литература плюс култура |*| GrosniPelikani

1. Издигане

Електрическите лимони от държавното предприятие »Нарва«, с които беше декорирано дървото, имаха дефект, потъмняваха и припламваха отново и угасяха разположения нагоре по Елба силует на Дрезден. Кристиан свали навлажнилите се, покрити с ледени топченца от вълнените вътрешни страни, ръкавици с един палец и бързо потри едни в други станалите почти безчувствени от студ пръсти, духна в тях — дъхът се разсея като ивица мъгла пред мрачно изсечения в скалата подстъп към буковата пътека, която водеше нагоре към Институтите Арбогаст. Къщите по Шилерщрасе се губеха в тъмнината; от най-близко разположената, една къща тип фахверк със залостени капаци на прозорците, към клоните на един от буковете над скалния проход отвеждаше електрически проводник, там гореше една коледна звезда, светла и неподвижна. Кристиан, който беше дошъл през Блауе Вундер и Кьорнерплац, продължи да се движи към края на града, в посока Грундщрасе, и скоро достигна наземната въжена линия. Пред витрините на магазините, покрай които минаваше — пекар, млечни произведения, дюкян за риба — бяха спуснати ролетките; навъсени и с пепеливи контури, вече наполовина в сянка, стояха къщите. Струваше му се, като че се притискаха една в друга, потърсваха закрила една от друга пред нещо неопределено, още не проницаемо, което може би би се изплъзнало от тъмнината — както ледената луна се беше изплъзнала над Елба преди време, когато Кристиан беше останал на място на опразнения от хора мост и беше гледал към реката, повдигнал над ушите и бузите дебелия, плетен от майка му, вълнен шал срещу смразяващия режещ вятър. Луната бавно се беше издигала и се беше откъсвала от студено инертната, оставяща впечатлението за течна пръст маса на течението, за да застане сама над ливадите с техните обгърнати в мъгла на нишки пасища, над хангара за лодки на брега на Елба откъм Стария град, над губещите се в себе си около Пилниц очертания на височините. От една църковна камбанария в далечината удари четири, което изненада Кристиан.

Пое нагоре по пътя към наземната въжена линия, остави пътната си чанта на олющената от дъжд и пек пейка пред решетката, която завършваше перона, и зачака, пъхнал ръцете, както са с ръкавиците, в джобовете на военно зелената си канадка. Стрелките на гаровия часовник над къщичката на кондукторите изглежда като че напредваха много бавно. Освен него никой друг не чакаше наземната въжена линия, и за да мине времето, той драскаше по дъската за обяви. Отдавна вече те не бяха почиствани. Една рекламираше кафене Тоскана на страната на Елба откъм Стария град, друга намиращия се по-нататък по посока Шилерплац магазин Нетер, една друга ресторанта Сибиленхоф на спирката на върха. Мислено Кристиан започна да повтаря постановката на пръстите и последователността в мелодията на италианската пиеса, която трябваше да бъде изсвирена на празненството за рождения ден на бащата. После той се загледа в тъмнината на тунела. Един слаб отблясък нарастваше, изпълваше постепенно кухината на тунела като издигаща се вода в някой фонтан; заедно с това растеше шумът: шистозно хрущене и скрибуцане, водещото въже от стоманени жици скърцаше под тежестта, на тласъци се приближаваше трамваят, пълна с морска светлина капсула; две очи на фарове осветяваха трасето. В правоъгълния паралелепипед на вагона можеха да се видят неясно очертаните тела на отделните пътници; в средата размиващата се сянка на белобрадия кондуктор, който от години пътуваше по този маршрут: нагоре и надолу, надолу и нагоре постоянно в редуване, може би той затваряше при това очите, за да избяга от вида на твърде познатото или за да го види наум и после после да го изтласка, за да прогони духове. Вероятно обаче той вече виждаше със слуха, всеки тласък по време на пътуването би трябвало да му е вече познат.

Кристиан взе чантата си, намери една монета и прекара оставащите мигове в наблюдението на парáта: дъбовата шума до недодялано изрязаната десетка, миниатюрната изтрита цифра на годината с А-то отдолу, обратната страна с чук, пергел и жътварски венец, и си мислеше колко често те, децата от Хайнрихщрасе и Волфслайтен, бяха прекопирали с молив върху лист отпечатъка на такива монети — Ецо и Ина бяха по-умели, а също и по-усърдни от него, тогава, по времето на мечтите им за велик фалшификаторски, разбойнически, приключенски живот, какъвто водеха героите от филмите, които показваха в кино Танхойзер, или от книгите на Карл Май и Жул Верн. Трамваят застана, меко спирайки, на място. Стъпаловидно разположените във височина и скосени врати пуснаха пътниците на свобода. Кондукторът слезе, отвори решетката и, за пътуващите нагоре, един тесен проход до нея. Там беше поместена каса за монети, Кристиан пусна в нея парите за пътуването и спусна намиращата се отстрани ръчка; десетпфениговата монета се изтърколи от въртящата се плоскост и падна при другите на дъното. Понякога децата от квартала хвърляха вместо грошове плоски, гладко шлифовани от Елба дребни камъчета, които те наричаха »сандвичи«, или копчета — направо на пук на майките си, на които им беше мъчно за копчетата, защото малките монети от алуминий ги получавахме лесно, копчетата обаче трудно. Вратите на вагона бяха затворени, през зимата трябваше, ако искаш да влезеш в някое купе, да ги отваряш в противовес на едно опнато въже; затваряха се веднага, щом пуснеш. Кондукторът беше отишъл в къщичката, наля си едно кафе и гледаше бързо разотиващите се пътници, които се губеха като сенки, завиваха напред зад ъгъла, към Кьорнерплац или към Пилницер Ландщрасе.

След няколко минути от високоговорителя над табелите с обяви отекна един звучащ уморено глас, изсаксони нещо, което Кристиан не разбра; но кондукторът се надигна и грижливо затвори вратата на къщичката. Бавно, облата, кожена кесия на монетите за разваляне се поклащаше на протритата униформа, той мина напред към кабината на водача с пулта за управление, чиито множество копчета се виждаха безсмислени на Кристиан, защото направлявана беше наземната въжена линия от въже и макари, фиксирана, в случай, че някога въжето се скъса, автоматично чрез един мъдро измислен приклещващ механизъм. Може би с копчетата работата беше съвсем друга, може би те служеха на разбирателството или на психологията: копчета, които бяха налични, трябваше и да означават нещо, да изпълняват функция, изискваха познание, предпазваха от монотонност и работна умора; освен това имаше го и обходния маньовър на средата на трасето. С трясък падна в жлеба вратата на кабината, която се отваряше с един четиристенник и не минаваше през въжената свръзка на останалите врати, зад кондуктора.

»Тръг-ване«, каза гласът от високоговорителя. Вагонът остана още за един момент на място без да потрепне, после спокойно се приведе в движение, плъзна се навън и нагоре от отбивката на спирката. Кристиан се обърна и видя, как път и чакалня се смаляваха перспективистично, докато остана само още овалът, който очертаваше кухината на тунела на фона на кремъчно зеленото небе; постепенно и то също се смали, бавно откъм една страна отпред се вмъкна кулиса тъмнина, и за кратко време, преди изходът да влезе в полезрението, само лампите в тунела и прожекторите даряваха оскъдна светлина. Кристиан извади една книга от чантата, която му беше подарил чичо му Мено. През изминалата седмица той почти не беше стигнал до това да чете от нея: всъщност във Валдбрун беше забележимо предколедното настроение, уроците не се провеждаха вече така строго, но подготовката на празненството за рождения ден и всекидневно предприеманите пътувания с автобус към къщи, за да може да упражнява с другите италианската пиеса, бяха коствали време. Кристиан искаше да прочете по-основно книгата по време на коледната ваканция. Беше твърде дебело, отпечатано върху влакнеста хартия и подвързано с груб лен произведение; изображението на подвързията той знаеше от едно издание-факсимиле на Манесовия ръкопис, което беше виждал в библиотеката на чичо си, но също и у Тице, там в един особено хубав и добре запазен екземпляр; бащата на Никлас, Ецо и Реглинде, често четеше в него. Изображението показваше легендарната фигура на Танхойзер, един мъж с червени къдрици в синя одежда с бяло наметало, черен кръст на гърдите, черно-жълто разделеният герб до крилат шлем над стилизираните пълзящи растения; левицата »Танхузер«, както беше изписано името му над картината, беше вдигнал отбранително или пък предпазливо поздравяващо; десницата запретваше наметалото. Кристиан отвори тома. »Древни германски творения, издадени в подбор и снабдени с бележки от Мено Роде«, прочете той, после отново отгърна на сказанието, от което вече беше чел по пътя от Валдбрун за Дрезден. Прикрепената над него на тавана на вагона лампа започна да пристъргва, отгърнатата страница доби зърнист, бледен вид, и в лекото вибриране на пътуването буквите се размиваха пред очите му. Не можеше да събере концентрация за историята на Рицаря на златните шпори, който е отплавал със седемдесет и два кораба, за да иска за жена царица Бриде. Лампата угасна. Той пъхна книгата обратно в чантата и при това потърси пипнешком барометъра, подарък за бащата, който той беше взел от някогашния Дом на дружеството на плаващите по Елба. Добре опакован и омекотен, той се намираше в топката използвано бельо, която пълнеше чантата му.

Трамваят достигна, в бавно, но постоянно изкачване нагоре от време на време разтърсван на тласъци от неравности при смяната на макарите, нивото на минаващата покрай трасето букова пътека и за малко покара, няколко метра над земята, паралелно на пътя. Можеше да се гледа в осветените прозорци; протегната ръка би могла без големи усилия да докосне вагона. Горе, до втория тунел на наземната въжена линия, пред погледа попадаше затвореният още преди много години ресторант Сибиленхоф, чиито тераси стърчаха като забравени от великански деца ученически подложки за писане; железницата щеше да поеме натам и съвсем малко преди най-долната тераса щеше да кривне към входа на тунела за към спирката на върха. При някои от пътуванията Кристиан беше бленувал за отминали празници в тъмните и недружелюбно простиращи се зали, за вечерни, култивирано конверсиращи господа, които носеха колосани ризи с гагатови копчета за ръкавели и часовници на верижки над страничните джобове на фрака; продавачки на цветя в униформи на пажове, с едно само загатнато пощракване с пръсти привиквани към масите, за да се подари на дами, по които пламтяха много бижута под урните на кристалните полилеи, една роза; танци, за които акомпанираше капелата, един блед цигулар с напомадена коса и хризантема в илика... Над покривите на намиращите се в ниското къщи, които се спускаха стръмно към Грундщрасе, плъзваше сиянието на ледената луна, караше върховете да заблестят и носеше на заснежените градини напудрени прояснения, които по границите, бяло понадигнати тук-там от самотно разпръснати, покрити със сняг камари дърва или навеси, се претопяваха със сенките, хвърляни от храсти и дървета.

Кристиан забеляза, че се намираха над дома на Фогелщром, сивата крепост на художника и илюстратор, която Мено наричаше »изправителен дом за жени«, една представа, която за Кристиан, когато сега той погледна през прозореца, с лице близо до студеното стъкло, отвъд трезвостта на деня се задейства от изглеждащи неприближими прозорци и високи дървета. Във възлегналата маса на склона Лошвиц оттатък Грундщрасе, която сега, частично видима се заизвива като бледа лента в дълбокото, се загуби лунната светлина, изниза се пред наблюдателните кули на Остром, избледня при моста, по който войниците се отправяха към Горното ниво. Градината на изправителния дом за жени се простираше мрачно, защитена от събития и погледи; Кристиан едва беше в състояние да разпознае някоя корона на крушово дърво или на бук, чиито тънки клони провисваха димнообнищени над дълбината; вля се в контурите, тясната пролука между буковата пътека и покривните керемиди, като светло в щриховката на стари незавършени рисунки. Той видя фонтана пред себе си, почти изцяло обраслата площадка, която описваше дъга пред обруления от пек и дъжд каменен фонтанен сом и по обрасли с мъх стъпала отвеждаше нагоре; началото на едно стихотворение беше изсечено на плочката над фонтанния сом; размити бяха буквите, почти изтрити вече. Кристиан не можа да се сети за звученето на думите, колкото и да полагаше усилия, за сметка на това той виждаше ясно пред себе си отчупените мустаци на сома, ослепените очи и тъмната одежда от мъх; спомни си за суеверния страх от животното и също за отдавна вече замлъкналия, дишащ гробовен студ фонтан, когато Мено и той бяха посещавали Фогелщром; неговият направо почти детински страх, подхранван и от странните разговори, които бяха водили Мено и мършавият художник в изправителния дом за жени. При това не толкова самите думи и теми му се бяха стрували особени, колкото атмосферата на къщата; каквото имаше да се разбира, с детинското си без-, или поне полу- или тричетвъртиразсъдство той беше намирал за правилно и за подходящо в света на възрастните, който от висините си се навеждаше към него, момчето на единадесет или дванадесет години. За думи като »Меригарто« или »Магелоне« той можа да си спомни, по-скоро заклинания отколкото понятия, които биха могли да означават нещо в действителния свят, както му се беше виждало в пробуждащи се догадки; думи, които го докосваха странно и които той никога не беше забравил, въпреки че те му се бяха стрували по-малко загадъчни от картината в мрачното фогелщромово преддверие: идилични ландшафти, губещи се в светло-синя светлина градински сценарии със свирещи на флейти фауна и изворни нимфи, една холандскокафява редица предци, сериозно гледащи жени и мъже отгоре на това с някое цвете, коприва или, това той дълго беше наблюдавал с почуда, един златен охлюв в ръката. С тези чезнещи в тъмата образи от преддверието, на които Фогелщром и Мено съвсем рядко хвърляха поглед когато минаваха покрай тях, изглежда двете думи имаха много по-скоро нещо общо: тази за острова и името на едно изкачило се от дълбините на времето и отново изчезнало там момиче; той си ги беше набелязал и беше опитвал с наслада тяхното безследно изчезнало благозвучие отново и отново в разговори под носа със самия себе си. Звучене беше и това, което му се беше запечатало от разговорите, един вид речно ромолене от ателието на Фогелщром, което през зимата беше толкова студено, че ледени цветя плъзваха към стативите и щампования с ромбовидна шарка тапет и двамата мъже с димен дъх ходеха из стаята, Мено с палтото на Фогелщром през раменете, самият Фогелщром с много пуловери и ризи; едва различими гласове, когато те бяха в библиотеката и Кристиан слухтеше в преддверието, съзерцавайки някое от лицата на предци, от време на време прозвучаваше предпазлив смях, даваше се глас на недоволство или на похвала за съответния тютюн. Понякога Мено извикваше и му показваше, художникът предпазливо отгръщаше, стоманени и медни гравюри в миришещи на мухъл фолианти, и тогава тъй да бъде, да бъдат произнасяни думи, които като нещо изключително, още никога не чувано, остават в слуха, думи като онези две магически имена. — Светлината над него потрепери отново. От горе, от тъмнината под тунела и Сибиленхоф, към тях пълзеше насрещната железница и достигна в същия момент като тях завоя, където линията се разделяше и единият влак можеше да се размине с другия. Виждаше се водачът като неподвижен фантом да седи в отминаващата капсула, в която нямаше никой друг, и да отвръща на поздрава на белобрадия кондуктор с едно сдържано кимване с глава, после вагонът се снижи и изчезна от погледа.

Кристиан си спомни, че за пръв път в изправителния дом за жени беше чул нещо за По; Мено и Фогерщром бяха разглеждали илюстрации към един разказ; той си спомняше особено добре за една страница, на която изкусната гравираща игла на Фогелщром беше представила една крепост, която се издигаше в нощно тъмната страна; и още Княз Просперо със свитата си от хиляда дами и рицари в укреплението с кованите заключалки; отново се почувства така, като че ги вижда както тогава под мършаво-финофаланговата ръка на Фогелщром, разхождащи се и разговарящи помежду си, като че компанията живо играеше своите весели игри, докато навън цареше заразата и опустошаваше страната; като че Просперо върви през залите в опиянението на някакъв голям празник; навяваха мелодии, ударът на абаносовия часовник, който се намираше в залата с картините, заглъхваше в дълбините на замъка, а в седемте зали отпред танцуваха хората, защото княз Просперо не търпеше никаква тъга, а сред музиката, сред смеховете и песните вече не можеше да се чуе лая на кучетата навън, пред вратите, нито виковете на нещастните.

Трамваят стана по-бавен, проточи последните метри. Кристиан, потънал в спомените и мислите си, почти не беше забелязал, как вагонът беше влязъл в горния тунел, който изглеждаше по-светъл от долния заради варосаните в бяло стени, беше хвърлил само един воден от навика, но всъщност не възприемащ поглед към приветливо светло баданосаната къщичка-кабина с приятно извит покрив, към който се долепяше тухлената постройка с неонов надпис »Наземна въжена линия« с машинното помещение и вестибюла, където човек можеше да чака или в една витрина да разглежда фотографии, детайли. Леко отпружинирайки, вагонът остана на място. Изръмжавайки, се отвориха вратите. Кристиан метна на рамо чантата си и пое, все още потънал в размисли, през плоските стъпала на отбивката за спирката към решетъчната порта на изхода. Кондукторът се затътри в посока на вестибюла, посегна към едно вградено в зида копче, затварящият механизъм на вратата избръмча, и Кристиан пристъпи навън. Беше си у дома, в кулата.

2. Мутабор

»Хубаво, че веднага те увардих, вече си мислех, че трябва пак да се връщам«

»Мено! Ти ли ме взимаш?«

»Ане трябваше все някак да разквартирува Роберт и теб за днес. Ти спиш при мен.«

»Толкова ли много са гостите?« беше попитал само, за да скрие радостта си зад едно звучащо между другото искане на сведение. Нали и той самият знаеше. Самото количество на набавяните в последните седмици продукти за печива, които се трупаха с купища в килера на Каравеле беше говорело за очаквания брой на гостите за рождения ден. Пълните рафтове на килера го бяха убедили, че би било неразумно да се прибира у дома в Каравеле, освен за упражненията, които и без това се провеждаха най-вече у Тице, ако не искаше да дразни нервната Ане с привидно моткане и, да бъде подложен на недоверчивите й погледи дотогава, докато вече никакво извинение не може да го спаси да бъде пропъден, шпикован с бележки за покупки, в хранителите стоки или в Холфикс или пък да свърши в кухнята пред постоянно наново израстващите купища съдове за миене.

»За кафето днес след обед бяхме поне тридесетина. А едва след това става официално, тогава вече наистина ще дойдат още някои хора.«

Вървяха покрай Сибиленлайте.

»А къде спи Роберт?«

»У Тице.«

Братът, значи, ще нощува в къщата на звездата на вечерта. Кристиан отново сложи ръкавиците си с един пръст и се замисли за Таузендаугенхаус, която щеше да го приеме днес за нощта, в толкова различен въздух и атмосфера от вкъщи в Каравеле.

»Исках направо да те взема, за да не ходиш първо до вкъщи. Ане вече е взела със себе си челото в замъка.«

Кристиан кимна и погледна своя чичо, който беше свалил шапката си и заедно с това беше освободил няколко щриха снежинки. »Откога всъщност я носиш?«

»Донесе ми я Ане от ›Ексквизит‹. Щяла да ми отива, смята тя. Добър модел, между впрочем.« Мено се взираше в надписа на канта от вътрешната страна. »Югославска доставка. Ане каза, че се редели хора чак навътре в Телманщрасе, сигурно петдесет метра. За баща ти нямало подходяща.« Той отново сложи шапката. »Всичко нормално ли мина с барометъра?«

»Както беше по уговорка. Двеста и петдесет марки. Ланге дори още веднъж го почисти и полира.«

»Добре. Кажи, да взема ли аз чантата?«

»Ами, тя не е много по-тежка, благодаря, Мено. Само бельо има още вътре.«

Те достигнаха Турмщрасе[1], главната улица на квартала. Мено крачеше с широки стъпки по-замислено от Кристиан, той беше извадил лула ›Брюйер‹ с извит мундщук и сферична глава и я тъпчеше от една кожена торбичка. Кристиан повдигна нос да подуши, пое пикантното ухание на ванилия, примесено с аромат на смокини и кедрово дърво. Алоис Ланге, бившият корабен лекар, съсед на Мено в Таузендаугенхаус, всяка година получаваше една кутия, изпратена от заместник-председателя на Копенхагенската наутиска академия, от която даваше половината на Мено — корабният лекар някога беше спасил живота на заместник-председателя, и така, за огорчение на Либуса, жената на Ланге, тютюнът никога не се свършваше в Таузендаугенхаус. Една кибритена клечка припламна и освети сухите, бледи черти на Мено със синкава сянка на брадата; отблясъкът заигра в кафявите, затоплени с отделни зелени искри очи, очите на Ане и на втория й брат, Улрих, очите на Роде, и Кристиан също ги беше наследил.

»Лесно ли успя да дойдеш? Единайската рано днес я нямаше никаква. Един час костваше да дойде релсовият резервен превоз. Беше достойно«, Мено раздуха пурата, »– за ухото и окото, ругатните на спирката. А шестицата беше отклонена по обиколен маршрут.« Лулата още не гореше, той запали още една клечка кибрит.

»Забелязах.«

»Ане искаше да ти се обади, но телефонните линии изглежда не функционираха, или отде да знам, какво пак се е развалило — но тя въобще не успя да набере.« Лулата гореше, Мено изпускаше дим след дим.

»Вчера горе валя до побъркване, в Цинвалд и Алтенберг има над метър сняг, направо ме хвана страх, че автобусът няма да върви. На Карсдорф трябваше да слизаме и да помагаме на шофьора да рине. Фашините в полето се бяха преобърнали, всичкият нов сняг беше навявал на пътя.«

Мено кимна и хвърли на племенника си, който беше вече почти толкова висок колкото него и газеше в пръхкавия сняг малко отпред, един замислен поглед. »Как е в училището? Оправяш ли се?«

»До тук съвсем добре. Малко ми се дзверят, защото съм от Дрезден. Гражданското обучение е както обикновено.«

»А учителят? Опасен?«

»Трудно да се каже. Той е едновременно наш директор. Ако послушно повтаряш като папагал каквото ти набиват в главата, те оставят на спокойствие. Учителят по руски е твърде непроницаем. Такъв един тих, строго наблюдаващ, стопроцентов. Има нещо котешко, промъква се из етажите и ни контролира в интерната. Днес дойде с бели ръкавици, опипа по ъглите, дали и там е наистина чисто. В съседната стая сигурно всички си изпуснаха автобуса, откри огризка под шкафа, трябваше пак да почистват.«

»Провокира ли?«

»Именно.«

»Бъди предпазлив. Това са най-лошите. Знам го този тип. Винаги имаш чувството, че прозират в теб, не издържаш погледа, ставаш нервен, правиш грешки. И това е грешката.«

»Вярно, това с прозирането. Той има толкова пробождащ поглед, мисля винаги, когато ме погледне, че може да прочете мислите ми.«

»Обаче не може. Не се оставяй да те изнервят такива трикове.«

»›Мъдрият човек въври със сведена глава, почти невидим, като прах.‹«

Мено погледна изненадано Кристиан.

»Добре съм го запомнил, Мено.«

Снегът, набразден от следи на шейни, помагаше на оскъдната светлина от уличните лампи; на дебели гугли той покриваше градинските зидове и покривите на малкото автомобили покрай бордюрите на тротоарите. В ляво изплуваха сградите на Холендише лайте, почти всички бяха на института на барона, както заради наследствената си титла той беше наричан от всички в квартала, барон Лудвиг фон Арбогаст, за чийто огромен имот на долното ниво, в което се стичаше Холендише лайте, и институт се говореше наполовина с удивление, наполовина с подозрителност. Баронът беше патронът на училището, в което беше ходил Кристиан до лятото, и винаги когато той беше виждал барона, си беше спомнял за един разговор между Мено и бащата: как подържано-елегантният вид на Арбогаст — носеше шити по мярка костюми, към които едно бастунче със сребърна дръжка — можеше да се приведе в съгласие с онзи наистина посивял от атмосферните условия, но все още ясно четим надпис над основния корпус на института: ЗА СОЦИАЛИЗЪМ И МИР; титлата »барон«, указаната и върху табелите и пътепоказателите в институтската градина, аристократична титла с властта на работници и селяни: на Кристиан много би му се искало някога да постави този въпрос на учителя си по гражданско обучение.

В сградите на института на Турмщрасе още гореше светлина. Прикрита от едно дърво на сладък кестен, кето простираше клоните си издадени много над пътеката, се разполагаше малката арбогастка обсерватория, която вече отдавна не беше в публична употреба, въпреки че една поставена отпред дъска обещаваше »Народна обсерватория«. Стрелката и циферблатът на един слънчев часовник ръждавееха в бръшлянов килим върху разпокъсаната мазилка. Смятаха, че най-вероятно Мено ще да е попоглеждал зад вратата от задната страна на обсерваторията; Кристиан често го беше наблюдавал, когато се бяха завързвали разговори за астрономия и тълкувание на звездите. Тогава чичото беше вземал позиция между фонова развеселеност и прикрит интерес, тихо облегнат в ъгъла, сферичната лула в устата, слушащ брат си Улрих, който оживен разказваше за науката за звездите в древния Ориент.

»Аз току що четох от твоята книга.«

Пушек се издигаше на гъсти облаци от главата на лулата. »Изключителни стари неща« промърмори Мено на кръстовището между Турмщрасе и Волфслайте. »Вече почти никой не ги познава. Цензорите вероятно и старецът от хълма. Книгата ми беше навлякла едно дебело писмо от него, от Остром до Вестром тъй да се каже. Три дни трябваха, докато дойде, като се има пред вид, че стигаше старецът просто да мине по моста. Но той май бил болен, говори се. — Иначе бях гледан твърде накриво за това.«

»Книгата не дава отговор на въпроса, как е била закалявана стоманата.«

»Айзенхютенщат не се явява в нея.« Мено описа един мах с лулата. »Също и Парцифал не застъпва еднозначно пролетарско-революционна позиция, и изобщо има още какво да се желае от класовото съзнание на рицаря.«

»И Мерсебургските заклинания са твърде формалистични?«

»Чак пък толкова лошо положението не е.«

»Песента на Хилдебранд, началото?« Кристиан погледна чичо си умолително. Мено дръпна още веднъж от лулата и започна да рецитира. Омаяно, както и всеки път, Кристиан се заслуша в приятно темперирания глас, в театралния маниер на говорене; странно развълнуван от прастария език и магията на думите на тази песен, особено от »Ik gihorta dat seggen / dat sih urhettun / aenon muotin«[2] на началото и от »sunufatarungo«[3] на четвъртия стих. Мено продължи да я казва и след началото, вече беше до тринадесетия стих, на »знаен ми е светът божи«; в бавно напредване, с кимане на глава, скандирайки мелодията на стиха, той говореше за Отакеровия Грим, за Дитрих и за златната броня кайзерова, дадена от царя, Хуневогт, за речта на Хадубранд срещу бащата и за »ostarliuto«, »пътника от изток«, и как баща и син се бият, »дорде талпите липови смалят се / надробени от оръжията ...« Лек вятър беше излязъл, дърветата от двете страни на улицата се раздвижиха, сняг се засипа от клоните. На Волфслайте, до която те сега стигнаха, се намираше широко и масивно изградената къща Волфщайн, като кораб при пълно осветление; във Фагота, както беше наречена осмоъгълната пристройка, пушеше »Лампата на историите«: Значи до разказването са, помисли Кристиан, и пред себе си видя чичо си Ханс Хофман, токсикологът, обясняваше на Фабиан и Муриел Синята желязна шапка и Горчивосладката нощна сянка, които той самият довеждаше във Фагота; сети се за Маливор Марокен, белокосият чилиец, който държеше заемане на костюми „Ел Суеньо“, а освен това и едно фотоателие — когато Кристиан беше станал на четиринадесет години, трябваше да се фотографира за личната карта при Марокен; по стените на стълбата, която водеше нагоре до тежката камера за плаки „Ернеман“ имаше цитати от съчиненията на Ленин, нямо обхождани с поглед от опашката чакащи току що фризирани момичета и момчета; горе чилиецът викаше »Моля ку-ку към малката кукувичка, моля ку-ку щрак!«, при което от човек се искаше да насочи очите си към едно червено птиче, закрепено с щипки за пране на ръба на една противосветлинна козирка.

»Утре е соарето«, каза Мено и показа към фината и изглеждащата олекотено конструирана къща Делфиненорт отсреща на Волфщайн, извивката на горната устна на покрива и голямата волута над един жлеб в стената; а »соаре« означаваше (преди Кристиан си беше представял под това една изискана дума за свинщина), че е канила госпожа фон Щерн в стар германски краснопис на картички от Кьонихщайнска ръчна хартия, канени на спомени за Зимния палат и Дрезненския двор, защото тя е била придворна дама.

Отново на Волфслайте се намираше Италианската къща, в която живееха вторият чичо-Роде на Кристиан, Улрих, и неговото семейство. Улрих беше директор в едно предприятие народна собственост, жена му Барбара работеше като кожухарка и дамска шивачка в »Хармония« на Рислайте. Понякога Кристиан беше посещавал семейство Роде под повече или по-малко благовиден предлог, за да може подробно да съзерцава стълбищното антре и детайлите в югендстил на жилището им. Нито една страна на къщата не приличаше на другите. Антрето се вдаваше като корабен нос напред, засводено в четири прозореца, от които един сам горе и три малко по-нататък долу, са оставени като при описване на кръг, в зидарията. Отделеният прозорец горе, над който покривът описваше една проточена дъга, приличаше на един свръхизмерен отвор на ключалка. Кристиан положи чантата и влезе в къщата през вратата с крила като човки на гондола, за да запали осветлението. Предверието към врата, един оставен в зидарията, напомнящ за изтока павилион, сега беше осветено от прозорците на антрето, в които, както и при къщата Делфиненорт, бяха вплетени цветни и растителни орнаменти. Вечерници пълзяха по етажите до прозореца отвор на ключалка; прекъснати от среден камък между етажите, който беше украсен от две огледални пясъчникови охлюви завъртулки. А в ляво, на разположената в посока Турмщрасе страна върху издадената стълбищна платформа, на цокъла клечеше един разнебитен чардак; той спадаше към жилището на Роде, на много места мазилката откриваше за погледа разяден от времето и дъжда тухлен градеж.

»Да позвъним ли? — Не«, промърмори Мено. »Ела.« Те отминаха, Мено с наведена глава, ръцете пъхнати в джобовете на палтото му, шапката нахлупена надолу в лицето.

На Мондлайте брястове протягаха своите мъртвешки клонаци в небето. Заваля. Снежинките се сипеха и натрупваха на пътя, който едва оставяше достатъчно място за ладите, трабантите и вартбугите, наблъскани възможно по по края на улицата, тук и там килваха порутени, целите в пролуки, обраснали в шипкови и къпинови гъсталаци огради. Светлинните поли на все още функциониращите улични лампи затанцуваха, Кристиан нямаше как да не помисли за впечатленията от една такава вечерна разходка, когато му се бяха явили файтони пред мълчащите, отдръпнали се в миналото къщи, бяха се откъснали от нощната неяснота на Монд- и Волфлайте, в зимна вечер като тази нечуто бяха потегляли или пристигали: дами с хермелинови маншони слизаха, след като един прислужник беше отворил ревностно крилото на вратата, конете пръхтяха и грациозно пристъпваха в сбруята, предугаждаха овес и захар, родния обор, а след това се отвори вратата с двете пясъчникови сфери на пиластрите и причудливия винт-цвете на арката, възгласи прозвучаха, една камериерка бързешком се изкачи по стълбата, за да поеме багажа ... Кристиан се сви уплашен, когато чу една улуличка да се жали. Мено посочи дъба до Таузендаугенхаус, който вече беше влязъл в полезрението, наполовина скрит за вратата и зад мощния червенолист бук. Намираше се на края на една глуха улица, в която се вливаше Мондлайте, там където бяха дъбовете тя образуваше и едно коляно между Мондлайте и Планетенвег. Мено извади ключа; но на Кристиан къщата още му се струваше далечна, недостъпна, вплетена в буковите клонаци като голям нощен корал. »Куку-майу« на улуличката сега прииждаше от парка, който се спускаше стръмно покрай Мондлайте и граничеше към градината на Таузендаугенхаус с бордюр от плачещи борове, смесващи смолистия си дъх с металическия на снежния въздух. »Тук сме.«

И Кристиан помисли: Да. Тук сме. Тук си си в къщи. И когато влезна вътре, прекрача прага на вратата, ще бъда преобразен. Отсреща, на чайната каравана изглежда имаше празник, смехове прозвънваха от жилището на физика в масивната, но въпреки това елегантно разположена и откъм лицето на улицата, на ъгъла вълнообразно окръглена със стридоподобни балкони, постройка на »Слона«, както Кристиан и Мено наричаха къщата, на чиято ограда в югендстил имаше поръждавели цветове като ширококрили, унили нощни молци. Междувременно Мено беше остъргал лулата, беше сдъвкал няколко ментови възглавнички и беше минал напред по покрития с напукани плочки от пясъчник път, обточен с трънаци от виненоцветна шипка. Със заврънтулчестия си, опетнен с месингови поправки ключ той отвори вратата. Кристиан виждаше често пред себе си този ключ, когато лежеше във Валдбрун, в своята стая в интерната и мислеше: Таузендаугенхаус. Докато наместваше пътната чанта на рамо, той се сгряваше от това »тук« на Мено, което се отнасяше до целия квартал, спещите в тъмнината и в снега вили наоколо, градините и все още обаждащата се във въздушните дълбини на парка улуличка, червенолистият бук, имената. Мено запали светлината в антрето; все едно къщата отваряше очи. Кристиан докосна пясъчника на свода на вратата, докосна също така, едно субтилно, невъзможно вече да се проследи до произхода му поверие, кованожелязното цвете на вратата — една причудливо направена украса, тук горе често ще я срещнеш: извити и охлювно намотани цветни листа около езика на едно съцветие, който на свой ред беше изкусно обкръжен от многократно завъртени криволици; едно растение, което заради смесената от красота и опасност аура беше привличало Кристиан още от малко момче; понякога часове на половини бяха отминавали в съзерцание на пчелната лилия. Определението беше на Мено. Кристиан последва чичо си в къщата.

--------------------------
Бележки под линия::

[1] Турмщрасе — буквално улица „Кула“. Срещащите се в текста наименования носят специфична семантика — Таузендаугенхаус — къщата на хилядите очи, Мондлайте — Лунна урва, Планетенвег — Планетен път, Волфслайте — Вълча урва, Рислайте — Пукната урва, Остром и Вестром — съответно източен и западен Рим и др. под.

[2] Чух сказание такова, юнаци двама сами на бой излезли. (приблизително)
Из „Песента на Хилдебранд“, едно от най-ранните южногермански предания. Достига като фрагмент, записан през VIII в. от монах на последната страница на друг ръкопис. Вероятно става дума за преработка на готски или лангобардски оригинал на старовисоконемски език. Тук ползвам превод на немски от Карл Волфскел.

[3] баща и син — виж тук бел. [2].