литература плюс култура |*| GrosniPelikani

22 часа 35, последното възможно прекосяване. Когато Йо Брюгеман зацепи върху ферибота, желязната рампа пропука, преви се под тежестта на колата. Той проточи глава към жената от ферибота, и тя услужливо излезе на палубата, в своето промазано яке-пончо. Команда не последва — а и защо да трябваше с енергични движения да му отрежда място за паркиране. Беше единственият пътник на борда. Нямаше никой пред него, никой нямаше да го последва.

Йо размени погледи със страничните си огледала, в ляво, в дясно, нави кормилото, концентриран върху някаква идеална позиция за паркиране, каквато изобщо не съществуваше. Най-после фиксира ръчната спирачка, а фаровете сочеха навън към Елба.

Жълтата шамандура си поиска нейните три евро и педесе, Йо Брюгеман слезе от колата и й наброи парите в ръката. Петнадесет, шестнадесет, мислеше той в това време, седемнадесет години вече са минали — и все още няма мост от запад към изток.

За октомври реката беше направо висока, вятър награпавяваше водата, и течението в началото повлече ферибота толкова силно по своя посока, че трябваше да се компенсира с кривване към източната установка. Наситеният бас на дизеловия мотор се стичаше в краката му, неспокойно се вдигаше и спускаше пред него носът.

Няма и пет минути по-късно фериботът спря, и на него му се стори, че желязната рампа на източния бряг е многократно по-стръмна от онази, по която се беше покачил на ферибота на запад. Едно леко възкачване още до дигата, отзад се простираше пътят към шосето. Родината му беше плоска, но с много извивки, постоянно трябваше да се работи със спирачките, да се слиза на втора. В светлината на фаровете Йо виждаше, че други са карали по-бързо от него: още на сто метра след изхода из канавката бяха набучени пресни кръстове. Малките имена върху тях звучаха младо, нищо не му говореха, но фамилиите, които веднъж прочете в движение, тях ги знаеше.

Тези всичките сега дядо му на всичко отгоре ги беше надживял.

Баща му му се беше обадил, защото Фриц се чувстваше зле. И Йо беше прехвърлил нощната си смяна на друг радист и беше потеглил. Това, че изобщо имаше възможност да се намесва в служебните планове, беше единственото предимство на разжалването му — само дето го използваше твърде често. Възможно е колегите вече да мислеха, че Йо е направил така, че да бъде преместен, за да си ходи през нощта на село и да се грижи за дядо си.

Дъги и завои и светлоотразителни предупредителни стрелки. Йо стоеше стегнат зад кормилото. От посока Нойхаус шосето беше права като конец алея, двустранно поръбена от чворести ябълкови дървета — от запад обаче, откъдето идваше той, то лъкатушеше из местността като самата Елба.

Беше увеличил радиото, беше попаднал посред китарното соло на Stairway to Heaven. Тогава по-добре клавирния концерт на следващата честота. В минор, повече Йо Брюгеман не можа да хване. Тъмнината започна да го подтиска. Като че трябваше не стига другото ами и да идва тайно и да остава инкогнито.

Най-после кривуличещото шосе се предаде, отдаде се на ябълковата алея, превърна се в права, за първи път за много стотици метри още нататък. Йо Брюгеман все имаше чувството, че улиците тук се вливат една в друга, помиряват се, тук, където светваше табелката, крещящо жълто. Щолпау 1 км. Пряката в дясно. Преди пътуването беше пил много кафе, и цялата си бодрост сега той влагаше в широкообхватните движения, с които ръцете му въртяха кормилото. За миг на Йо му се стори, че колата е мощен градски автобус, кривнал в някоя тясна улица.

Всяка светлина и всеки живот в селото изглеждаха угаснали, и кръчмата на дигата вече беше затворила. Йенс Левин, помисли той, наборът му, приятелят от юношеството, той по-скоро ще се остави на инквизицията отколкото да поеме гостилницата тук. Беше пробил в Хамбург, можеше да захвърли старците си на страна.

Йо се изкачи покрай църквата по едно възвишение. От тук шосето се точеше по дигата. Когато той слезе, започна да вали съвсем слабо. Реката не можеше да се раздели с небето. Йо се завъртя, всред дигите той все пак видя сега зад някои прозорци мъждукаща светлина.

Фриц лежеше на горния етаж и дишаше повърхностно. Сега той беше повече неговият дядо отколкото лятото, когато старият беше отекъл до дебела, восъчна кукла, в ръцете и краката се бе набрала вода, сърцето все повече беше отслабвало. Но лекарите бяха решили да не изключват апарата. Апаратът беше един дефибрилатор, един имплантиран пулсомер, който при слизане под определена зададена честота на удара стимулира сърцето да се върне на по-високи параметри. Заради надеждната помощ Фриц го наричаше нежно Дефи.

Йо седеше на леглото. Какво търсеше тук? От дванадесет години държеше за ръчица, правеше компреси, плямпаше сам на себе си. От дванадесет години старият мъж показваше въздействието на манипулациите и думите почти изключително само с това, че беше още жив.

„Я вземи пак да измиеш писанието“, му пришепна Фриц. Йо кимна усмихнат: „Твърде добре си явно. Откъде така изведнъж цели изречения се взеха?“

Той слезе в банята да навлажни носни кърпи.

Естествено се сети за това: Как той беше слизал по стълбата само зад дядо си, винаги сутрин, малко преди шест, през двора, в обора, за да набучва, да хвърля в гаванките прясна храна за кравите и свинете. Онова, което днес беше на нощната масичка някога все още висеше в обора: малката, покрита с ръжда тенекиена табелка на едно огнеборско общество, бял кон, който се протягаше на червена основа. Този герб Фриц беше докосвал всекидневно, преди да го вземат при животните народна собственост. Това беше долносаксонският кон, беше ангелът-хранител на дядото.

Банята миришеше както обикновено на марля, на купове се трупаше чист превързочен материал, в ляво бинтовете, в дясно компресите, помежду огледалото, в което погледна Йо. Кой всъщност им е дал вечното позволение да го привикват като слуга?

Да измие писанието, направо той се е обърнал на боклук.

Наби си студена вода в лицето. Изтри си очите с показалците. Навлажни носните кърпи. И вече не можеше да се отърве от картината. Как в неделя след храненето на животните Фриц беше вземал една гюдерия и се беше качвал на стълбата, за да почиства резбования надпис на къщата, всяка отделна боядисана в жълто буква на трите тъмни греди, които обрамчваха и подържаха гредореда от 1886 над партера: Добрия Господ кой признава / на Него който се надява / той чудодейно ще успее / беди и тъжби да преодолее. / На господ кой се уповава / не е строил на пясък той. Как нашироко се протягаше Фриц Брюгеман на двете страни. Чак когато имаше опасност да падне при следващата подлежаща на почистване буква, той слизаше от стълбата и я подместваше. Йо стоеше долу, момче, което два или три пъти на всеки ритуал беше изпращано да изплакне мръсния парцал. До него чакаше кварталният отговорник — за стълбата, защото в охраняваната зона такива можеше да бъдат само временно заемани.

Посвещението на къщата на Брюгеманови беше първата строфа от стара църковна песен, която жителите на Щолпау и околните села пееха и до днес. Нямаше друг текст, който така да извира от сърцето на християните по реката, защото естествено Бог от векове насам оставяше смъртните да строят точно зад дигата върху нищо друго освен върху пясък. Обаче всъщност пясък, от който той чудодейно беше оформил плодородна земя. Поляните по Елба бяха дар, и докато Фриц можеше да става, той беше ходил не само в неделя, но и всекидневно оттатък в църквата, за да потвърди с молитва, че освен Божието царство, никое друго, дори и на най-върховната Единна партия, не би могло да го пощади в огън, гръм и наводнение.

Стигаше да се качи или да слезе по тази стълба, за да загуби самия себе си. На шестото стъпало направо един вид светлинна бариера. Когато Йо я престъпваше, трябваше да се попита, дали на етажа, който той тъкмо в момента е на път да напусне, наистина всичко беше наред. Дали все още не беше нужен там.

И сега също той превключи на това стъпало, премина през партера и влезе в дневната на баща си. Единадесет и петнадесет беше късно за Ханс Брюгеман, но той седеше стегнато в креслото си, сякаш искаше да се предостави за разговор. Синът го целуна по челото.

„Е, как е той?“, попита Ханс тихо.

„Както винаги“, каза Йо.

„Ама нали звъня.“

„Знам.“

Погледът на бащата се спря върху сина, дълго те си мълчаха. Зад Ханс на стената като трофей висеше уоки-токи. С това нещо той беше излизал да патрулира преди, доброволен помощник на граничните войски. Уоки-токи, Йо беше наясно, означаваше или да се приема, или да се предава, двете едновременно не вървяха с него. Така го държаха и днес в къщата: в десния ъгъл на стаята от тавана се спускаше дървен стълб, на него беше закрепена камбанка, която Фриц можеше от леглото да накара да зазвъни. Достатъчно често Ханс Брюгеман получаваше сигнала и пращаше друг в Хамбург, на своя син.

„Исках само за малко да те видя.“

„Ми, добре.“

„Тогава си лягам.“

„Лягай си, татко.“

Бащата с усилия се надигна от креслото и неочаквано залитна настрани, без повече да се обърне. При вратата на спалнята си той каза:

„Ще се видим на закуска, нал' тъй?“

„Да.“

Синът остана, с онази поговорка в главата, която казваше по долнонемски: Никога не впрягай заедно твърдоглав жребец с инатлив дръгливец. Да, старите, що за впряг! За тях двамата и на луната няма да има една обща партия.

Йо се изкачи по стълбите, сложи компресите на дядото, поседя половин час на леглото. Естествено, че Фриц го разпознаваше, но той можеше само рядко да поотваря очите до процепи. Може би Йо трябваше да му почете от Библията за заспиване, една от онези притчи, тези доказателства на дело за вярата.

Когато Йо просто се разреваваше (нещо, което не правеше сега), то ставаше само заради неудържимата сила, която някога беше притежавал дядо му. Фриц Опортиониста, това той разбираше не само като майтапчийски прякор, но също и като предизвикателство, той опортионистничеше особено охотно точно когато искаха да му го забранят. Земеделски стопанин естествено, а земеограбване наричаше той онова, което държавата беше упражнила над него с колективизацията през петдесетте. Когато и той да упрекваше в пропуски ГДР, човек трябваше взема под внимание личната му загуба в крави и акри.

На Йо му липсваха тирадите на дядото, това бяха вълнуващи моменти в тази къща, охотно маскирани като скици от източногерманската аграрна история. Фриц беше започвал с малоумните разсъждения за поземлената реформа и всеки път завършваше с малко, но унищожителни думи за ТКЗС Тип III, за което тогава синът му Ханс като бригадир все пак носеше поне споделена отговорност. Ням'те план никъв, даже и за пет минути, провикваше се с пламнало лице същият старец, който сега лежеше пред Йо и само изхриптяваше, когато не му достигаше въздух.

Пак го нападна тишината. Ненадейно на Йо му се припуши, но цигари имаше само в кръчмата на дигата на Левин. Така че той си наля уиски от ъгловия шкаф, сръбна от него, подложи под носа на дядо си чашата. Фриц не можа дори да се усмихне. После Йо отиде оттатък с второто уиски, легна на дивана, без да светва, взря се в тавана на своята юношеска стая, която през годините за него се беше превърнала в стая за гостуване. Чашата беше на корема му.

И какво би могло да направи човек като подрастващ, в тази лудница! Веднъж Йо беше казал, че при т‘ва ниво на звука, дори не може да обмисли, дали ще продължи да подържа фермата. Тогава бойните петли бяха престанали да кукуригат, потрепнали с глави, бяха се спогледали един друг и бяха започнали да спорят за това, което беше казал Йо.

Да заспи? Тъкмо сега по-добре да забрави за това. Тук още не беше успявал да го направи, когато полагаше усилия. Сега мислите му пък се отклониха по протежение на собствения му жизнен път. За следване никога не е имало достатъчно пари. Но не правеше ли той днес отново това, което беше захвърлил с края на ГДР? Новинарска техника. Само че вече не, за да подобрява микроелектроника за компютър в Ерфурт, а съвсем на друго място, напълно презряно – пред микрофона на полицейския предавател в Хамбург.

Към кариера в полицията го беше ориентирал Ханс, нещо повече, бащата толкова дълго беше уговарял Йо — твоето високо съзнание за неправдите, доброто ти око, необходимата строгост за професията —, докато той вече не можеше да устои на ласкателствата. Но самото решение не беше грешка! Йо беше завършил курса при Хамбургската полиция с отличие. Добър пазител, коректен в делничната служба. Шест години по-късно сержантът от полицията беше станал комисар. От досието му се разбираше, че минал допълнителни курсове за радист и че също го беше завършил необичайно добре.

„Да, едно пристрастие.“

„Интересно.“

Този кратък диалог се провеждаше обаче в рамките на дисциплинарно производство, което беше разкрито, защото срещу Йо бяха постъпили две оплаквания от населението и едно от колеги, които класифицираха държането му като свръхстрого. Йо Брюгеман беше поставен в ъгъла. Добре, де. Но цинични, дори унизяващи достойнството коментари спрямо невинни минувачи? Със сигурност не би отправил, направо не можеше да е вярно.

През нощта западен вятър, много променлив. В повечето време той пропускаше дъжда да вали между стопанствата, за да го поеме внезапно и да притисне Йо Брюгеман към таванския прозорец. И той продължаваше да лежи буден под запраскалия дъжд. Освен това чуваше хъркането на дядото до себе си.

Пред полицейския съд Йо цитира мисъл на Фридрих Велики, която беше запаметил отдавна и сега най-накрая беше произнесъл много сериозно: Както една държава функционира на границата, така функционира една държава. Любима мисъл на дядо му.

Разпитващите го се спогледаха безпомощно.

Йо продължи, че никога не би твърдял, че е изстрадал много нещастия, но винаги е смятал, че в тази мисъл на Фридрих било казано всичко за младостта му, а на младостта си би искал да се позове той, ако това също не би било забранено. Мощната презентност на железните заграждения. Сирената. Изстрелите. „Значи, ако наричате мен строг, мога само да кажа: хумористични хора растат някъде другаде.“

Разпитващите го само кимнаха, защото те толкова се удивиха. Прие се, че първо трябвало отново да си върне покоя, за което след делото беше въдворен в едни ширини, които бяха самият покой, па макар и да се говореше много: полицейското радио. Да предава за Йо беше нещо като риболов, кабината — като място на езерото. Наказанието не можеше да бъде по-тежко.

По-тежко беше само това, че наказанието траеше вече четири години. Вдигнеше ли Йо ръка и предявеше ли претенции, това служеше за сигурен знак, че той още не е намерил покой. Сред колегите вървеше в обращение въпросът, дали Брюгеман наистина се бил оплакал от сирената. Едно недоразумение се превръщаше във виц на негов гръб. Йо влизаше в действие само при демонстрации срещу транспорт на радиоактивни отпадъци, за да събере и той като всички други своите допълнителни часове. Иначе началниците му го оставяха да се разхайтва в радиостанцията.

Кога е престанало да вали? А сега ненадейната светлина! Значи все пак трябва да е спал. Йо изпъна до вертикала, нищо по-добро от ранна разходка не можеше да се изживее тук. Той нахлузи гумените ботуши на баща си. Дъхът му в дворския въздух. Матово слънцето висеше над ливадите на Щолпау, посребряваше влагата.

Йо Брюгеман не тръгна по протежението на дигата, той тръгна в приятелска посока, отдалечавайки се от реката. Ръцете му почиваха върху далекогледа, който висеше пред гърдите му. Той дишаше дълбоко, преминаваше в бегом, за да почуства тялото си. Остави зад себе си едно необработваемо поле, прекосяваше гъсталак. В края на гората беше букът с високо разположеното гнездо на морски орли, Йо изпита дълбок респект пред образуванието. Нямаше есенен щурм, който да може да разруши гнездото, откакто орлите преди двадесет месеца бяха измътили последното си люпило. Къде гнездяха тази година, той не знаеше, но виждаше доста често възрастните птици в района. Малките им никога. Как правеше мъжкият морски орел. Кю, Кьо или Йоу? Засилващ се звук ли? Ликуване, и ако да, запитващо ликуване ли?

Три години вече продължаваше все така; откак баща му Ханс бе напуснал спарената си стая и си бе наумил да направи атлас на птиците. Три години събиране, разделяне, комбиниране. Ханс с дигитална камера, но най-често с мини-дисково устройство, записващ птичи гласове и своята имитация на тях. И Йо на всичко отгоре го беше оборудвал с цялата апаратура, беше го подкрепял логистично! Татко, хората днес вече не искат тухли, направи е'но DVD, е'на уебстраница! Йо беше разказал на баща си за юзърите, като че те са единствената възможна целева група, беше осигурил в Хамбург един програмист за проекта. И Ханс Брюгеман се отърси от летаргията си и влезе в контакт с природозащитническия съюз, който се показа безкрайно заинтересован от птичия атлас. Ханс пак започна да нарича чуждите хора идиоти и да казва: Най-накрай тъй и тъй ще продавам с наддаване.

Оттогава баща му не излизаше на разходка, а на обиколка. Йо разбираше това твърде добре, той също мразеше хобитата, до момента, докогато те оставаха просто занимания. Целта беше цел само когато човек й дадеше име и подчинеше на нея времето си. Та нали Йо също беше започнал с джудото само, защото ги имаше всичките тези колани, спрямо които човек можеше видимо да измерва и да подобрява постиженията си.

Стоп! Колко жерава? Клепачите на Йо потрепнаха, когато той затвори очи и чу птиците да се приближават. Прелитаха точно над него, проскърцване като от спирачки и от клиновидно дюшеме. Осем, помисли той и отвори очи. Десет бяха. Авангардът. Йо Брюгеман вдигна далекогледа. Тази сигурна ръка беше преминала у него чрез много тренировки с Ханс. Отдавна беше когато те двамата бяха наблюдавали птици. Старият носеше далекогледа на кожена връв около врата. Йо трябваше да се шмугва отдолу и да застава с гръб пред корема на баща си. Момчето изобщо не беше се сещало да се срамува от телесната близост, защото когато Ханс Брюгеман отзад поставяше окуляра пред очите на Йо, на фокус като по поръчка кацваше птица. Ханс можеше да хваща птиците в окуляра, дори когато съвсем не гледаше лично в него. Като че да имаше някакъв съюз между човек и животно.

През ноември на небето отново ще започне адът, но сега в далекогледа не можеха да се уловят никакви други прелетни птици. Почти два часа беше вървял Йо, докато се върне с бърза стъпка по прекия път обратно в селото, сви по пясъчния път преди стопанствата при дигата. Ханс със сигурност вече щеше да го чака със закуската. Госпожа Йенсен, Елбдайх 3, пропусна да го поздрави. Старите хора Йо най-много да поздравяваше в отговор. Толкова ли чудно беше, че не искаше да говори за времето? По това, казваха те, той много приличал на баща си.

Старият Левин помаха от градината пред кръчмата на дигата. Но не беше махване за поздрав, а за да го повика. Изненадан Йо пристъпи през портата и премина оттатък. Бащата на приятелят от юношеството му се възправяше пред него:

„Трябва да се сложи край на това, Йо. Баща ти...“

„Ама какво има?“

„Какво има, та какво има. Ханс все изниква някъде между полята, отмята на страна няколко клони и изведнъж застава на шосето, стои на пътя. Това е.“

„А така ли“, отклони Йо. „Що за глупост.“

„Хората ги е страх, Йо. Че никога няма да престане с това.“

„Ама на кой му пречи т'ва?“

„И на мен ми е дошло до гуша от това“, каза Левин.

Реплика не последва.

„Виж, твоят господин баща обикаляше тук двадесет години със своите огризки от моливи в ризата.“

Йо махна с ръка, без дума повече напусна градината. Естествено знаеше, че в Щолпау от много години опитваха да отбягват Ханс Брюгеман. Затова той толкова дълго беше висял в стаята и беше пулил в дигата, та чак за малко дупки да пробие в нея.

Кръвта на Йо се качи в главата. Не можеше да се качи веднага в къщата, качи се за оглед на дигата. Високо над реката висеше балон с червени, черни и жълти райета. Йо го взе на мушка и се уплаши от силното съскане. Горелката се чуваше чак отсам до тук. Беше време, когато за теб отдавна вече щеше да е настъпил края, помисли той, тогава щяха да ти набият куршуми в тумбака като на диво прасе.

Той чу зад него да преминава кола и да разпръсква калта към краищата на пътя. Скоро калта ще се втвърди, студът ще придобие сухота. Той вече чувстваше скрежа върху устните. Ето такъв есенен ден беше това. Йо се завъртя веднъж около собствената си ос, с далекогледа пред очи. Погледът му падна върху Ханс, който беше отместил пердето настрана и го наблюдаваше от дневната стаичка. Синът не сне окуляра, а фиксира тъмната греда над прозореца. Жълтата боя се беше излющила почти навсякъде, надписът на къщата — напълно изличен от дъжд и бури. Никой вече не се качваше на стълбата. Сега Йо задържа далекогледа на горния етаж. Там естествено имаше само перде, нищо не помръдваше.

Дядо му би могъл да излезе големият победител тук.

Като се размисли човек, как тази усмивка беше изникнала на подпухналото лице на стария Фриц! Той искаше без съмнение да покаже своя триумф, тогава, преди тринадесет години, но сърцето му беше вече твърде слабо, отпуснатите мускули на бузите допускаха вече само благост. Йо беше стоял на леглото и му се беше струвало, че разпознава, как цялата напрегната пренебрежителност, с която дядо му и в последствие продължаваше да обсъжда ГДР и функциониращия в нея син, отстъпваше място на едно закъсняло изпълване. На 1. юли 1993 общинската администрация в Нойхаус, където живееха те, беше реинтегрирана в любимата на Фриц Долна Саксония. Йо го беше прочел на дядо си от ежедневника.

Това беше наследството му, това беше, което беше оставено на внука: един балонмен, който събираше ръце по завивката в леглото. Един груб глас, който шепнеше Сега се благодарете вси на Бога. Една тенекиена табелка с един бял кон на червена основа, която лежеше на нощната масичка. Фриц Брюгеман отпразнува с тригодишно закъснение германското обединение.

Но не трябваше ли тогава да се беше оттеглил, като победителите тъкмо на върха на кариерата си? Трябваше ли старият човек да си причини тези четири тежки операции? Така във владение на водата да бъде издуван от вътре. И трябваше ли да причини това на внука си, да го кара постоянно да пристига в Щолпау и да си тръгва от Щолпау?

Единият беше постъпил в църквата, другият в окръжното ръководство. И кой вид поучение сега можеше по-добре да разбира Йо? Кое точно беше против това да мисли като баща си, който стоеше там долу зад пердето? Роден посред гранична територия, в която гъмжеше от западни агенти, която трябваше да се брани от вражески шпионаж. Да, вражески, в посока на врага по Елба. Ханс Брюгеман, нали така се казваше, тъкмо край загражденията се полага ярка отдаденост към партията.

Преди няколко години Йо още се беше шегувал с това. Но и насмешката му беше преминала. Нали баща му също не си беше измислил този език.

Сърцето на Йо не се пръскаше по Хамбург, но то не се пръскаше и по Мекленбург или Долна Саксония. Той прекрачи градинската порта към къщата тип хале, под навеса свали гумените си ботуши и остави далекогледа до тях. След това влезе вътре при баща си.

„Първите жерави“, каза Йо.

„Твоите първи.“ Ханс наля кафе на сина си, което види се, не бе вече топло. Йо отряза върха на яйцето си. Те седяха на краищата на масата, по-възрастният беше подпрял лакти.

Мина малко време.

„Ще ходиш ли всъщност пак в кръчмата на дигата?“

„При Левин? Какво да правя там.“

Ханс взе филия черен вестфалски хляб от опаковката и я намаза тънко с маргарин. На неговата половина на масата иначе имаше още само буркан мед. И той трябва да беше спал лошо, на Йо дори му се струваше, че различава една тънка спукана вена на дясната буза на баща си, която вчера вечер не можеше да се види там.

„Какво прави полицията?“

Йо захапа хлебчето си с лебервурст.

„Предавателства. Звънял ли е вече тази сутрин?“

Ханс леко поклати глава.

Йо кимна.

Мина известно време.

„Ще позвъни пак чак когато тебе вече те няма.“

Преди заминаването Йо сложи течен сапун и вода в един тас. Повдигна тялото на стария мъж, разкопча пижамата му и го изми под мишниците. Среса му белия венец коса.

Не трябваше Йо постоянно да държи ръката на Фриц, това той смяташе за ненужно. Присъствието е много по-важно за него, често беше казвал той. Така че внукът пристъпи до прозореца.

„А знаеш ли всъщност, как направихме Елба да се вижда?“

„Мммх“, дойде тихият глас от дъното.

Лист след лист бяха изтръгвали те ламарината между бетонните колони. Йенс Левин беше криволичил с мотопеда там върху дигата, и той, Йо Брюгеман беше стоял отзад на нея, беше се държал с една ръка за рамото, а с другата беше оставял знамето да се ветрее. Знамето с голямата дупка в средата. Или съвсем плътно покрай заграждението, Брюгеман беше носил работнически ръкавици и с тях отново и отново беше хващал хромникелованата жица, по която бе текъл токът, той смъкваше жиците заедно с изолацията.

„На пет кила беше настроено заграждението, нали така?“

„Мммх?“

Дядото завъртя главата си на дебелата възглавница по посока на прозореца, с едно око можеше все пак да вижда Йо.

„При повече тежест направо вдигаше аларма веднага“, каза момчето. Той целуна дядо си по челото, погали го и по бузата. „Сега обаче наистина трябва, дядо.“

Фриц притвори за малко очи. Едно примигване, едно Да.

Йо Брюгеман не беше взел чанта. Той излезе в анорака пред къщата, изкачи се по стълбата, към автомобила си. Беше почти безветрено сега, и когато здраво затропа по асфалтираната дига, отупа пясъка от подметките на обувките, звукът продължаваше на ехти. Дори едно куче подхвана, през три двора. Йо отвори вратата откъм водача, погледът му се плъзна още веднъж от рамката на вратата нататък, той обследваше далечината. Хора не можеше да се видят, никакъв човек от тази страна или от другата страна на Елба. Той притисна глава към тила. Над него небето беше изпръхнало в съвсем ясно очертани петоъгълници и шестоъгълници. Хубаво изглеждаше. Само в процепите се показваше слънцето.

Край