литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Франк
Берлин

По някое време вече не беше неприятно вечер да знаеш какво щеше да се случи на следващия ден, даже между впрочем Франк ценеше еднообразността на битието си. Понякога той си спомняше за преди като за лош филм, който беше гледал отдавна. За смразяващото усилие активно да оформя живота си. Това унизяващо чувство да ти е невъзможно да прекараш един слънчев ден в къщи, защото евентуално навън би могло да се случи нещо. Да трябва да се събираш с хиляди на малкото зелени площи, които само правят много по-открояващо се отсъствието на природа. Покрай оцветените в охра многофамилни къщи, които до голяма степен са прогонили всичко уютно в града, през нощта несигурно висене по баровете, целият в страх, че някой би могъл да го заговори, естествено това не се случваше.

Франк живееше в Берлин, където никой никого не заговаря, ако не става дума за това да го ограби, а дори и тогава хората се задоволяват с малко думи. Нищо изключително не се беше случило в годините на вълненията. Никое от обещанията, които животът привидно да му беше дал, не се беше изпълнило. Хората, с които той се запознаваше в баровете, през деня губеха очарованието си. Но по-скоро те просто бяха изчезвали, някъде в този голям град. Франк можеше днес да разбере, че Берлин общо взето се е смятал за малко привлекателен, защото градът определено беше изключително грозна картинка. Никой не би повярвал, че тази купчина оградена мръсотия някога отново би могла да стане нещо като метрополия.

Сега беше такава, с всичките полагащи се луксозни магазини, микро-райони, паралелни светове, което не се докосват. Имаше няколко естетически привлекателни места, но те по правило се намираха толкова далеч едно от друго, че човек никога не стигаше до тях. Нали все пак това не се прави, хайде цял час с обществения транспорт, за да пиеш една последна бира. Така с нарастването на възрастта хората ограничаваха своя радиус, свикваха с кръчмите, магазините, зелените площи в техния квартал, който не беше по-голям от едно село. Вероятно хората са пренапрегнати от всяко поселение, което надхвърля големината на един малък град.

Познавал си идиотите в квартала, остарявал си с онези, които все още си говореха, че ще променят всичко, но който все още не се е махнал, знаеше Франк, никога няма да го направи.

Някогашният приятел на Франк Петер, с когото той беше искал да основе банда, от което се бяха отказали, за да висят по барове и да си говорят за това да основат банда, беше пропътувал половината свят и все нещастен. Никога местата не отговаряха на картините в главата му. Свине. В момента той беше по не знам какви причини в Шри Ланка, отново безрадостен.

Пиа, съседката на Франк, с която той понякога в приятно мълчание беше седял на балкона, тъкмо сега се намираше в Мианмар и после смяташе да отиде още и в Лондон. Хелена, дебелата езотерична жена, която Франк срещаше винаги когато не искаше да среща никого, сутрин когато вземаше вестника, вечер с желание да стигне незабелязан до вкъщи, и която все трябваше да му разказва за най-новите си спиритуални преживявания, беше в Манаус, но и това всъщност не беше нищо. Мики от Тел Авив, която дълго време беше работила като сервитьорка тук на ъгъла, сега живееше в Лос Анжелес и се занимаваше с нещо по филмите.

Вероятно с келнерство.

С всички Франк се срещаше в интернет и им обещаваше да им отиде на гости. Това той съответно веднага забравяше, защото трябваше спешно да говори с някой друг приятел някъде по света, който беше изпаднал в криза, защото не знам какво си с някаква виза, с едно перфектно жилище, с документи или работа не беше станало.

Франк имаше малко по-стари познати, които, като него, да бяха останали в града, защото бяха свикнали или знаеха, че живеенето беше все същото, защото с напредващата възраст все пак човек знаеше, че нещата навсякъде изглеждаха някак си и беше трудно да се почне наново, на над 40.

Какво да ходи из големия град един нелъскав човек, какъвто беше той, щом никой не се интересуваше от него?

На Франк никога не би му хрумнало да определя Берлин като своя родина. Родина Франк никога не беше имал.

Повечето му познати още не бяха чули камбаната и чакаха някое място, което да ги изисква. Нещо, което беше подготвено за тях и което щеше да ги обгърне като палто по мярка. Родина човек не намира в интернет или с отчаяно щуране насам-натам.

Родината е за хора, които са израсли в планински села. Направо прекрасно, всички се познават, животните, въздухът се е въздигнал над всяко съмнение, и вместо на кино всички отиват да гледат залеза.

Франк установяваше, че му расте малък корем. На всички им растяха кореми. Във вси коремите на вси старите мъже може би имаше деца, които щяха да се освободят при тяхното погребение. За да станат улични деца в Перу. Франк работеше в един непривлекателен, задръстен със стари мебели от Икеа и развлечени папки офис, и наистина беше все едно, какво правеше. От мисълта, че би могъл да промени света, отдавна вече беше се отказал. При което отказвам се беше твърде активна дума. Идеята по-скоро се беше изнизала тихо. Франк беше разбрал, че нищо не би променило света, освен може би нещо много насилствено, но това не беше неговата Cup of Tea. Беше се уморил, но по един приятен начин, както се става сънлив през лятото, на бял шезлонг, намиращ се в Италия в някоя градина. Би имало и кон там. Мъртъв.

Всеки ден Франк се отправяше по обяд към едно кафене, което се намираше до офиса му. В течение на годините старите клиенти бяха изчезнали, бяха прогонени от 35-годишни майки, които всичките бяха ужасно екологично отговорни и тъпи. Жените пиеха кафе с мляко, децата тероризираха хората в кафенето, а майките игнорираха това, за да покажат, че са невероятно спокойни майки. Франк седеше и се опитваше да харесва децата, които крещейки беснееха наоколо му, хвърляха нещо в кафето му и стъпваха върху кучетата. Лесно му се удаваше, ако забравеше самия себе си и спокойствието, което искаше, и гледаше децата, които още не знаеха какво им предстоеше. Малкото години на пълно неведение!

Франк беше станал сговорчив с възрастта, и много често му идваше да заплаче, като гледаше как хората се опитваха хубавичко да завъртят живота си. И пееха те в любителски хорове, танцуваха из парковете и разнасяха насам-натам животинки. Франк съжаляваше, че преди толкова беше мразел хората, животът му не стана по-приятен от това.

Всеки ден около пет Франк заключваше офиса си, минаваше на път за вкъщи през супермаркета, купуваше стоки, каквито би искал да си забърка за една вечеря, един вестник и се отправяше с удоволствие към жилището си. Готвеше, звучеше музика, след това сядаше, ако по невнимание беше топло, на балкона, четеше комикс и се учудваше, че по някое време беше станало така просто да си доволен. Може би има нещо общо с отсъствието на очаквания. Някоя любов например Франк вече отдавна не очакваше. Всичките му любовни истории преди много време бяха приключили безрадостно. Помислеше ли за жени, днес по-скоро се сещаше шумните, неприятни моменти. И той вече не можеше да каже, защо все беше се карал с някое момиче и за какво.

От около десет години не беше имал вече никаква история. Откакто се появи коремът, или наопаки. От време на време, когато беше пролет, той увисваше на балкона със старите чувства. Безкрайността, която се чувстваше, в състояние на безумна влюбеност, нея наистина нямаше никога да я има, мислеше той и гледаше подир лястовиците, които плачеха толкова добре през пролетта, преди да дойде дъждът. След подобни моменти в припомняне на балкона най-често на него му се приискваше една разходка, и, неопределено жален, той се скиташе из изчистените от пролетния дъжд улици, съзнателно възприемаше грозотата на големия град, която при нормални обстоятелства вече не го впечатляваше. Прелестни пъпки по храсти, които имитираха природа и в чиито подножия имаше найлонови торбички, и кучешки купчинки. И после той търсеше дотогава, докато не му хрумнеше, че любов така не се намира, нощем, през пролетта, по улиците, и така той пак се прибираше вкъщи, лягаше на дивана, зачиташе комикс, прослушваше някоя сложна грамофонна плоча и пак се успокояваше по въпроса. Не, любов той не би намерил, няма как, и би било прахосана енергия да се тъжи за това.

Така Франк избута пролетта в приятна температура и всяка вечер зачертаваше по един ден от живота си, до онзи момент, в който всичко от една секунда до друга би могло да получи нова посока.

Беше пак такава една вечер, с въздишащо стоене на балкона и лястовици, последваща разходка и настъпващ дъжд. Под обичайно заподозрените опикани храсти Франк чу силно цвърчене. Той се взря в храста и видя една съвсем мъничка птичка. От гнездото паднала и твърде глупавичка, че да може да лети. Франк забеляза, че не беше сам. Една жена, вероятно на неговата възраст, помисли Франк при бързото сканиране, също зяпаше. „Нямам представа“, каза тя „какво прави човек с птичките бебета.“ „Дали е като при сърнетата бебета, майката да не ги иска вече, щом някой човек ги е пипал?“, попита Франк. Двамата свиха рамене и погледнаха нерешително малкото птиче. „Може би просто да се махнем“, каза жената, „възможно е иначе майката да не смее да се приближи.“ После двамата изминаха няколко метра и застанаха на място. „Дори и да имаше майка, как би могла да върне детето в гнездото, те рядко си носят малки ранички. По-скоро ще е куфар, това се среща тук и там. Тези птици с куфари.“

Двамата се върнаха, Франк измъкна изпод храста птицата, която странно доволно заклеча в ръката му и само от време на време изписукваше, от глад. „Какво ядат малките птички?“, попита жената. Франк се изказа: „Сдъвкани червеи, ако бихте били така добра.“ Жената отново клекна пред храста и след няколко секунди се върна с един червей. Една майка с детска количка не успя да ги улучи, възмути се кратко, че тротоарът не беше опразнен достатъчно бързо за нея. Рут огледа жената, която изглеждаше, като че беше някогашен модел от каталози за доставки по поръчка, с едно отвращение, което обикновено се изпитва към особено непривлекателни животни.

„Все пак, струва ми се, няма да го сдъвча“, каза тя. „Може да помогне, ако го сложим в миксера“, предложи Франк. Двамата отидоха, като че се бяха наговорили, в жилището му, раздробиха една част от червея и я пъхнаха в устата на птичето бебе. Шапка свалям, помисли си Франк, жена, която раздробява червеи, не се среща всеки ден.

После те направиха едно топло гнездо от чорапи, птичето заспа, а те седнаха на балкона с една бутилка вино. Така се прави между възрастни хора. Те винаги мъкнат насам натам бутилки вино, може би, за да се чувстват пораснали, защото голямата тайна на живота е, че едва ли някой знае, как става порастването. Повечето се срамуват от това и започват да действат така, както смятат, че се държат големите. Това е нещото, което превръщаше света в толкова мизерно място. Всички хора, които не говорят в оригинални тонове, които се маскират, говорят като машини, скучно възрастни машини.

Нощта започна тихо да вали, Франк донесе един чадър, който държеше в една ръка, докато с другата затопляше отделни части от Рут. Те говореха, пиеха, мълчаха, а лястовиците си легнаха.

Когато утрото настъпи, много леко, Франк разбра, че се е влюбил, по един начин, който вече няма нищо общо с бързите хормонални цунамита на младостта. Той искаше да знае Рут в своя живот, да й чете от своите комикси, да й пуска своята музика, да я полага за сън на корема си. И когато Рут по някое време трябваше да си тръгва, защото беше станало твърде светло, за да може всичко да се продължава все така, тя каза: „Скоро ще се местя в Тел Авив. При приятеля ми. Ще се грижиш ли за нашата птица?“

Малката птица на третия ден беше мъртва.

И Франк продължи живота си както обикновено.

Той лежеше на дивана, четеше комикси, отиваше в офиса си, а вечер седеше на балкона, когато времето ставаше за това. От време на време си спомняше за Рут и не разбираше, защо тя не беше останала при него. Можеха да седят тук заедно, птичето би се научило да лети и би било хубав живот, двамата.

Рут
Тел Авив

Рут се намираше в едно празно жилище в Тел Авив. Въпреки че — наистина празно било по-различно. Имаше един матрак и няколко бели кутии от Икеа, кафе-машина и тенджера.

В една бутилка стърчаха клони. Напълно непознати клони. Рут смяташе клоните заедно с бамбука за единствено приемливата форма за цветя. Много шармантно, малкото зелено от тъмните разклонения — но сега обаче тук стърчаха клони, чиито пъпки се разполагаха като дебели насекоми по стъблата. Едно голямо чувство за непривичност — клони, които не разбираш.

Рут седеше в празното жилище в състояние на пълно объркване. Нервите в тялото й вибрираха така, че тялото от чист ужас отговаряше с един вид кома. Е, научните обяснения никога не са били по нейната част, Рут не знаеше точно, дали нервите наистина могат да вибрират.

За да се успокои, тя се размисли, кога друг път преди се срещала с подобно чувство на отчаяние, това състояние, когато изглеждаше едва ли не по-лесно да си представи едно самоубийство от това да продължава така.

Но за самоубийството трябваше някаква целенасочена активност, а такава беше точно толкова трудно си представи, колкото да прави онова, което прави човек като човек. Да яде, да се мотае, да чете, да си прекарва времето.

Тя си спомни за този единствен път, отпреди десет години, когато голямата страст на живота й я беше напуснала в една чужда страна. Тогава се беше чувствала така, на едно хотелско легло и напълно извън състояние да се помръдне накъдето и да било. Тогава я беше спасила една приятелка, която й предписваше по телефона всяка следваща стъпка, която Рут трябваше да направи. Приятелката беше умряла и нова не беше прораснала.

Мисленето правеше паниката й малко по-непълноводна. Едва ли не Рут дишаше отново нормално, и скоро, скоро тя би могла да поизлезе малко, да походи, да се помотае, да се поразсее, да продължи така. Нали така се прави винаги ...

Ако отнемеш на някой човек навиците и опорните точки, не остава кой знае колко много. Рут винаги беше намирала за ужасно напрягащо да се оправя в нова обстановка. Затова тя мразеше и отпуските. Чувстваше се като отсъстваща на такива места, тъй като никой нямаше нужда от нея. Лъжата на радостното откриване и усещането за удоволствие по непривични терени изискваше от нея едно дотолкова голямо психическо напрежение, че след няколко дни тя изтощена свършваше в хотелското си легло, където и да се намираше то и гледаше телевизия, на непознати за нея езици, спуснала щорите.

В почти празното жилище в Тел Авив нямаше телевизор. Отвън шумът на постоянен дъжд, който пада върху дебелолистни растения. Празничните дни в Израел бяха точно толкова мизерни колкото навсякъде, ако човек нямаше голямо семейство или трябва да готви, защото има голямо семейство или е религиозен и има голямо семейство. Еврейската Нова година започна, Йом Кипур, празникът на шатрите, един мъртъв ден гонеше другия, цял месец.

От празната стая Рут седна на празния балкон, дъждът беше станал тих и слаб, и нещо си й напомняше на нещо, но какво беше това, което от веднъж я направи толкова мечтателна, тя не можеше да се сети.

Сега от един месец вече тя беше в града, беше търсила жилище, беше се лутала с карти на града, искаше да купи мебели и намери само Икеа.

Рут беше опитала да се оправи колкото е възможно по-бързо, за да може да продължи живота си какъвто обикновено би бил.

Междувременно тя знаеше, какво имат пред вид израелците под дизайнерско жилище (прозорци от бронирано стъкло и странно жълта теракота на пода) и модерно (прозорците могат да се движат), оживено (булевард, автобуси, имаше и нещо с автобусите). Тя знаеше кои квартали на града стават (центъра) и кои изобщо не — Бат-Ям (изглеждаше като Румъния), Бней-Брак (изглеждаше като в синагога), Яфо (изглеждаше като гара в Румъния). Сега тя живееше на ъгъла на един булевард с кафенета, магазини, ресторанти, всички подробности, а от другата страна зад няколко застрашени от срутване сгради в стил баухаус беше морето.

Рут бързо се беше научила да не бъде много любезна, защото любезността в Тел Авив караше мъжете да мислят: чукане, караше жените мислят: душевно болна, или: иска да се чука с мъжа ми. Беше се научила да се бои повече от автомобили отколкото от терористи, 6 000 загинали в движението при имаше всяка година, срещу само 200 мъртви от терора. Рут беше мислела, дали напрежението беше онова, което превръщаше народа тук в най-пикливите шофьори на света, или дали пък те всички имаха лошо зрение. Високата гъстота на оптиките дава основание за такова заключение.

През деня Рут се беше скитала и беше се придвижвала на прибежки по улиците като из полета на календар за срещи, тя се беше опитвала да избягва кучешки купчинки и хлебарки и да се изплъзне от горещината.

Нощем Тел Авив едва се траеше от добра визия. Западналостта в тъмнина, светлина от жилища по дървета, от които се провисваха пълзящи растения, миризмата на чуждо, всички хора изглеждаха толкова по-интересни от в къщи, яденето по-добро и морето на лице. От време на време, рядко, и никога, когато имаше нужда от това, тя се обаждаше на някой от своите приятели, които вече й се струваха на години разстояние, и Рут постоянно имаше чувството, че трябва да се оправдава. Приятелите се правеха загрижени, вероятно защото иначе на им хрумваше друга тема и защото търсеха нещо приемливо, зад което да скрият яда си, че Рут се намира в една, според тях вълнуваща, страна, в един нов живот, а тях ги е изоставила.

Как би могла да им каже на тях у дома, че тук всъщност е като в къщи, само че с няколко пълзящи растения? Рут нямаше представа от делника в Пърт или на островите Фиджи, но подозираше, че делниците никъде не изглеждат особено дръзновени.

Това, което повечето знаеха за Израел, приведено от медиите под най-малък общ знаменател, беше: политика, стена, експлодиращи автобуси. Нима там искаш да живееш, питаха приятелите. Все едно, мислеше тя, по някое време човек разбираше, че може да се живее навсякъде, където има тайландска храна и където човек като жена не трябва да се забулва, освен ако нямаш късмет и живееш там, където е наистина кофти, в Чечения или в Судан, но как е там, тя също знаеше само от медиите. Да живеят искаха всички повече или по-малко по един и същ начин. Спокойствие и да хапнат нещо, семейство и свястна телевизионна програма. Ако хората имаха лош късмет и живееха в Судан или в Чечения, за тях не би било безусловно лесно да реализират желанията си.

Рут започна малко да претръпва, както повечето тук. Какво толкова да се вълнуваш всекидневно, в една страна, в която на много места имаше 18 процента безработни, в която парите имаха все по-малка стойност, икономиката се сриваше, образователната система, която беше една от най-добрите в света, затъваше в блатото, всеки ден ставаше достояние нов случай на корупция и страхът повседневно определяше живота. 3 838 терористични удара имаше през последната година, всекидневно бяха осуетявани 40 опита за атентати. Делникът вървеше тук само с изтласкване. Младите бяха на плажа, красивите деца. Европейски и ориенталски, африкански, индийски родителски части бяха дали живот на хора, каквито изглежда никъде другаде не можеха да се видят, в такова изобилие на сполучливи генетични комбинации. Те бягаха из плажа, играеха маткот (пинг-понг без маса), флиртуваха и бяха шумни, защото това беше задължително. Тук нищо не ставаше без клаксони, викове, тръшкане на врати, лай на кучета — тихото беше за другите.

Рут отиде от морето, което изглеждаше странно сиво, в едно от хилядите кафенета да позяпа живот. Ей ти пак някакви бяха хванали да се женят отсреща на улицата. Никъде другаде нямаше такава гъстота на сватбени маскаради, а тук се женеха така, като че видеото, което се снимаше, беше по-важно от любовта или други подобни глупости.

Рут работеше като преводачка и го правеше отдавна вече без еуфория. Преди 20 години беше запалена по литературата, беше търсила правилния израз, искаше да стане най-добрата преводачка на света. Днес понякога си спомняше с меланхолия за страстта, която изпитваше някога.

Рут отдавна вече не се палеше по нищо. Вероятно това се случваше неизбежно, когато остаряваш и всичко се превръща в повторение. Рут можеше да живее от работата си, имаше установен кръг от клиенти и нещата се бяха превърнали в рутина.

Страстта във всеки случай вече не беше на лице.

Рут не знаеше точно, какво друго да вземе да предприеме с евентуално оставащите й 40 години. Някоя връзка не би било зле, беше мислела тя, и като всички, които никога още не бяха имали истинска връзка, беше мечтала как животът й би се променил от някой друг човек, който не беше тя.

В любимото кафене на Рут една стара дама от Полша печеше бурекас, и няколко останали още йекес, германски евреи, впрочем взети заедно на общо 180 години, всеки ден се събираха в компания. Рут седеше в края, за да гледа пенсионери. Старите в Израел бяха преди всичко сладки. Госпожи с пъстри коси, шапки, ръкавици, начервени устни, които милваха очарователни, стари господа. Някои от тях още бяха строили кибуци и бяха вярвали в едно добро бъдеще. Някои изобщо не вярваха вече. Постоянно виждаш възрастните в жилища, които изглеждаха като затвори, където те пееха странни песни и плачеха. Историите никой не щеше да ги слуша.

Когато Рут се отегчеше, беше достатъчно да излезе пред вратата, там все ставаше нещо, ако не се случеше празник. Супермаркетите отворени 24 часа, кина и барове, и шумно беше — винаги. Всички Тел Авивци казваха, че Тел Авив не е Израел. Йерусалим беше за ортодоксалните, поселенията за десните. Тел Авив, казваха Тел Авивци, е най-красивият град на света. И не точно Израел.

Винаги когато Рут се измореше от прекалено голяма сила на звука, и от това, че всеки мислеше само за себе си и просто не беше любезен, ако вървеше да е и нелюбезен, имаше някой, който караше Рут да си мисли — може би мога тук да съм си у дома.

Някой стар мъж, който се правеше на птица по вятъра, някой дебел мъж, който сменяше панталоните си насред улицата, непознати, които я караха да опитва разни неща, в ресторанта, стари натискащи се двойки. Все умилителни картинки.

Стана вечер, навън започна новата година, семейства, а това значеше: 30 души минимум събрали се заедно и се деряха един на друг понеже тихо-може-всеки. Рут, без голямо семейство, вървеше по приятно празните улици на новия си живот и гледаше в жилищата, навсякъде беше светло, навсякъде се деряха и навсякъде всичките искаха, каквото искат хората навсякъде: много ядене, да се влюбват, да ходят на кино, да слушат музика и да остаряват, за да се държат за ръчичка със смешни шапки на глава. Така просто.

И така трудно, защото винаги всъщност се явява нещо между другото. Бомба, война, тъпи съседи или мъже, които хукват на някъде, преди нещо да е започнало.

В жилището Рут забеляза, че пътната чанта на Якоб беше изчезнала, заедно се него, вчера, след като се бяха скарали, защото той имаше онази идея за живота в някой кибуц, при която на нея косите й се изправяха от отвращение. Не искаше да ходи в пустинята, за да дои там кози.

Беше си представяла всичко по-различно.

Животът с Якоб, с когото се беше запознала по интернет, с когото се беше чувствала добре през този един месец, когато беше тук през лятото, през тези три седмици, в които той беше при нея след това. Беше мислела, че най-после е намерила някого, така че вече да не стои сама в един живот, който беше приятен и толкова скучен през някои недели. Нещо съвсем ново още веднъж, преди да остарее така окончателно, че да не иска да променя нищо. Сега тя беше сама тук и малко уморена от това, понеже да си сам й беше познато. Ако животът й трябваше да се промени, трябваше пак тя да го извърши, без чуждо съдействие. Колко безкрайно уморително беше това.

Рут се загледа в дъжда, и се сети за мъжа, с който се беше запознала една седмица преди да се премести тук. Който беше така приятно спокоен и й беше топлил стъпалата. И тя трябваше да се засмее. Толкова глупашки беше живота, че тя така и не беше намерила мъж, а после изведнъж се явиха двама, но вече и двамата ги нямаше. И на нея внезапно й стана ясно, че щеше да остане тук. Якоб щеше да се върне. А може и да не. И ако не, то тя просто ще продължи да прави същото както винаги, само че в друга страна. Тя седна с разтворимата си супа на балкона, под дъжда, и погледна към старческия дом на отсрещната страна на улицата. Чуждите за нея песни бяха свирени, от капела-мъжко-трио в трапезарията, няколко стари жени танцуваха помежду си, и естествено бяха си сложили забележителни шапки. Госпожите се усмихваха. Само няколко цигулкови тона от музиката долитаха ясно, при Рут, в дъжда, на балкона.