклук.



И сега значи всичко още веднъж отначало. Историята, която преживях и исках да разкажа, беше като сътворена за лош роман. Тъй че аз ѝ направих удоволствието и написах лошия роман, който тя изискваше. Това обаче на стига. Бъди доволна, историйо, достатъчно е, че съчиних тези плоски трели. Ще видиш, че няма да мога и да я публикувам.

Започвам още веднъж от начало. И този път ще бъде по моята собствена воля. Да вземем фигурата на Леа, която въпреки маскировката, с която съм я екипирала, твърде много ме наподобява. Какво да направя с една романова фигура, която, като се изключи цвета на косата има едва ли не повече сходства с мен, отколкото аз самата. Естествено тук там оставих Леа да действа малко по-различно, отколкото бих направила в тази ситуация аз и я бях разквартировала не във втори арондисмон, където са намира моето жилище, а в близост до Порт дьо Клиши, тоест на другия край на града, Рю дез Епинет. Но кого се надявам да оставя на тъмно с подобни прозрачни финтове. Съжалявам, не мога да те ползвам, във всеки случай не такава, каквато съм те създала от моето собствено ребро, казвам днес на Леа, която се е приземила с ръкописа в кошчето за боклук.

Отсега нататък казвам аз и пиша аз. И предполагам, при което естествено и този път бих могла да се заблуждавам, че това ново новеничко аз накрая ще ми прилича по-малко от онази измислена Леа, която ми беше изписана като по тялото, или която аз си бях изписала като от тялото. Историята стоеше под знака на големия Вестител на мъртвите. Големият Вестител на мъртвите, или Blaps mortisaga, е дебел черен бръмбар, който аз намерих в едно ранно зимно утро в моята кухня на пода, където той, лежейки като Кафка по гръб, бавно, вероятно вече към края на силите си риташе с крака като в забавен каданс. Този бръмбар, който много след онази сутрин ме хвърляше в уплах, аз пляснах от моята кухня във възникващия роман и пред носа на моята Леа, която още замаяна и със слепнали от сън очи се движи пипнешком през млечно мътната утринна светлина на своето жилище. Тъмното петно пред етажерката за книги тя най-напред взима за някакъв малък предмет, за паднала коркова тапа от вино например, или за кълбо прах. Вместо сега да захлупи някой празен буркан от консерва върху насекомото, да подпъхне лист хартия под буркана и след това да го изнесе навън през прозореца, тя отваря кухненския шкаф в търсене на спрей за насекоми, какъвто смята, че притежава. Понеже не намира такъв, тя взима първия най-сходен флакон – един импрегниращ спрей за обувки от набук и с него напръсква безпомощно лежащото на пода животно, което обаче в никакъв случай няма за следствие неговата смърт, а само едно ускорено отчаяно вибриране с краката. Преодолявайки отвращението си, при това потискайки едно истерично изпищяване, тя посяга към лопатата и метлата и успява да пъхне диво размятащото наоколо си животно в една найлонова торбичка и да я завърже. Но дори уловено и потиснато с отровния импрегнатор, животното не дава покой. Завързаната найлонова торбичка започва бавно да пълзи по пода и при това силно и заплашително да шумоли, така че Леа полуоблечена трябва да пробяга петте етажа надолу, да държи торбичката в протегнатата ръка надалеч от себе си и да я остави да изчезне в кофата за боклук, където тя още дълго продължаваше да шумоли и в моите представи все още продължава да шумоли. Непобедимо.

Как да направя доловими за една жена на име Леа, която тъкмо бях измислила, и която следователно е едва ли не напълно непозната за мен, целия ужас на това преживяване. Трябваше да се опитам да я хвърля в същото състояние на страх, на преследваност и на заплаха, в което се бях намирала аз самата към момента на тази сутрешна среща. Затова не ми оставаше нищо друго, освен да ѝ припиша моята или поне някоя подобна предистория. И точно това може би беше прекалено като изискване. Защото и за романовите фигури също има граници, които впрочем са много по-тесни отколкото при нас – съществата от плът и кръв. Това са границите на очакваното или просто на вероятното. Ако исках наистина да увеся на Леа историите, които една след друга ме бяха сполетели, по съображения за достоверност не ми остава нищо друго, освен да я оставя да се приземи посредством самоубийство в някоя институция или в кошчето за боклук. Днес прозрях, че съм по-солидна, от моята Леа и предпочитам веднага да поемам всички ужасии в мен.

За да мога да напиша Беден рицар, се бях разделила на една персона, която се намира в центъра на живота и която я връхлитат най-нечуваните неща, Леа, и една втора, аз, която седи на своето бюро в мъртвото око на бушуващия циклон на големия град, не вижда нито човек и пише и превежда и пак пише. От най-живата част на моето себе си бях направила художествена фигура. Това деление ми се беше сторило естествено. Но какво ли не трябваше да измислям за тази Леа, за да направя от себе си една поне донякъде правдоподобна и откъсната от мен фигура. Бях ѝ осигурила работа като асистент на адвокат на Авеню Ваграм. По-късно движеше работата с медиите за едно малко художествено издателство. Охотно тя се оставяше да бъде пращана в тези работни отношения и в леглото на този или онзи мъж. Всичко това сега е напразно. Леа и аз се хвърляме в прегръдките си и се сливаме отново в една персона. Не ми се сърди, мила Леа, но ти беше без собствена воля и дори само за това нямаше необходимото за романова фигура. Сега обаче, когато трябва да бъде шкартирана, тя внезапно оживява и иска да получи още веднъж нов шанс, втора поява на сцената. Кой автор може да откаже нещо на своята собствена основна фигура. Е, добре, Леа, ти, ако и само като презряна романова фигура, един вид като сянка на самата тебе, ще намериш вход към тези страници.


Преводът е направен от Антония Колева по Anne Weber, Aus Luft und Liebe, S. Fischer Verlag, пробата за слушане на Литературпорт.





Текстът е от литература плюс култура |*| GrosniPelikani
http://grosnipelikani.net
Няколко здрави парчета посред happy end-а

URL на публикацията е:
http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=584