литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Вътре в житото

Когато жъна житото, жъна го покрая
Защото навътре в житото, не жъна с удоволствие, зная
Там изгубих и жена и дете
Вътре в житото
Затова жъна само покрая, когато жъна в житото
Стига ми един хляб — да, защото любовта ми умря
Изгубих и жената и детето
Навътре в полето

Жълто-златни във вятъра се клатят класовете
и звучат, като че там са на дете и майка гласовете
Ето! И пак!
Да! Но не! Това е само тон от проклетия мобилен телефон
“Ало?”
“Тук е Скандинавеца. Интерес за бизнес?
Бих могъл да ти направя тук едно предложение
заедно с гратис консултация, и съм близо — в твойто полезрение
седя точно срещу теб
ето тук назад в браздите
и не се ядосвай пич, имаш нужда от парите!’’

Бил е преди мен тук, помисли си само човече
скандинавеца седи там вече
клекнал на нивото на стъблата —
класовете пред главата
само враните в небето дебнат сламено-русата глава
Така скандинавеца се разпознава —
руса коса — глава — врат — тяло — и две ски накрая
На тях се промъква той нощем през полята
Прави мебели и телефони и дебне...парата

Когато жъна житото, жъна го покрая
Защото навътре в житото, не жъна с удоволствие, зная
Затова жъна само покрая, когато жъна в житото
Стига ми един хляб — да, защото любовта ми умря
Изгубих я
Там в полето

Там където в златните класове вятъра напира
трябва някъде Скандинавия да се намира
и винаги когато мрак се спуска
и сумрак сред стръкове са пръсва
започва се движение в житата
Там зорко наблюдава скандинавеца
със закопчани на краката карвинг ски
започващата вече вечер
Поради дългата зима той може без грижи
и в тъмното без проблем да се движи

И от полето напред
те се спускат без чет
по снегоринови бразди през нивята
натискат здраво ската
Нощ след нощ назрява тук похода на викинга
И не получават и не получават и не получават достатъчно никога

Шавливите пръсти от Холменколен
ски шанцата искат да ползват
да грабят обират отмъкват
Носни косми от Буркашлитцен
Четината от Бикинизонен
Кичура в Брадавица е ро’ден
дърпа и скубе’
Попската Брада снове
Хрястряспрас Къртицата игрива
Рапунцел размятала грива

А Едвард Григ със щипци-ръчища
и той със тях не се засища
Мюнхаузен пророкошмекер
Йоресмьоре Кнакебекер
Ибсенпипсен и Роксет
към твоето легло пълзят без ред
очила на поети, на докторите лещите и те
за миг изчезват — „а, ама къде са бе?”
От нощното шкафче на педагога
очилата са откраднати — „За Бога!”
нагло остригани и отмъкнати коси се поставят
между стъклата за да се изправят
Куфарът — затворен, заключен —
набега на човека от Север — приключен
Той тръгва обратно по своите следи
плячката сега да усвои
стъклото се претопява
косата на върви става
Това ме навежда на мисълта
май намерих вярна следа:
Оптичен кабел!
Проясни ли ти се сега, невежа?
Та отдавна тук сме вързани в скандинавската мрежа!

Ток, интернет и SMS
Скандинавеца управлява ги днес
Мисли си човек, бил е за юзър готов
и го потребява вече скандинавеца
Vattenfall и волтажна подкрепа
Скандинавеца пред окончателна победа?
Не на мене тия номера,
прибирам се у дома
и изтръгвам всичките лайна
от стените кабелажа
край със шпионажа
На подслушвача ухото ще откъсна
сателити, антени ще прекъсна
вентилатор на тавана, кафеварка
шах-компютър, яйцеварка
скенер, печка, абсорбатор
принтер, миксер и пасатор
сандвич-тостер, тон-колони
FM тунер, диктофони
не ми дреме дявол да ги вземе
На парченца ги троша говната
детето се изсра, мои са лайната
нахаквам ги на колата в ремаркето
и ги извозвам на полето

Когато наторявам житото, наторявам го добре
Северните орди се излежават във нивята
Толкова ли е близо свинята?
Ще й подпаля гнездото
отпред или отзад или отдолу отгоре —
три пъти връз него бия
заради Норвегия!
Немам никакви желания
да дам и стотинка за Дания
За Швеция скоро не ще се говори
И край със финландския, няма какво да се спори

Когато жъна житото, аз жъна
и жъна и жъна, започвам отпред и обръщам
обратно давай вършея още веднъж покрая
стига ми и един хляб — да, останалото е фира
И в грохота дочувам викове
Жената и детето тук ли са и те?
Но Боже както винаги — твърде късно вече
Каквото бе и можеше да бъде се ожъна
И във зрялото поле заоравам повторно плуга
Защото не получавам и не получавам и не получавам достатъчно никога

Когато сея житото, сея го покрая
Защото навътре в житото
Ни един гъз не е загубил нищо — зная
Затова сея само покрая
когато отивам в житото
Засявам покрая, но и там зърното гние
Загубихме ние
Навътре в полето

Смук-fuck

През някои скучни летни вечери заставам на прозореца, отварям го, дърпам ръкавите на блузата си до над лактите, протягам ръцете си във вечерния въздух и храня комарите. Белезите се появяват след време. Тъй като ветеринарите и клозетните латинисти ограничават сферата на валидност на хипократовата клетва до конете и другите коневидни одомашнени видове като куче, котка и Харц-Ролер канарчето, но отказват лечението на внимателно отделеното от лепкавата лапа на паяжината крило на комара. Расизмът се проявява не само в дребните неща, а започва преди всичко от дребосъците. И кой днес би подал дружески и двете си ръце на едно бръмчащо животинче с фини крайници и тънки пръстета? Кой би оставил малкия комар да прегърне епидермиса му, с бодване и жилване да вкара хоботчето си, да натиска, пробива, пъха и със смучене и сучене да се подкрепи с кръвта му?

Никой.

При все това няма по-благодарно същество от това високотоново жужащо-летящо насекомо, чиято благодарност се проявява така бързо, като онези чудесно сърбящи подутини, които се подреждат една до друга, докато дори и най-находчивия комар не намира повече възможност за бодване върху ръцете ми, освен във вече подут оток направен от някой от предшествениците му, така че убождане след убождане се натрупва един подутинен хълмист масив, от който скоро тези мъници засмукват повече слюнков секрет от своите сродници отколкото кръв и така упражняват един вид интракомуникативен обмен, който ги прави по-яростно хапливи и по-нуждаещи се от споделяне и така — стоя там в рамката на моя прозорец, като двумачтова радиокула на комаро-комуникациите Берлин-Фридрихсхайн.

Докато по някое време ръцете ми със своите многократно увеличени отоци така са се подули, че едва успявам да ги издърпам обратно през прозореца в стаята, вклинили се една в друга като двойка любвеобилни цепелина. Изопнати до пръсване гигантски наденици, чиято кожа от напрежението е станала порцеланова, а вените пламнали като замръзнали светкавици.

И тогава се започва с чесането. Чесане, чесане, докато болката не надвие атаката на сърбежа.Чесане, чесане, чесане и надничане към часовника: В 20 ч. Kaiser’s затваря, остава само половин час! Оу.

Когато се приближавам трополейки с големите ми като топове ръце-наденища към касата на Kaiser’s, между зарешетените вече кутии за цигари, се наслаждавам на нащърбените студени решетки, които драскат мъчително сърбящата ми кожа и отговорната касиерка сърдечно ме посреща, та „...с дебелите ръчички изглеждаш много мило, Мишелинчо, да, на сладкия Татко Барбa”. И макар че не колекционирам сърца, нейното го спечелвам по този начин донякъде, и ми се възхищават така пред мен и зад мен, докато от натрупалата се опашка не се изрази свадливия коментар, че Дебелия bitte, да престане да блокира района на касата и моят досега незабележим заднестоящ бива подканен, с количката си и с все сила да ми даде зор, така че натиска почти пука кръвоносните ми съдове по плешките и целия смук-fuck бликва в главата ми, разрежда мислите ми с лигите на хиляди комари и от веднъж започвам да мисля само: Кръв. Кръв! Кръв! И виждам къснолетните остатъци от непокрита кожа на съпазаруващите със съвсем други очи. Кръв!!! си мисля само, Кръв!!!! и си казвам: „Така, ако сега не се овладееш в утрешния вестник ще има една отвратително гнусна история.”

И се овладявам, както се овладява, плащам невъзмутимо, не слагам ненужните ми верни сърца в портмонето си и на вратата си помислям: “Хайде де, за такова самообладание трябва да има поне малко аплодисменти!’’

Е, добре сега никой не е длъжен да отмени клиентите на Kaiser’s. И без това би било твърде късно, защото сега, когато идва зима, при ярко осветена стая отворям за последен път прозореца, оставям да влети, каквото се чувства съблазнено от светлината и приканям остатъка от популацията на фридрихсхайнерското насекомно лято да презимува в съхранената в пухената ми постеля телесна топлина. После сядам на ръба на моя секс-тепих превърнат в зимна квартира за членестоноги, отварям шлюзовете на мозъчните си извивки, оставям смук-fuck-а да бликне и жужа приказки за лека нощ.

Спете спокойно, деца!

Пролетта отново пуска синята си лента във въздуха (Мьорике reloaded)

Пъпки пукат, хлапета хрупат
В миналогодишното тинейджърско ято —
Крила шумолят, ветрове шептят
Тя е! Тя е! Тя е! Колко яко!
Пролетта кара сега, прах и пепел да цъфтят
Тела в хормоново задръстване пламтят
И най-малките тръпчици усещат, че растат
Оглупели, стари пънове в очакване трептят
Пролет, Ти си! Чухме Те, ела!
Bienvenue, welcome и добре дошла
Здравей Ти палавнице! Хей, здравей, Ти змей, Ти шегобийке, Капитане
Ти Хитрушо!
Потапяш се в росата, в зеленината на брезите
Сушиш земята, пипаш смело
От зимата скованата горичка
Готовата за посев семенна торбичка
Закръгля се на Mother Nature-а корема сега
От топлото дихание на пролетта
И гука се и се гугука, и бръмка се и се жужи,
и кряка се и се свисти, да, пролет настъпи!
Твоите ленти синеят
Отново приятно се веят
Омеква земята, измъква се студенината
Показа се и момина сълза
Мьорике, чувам те да се покашляш сега
Славейчета, косове, врабци
Цветен разкош — дрян и върби
ето, пак го направи!

И при целия този цъфтеж
Вехнеш само Ти
Как старееш, гледаш отстрани
Предугаждаш бръчки нови
И нищо срещу това не може да се стори
Коремът никога не ще е плосък вече,
а буйната коса — отдавна беше
Жалко е това, спор няма
Но имаш свойте дни
Плъзгаш се със сетна яснота
От наличното Сега към истинското Преди
Теглят те, привличат те места
Където вдлъбнатини се диплят само
Спомняш си предишната година
Не беше нищо по-различно
А мислеше си Ти, това ще се оправи
С нещо, да с... нищо

Червеното зеле си остава червено зеле
а White Stripes си остават White Stripes
Само аз ли трябва да посивявам, когато всичко става зелено?
Скъпа моя Пролет, Ти, хвани ме там — отпред!
Колко дълго бях твой застъпник заклет
Слово-касапин в твоите очи
Сега се питам: Помниш ли ме още Ти?
Какво щеше да бъдеш без лирическата подкрепа
Кому биха притрябвали твоите зеленина и цветчета?
Приписахме ти прелест, грация и чар
Разновидност получи от стиховете в дар
Най-доброто в Теб беше изнамирано
На хората романтично сервирано
Теб, Ти Д`Артаняна на поетите, Ти
Кокетен кок на поетичните творби
Дължиш реномето Си на поетите добри
Които някога те утвърдиха
Като написан за звезда велика
Рефрен във хора на любящите

Теб, фукливия пръскач на семена
Завършен пролетарий на годишните времена
Щеше да си без нашата предизборна лъжа
Само ситен дъждец и цветен прашец
Една пъпчива девойка хронично услужлива
Във всичко евтина и предвидима
Ти зариваш света с лястовичи изпражнения
Донасяш сенна хрема, алергични усложнения
И кортизон се взема на тълпи
От жертвите на твоите цени

Сега отново тръгваш из страните
С пеленгаторни антени, наострила ушите
И пет пари за старите си текстери не даваш
Само „Кой е следващия?” към младежта повтаряш
Надуваш се, че само твой проблема си остава
Кой днес члена си къде във кой поставя
И към свежата плът надничаш

Скъпа моя Пролет, нима считаш,
Че блясъка на славата би се самохвалил
Чрез мелодии за телефон и МР3-ки?
Да кодираш искаш нашите думи
И да ги сгъстиш в бърз секс-торти

О.К. давай тогава! Можеш да останеш там
Оттук нататък на есента ще се отдам
Заблуда наричам стиховете за пролетта
Занапред към изчезването ще се стремя
Ще пресовам шумата в наслада и възхвала
Модерното в модерното ще забелязвам
Че всеки от упадъка отпада
И на никого ноември любов не внушава
Когато горско гнили ферономи
Boys и Girls превръщат в свити гноми
От извора се знае, да
Коя е новата звезда
Тя е, тя е, колко яко
Есента

Размера на стиха диктува!
И дълго няма да умува
С врастнати нокти на краката
И бръчки-щампи по главата
Есента за престолонаследница ще провъзгласи
И без Обаче, без Като Че Ли
Истинската Пролет в мен
Ще се установи

В изпотителната хватка на Майк Детер

Изпотяването — това може да бъде моят бизнес. Разбирам много и все по-добре от това, да оставям тялото си да кондензира при най-екстремни условия — удава ми се, може би се дължи на това, че прекарах една част от детството си в изпотителната хватка на Майк Детер.

Майк, той беше тигърът на нашия квартал, който обикаляше наоколо, търсеше с кой да се заяде и винаги си намираше повод, та (не само мен, но най-вече мен) да ме въвлече в някаква разправия и накрая да ме привлече в неговата страшна изпотителна прегръдка. Задушавах се в здравата детерова хватка “ключ”, изстискваше ме до изнемога, и все пак всеки път мълчах и стисках зъби няколко безкислородни секунди под детеровия анорак, преди да се съглася и се предам на неговия въпрос-подкана: “Предаваш ли се!? Предаваш ли се!?”

Може би точно онези секунди на протакане, на моята детска представа за мъжество, да вероятно тези секунди са виновни за това, че и до днес не мога да се освободя от Майк Детер. Защото, въпреки че Детер наскоро изчезна от физическият ми хоризонт на възприятие, редовно един фантом на неговата неумолима смъртоносна хватка ме сграбчва, щом ми стане топло, горещо или тясно, гръкляна ми се раздува и се превръща в жилеста, яка тръба, която се увива около шията ми по стар маниер, стиска и не отпуска. Да, изпотителната хватка, не може да се отрече: Мъкна ръката на Майк Детер, като детска травма със себе си.

Е, с това може да се живее и човек да се справя, като се надява, че тукашния умерен климат мисли за реномето си и се пази от заблуди в по-високите области на термометъра. Но както се знае, често нашите лета са малко непропорционални. Та може газетите да надраскат нещо за „най-студеното лято от 47-ма насам”, но дори то крие в себе си достатъчно дни, в които всяко движение е в повече, човек се поти и травмиращият Майк Детер да ми е насрочил една изпотителна прегръдка.

Тъкмо днес сутринта усетих едно съмнително трепване в гърлото си при качването в автобусна линия 47, която както изглежда, се използва предимно от възрастни хора, които трябваше да припомнят за остатъка от съществуването си чрез напълно измисленото от тях предположение, че някак си може да се получи съвсем ужасно течение. Прозорците бяха затворени, тържествуваща ръката на Детер се промъкна под брадичката ми, изду се в цялото си мускулно великолепие и стегна притока ми на кислород и кръв до минимум — време е да си потърся място за сядане. Изборът се падна, и поради липса на други налични, върху една от онези тройни седалки, на които се седи директно един срещу друг и по време на целия път човек размишлява, какво да прави с погледа си, та да не попадне под подозрение, че иска да надникне в интимната сфера на срещуседящия. Моят срещуседящ в този случай и автобус беше жена в средата на тридесетте, дискретно ненабиваща се на очи освен с факта, че тя също се мотаеше с фантом на мъжка ръка под ченето си. Предусетих, че една такава случайна среща неизбежно ще ни доведе до разговор, затова побързах да разгърна вестника си като зрителна преграда, но твърде късно — беше ме съзряла, мен и майкдетеровата ръка, и вече бе поела въздух за установяване на контакт под формата на:

„Това също ли е травма от развод?”

„Ъ?”

„Ръката! Под брадичката Ви. Травма от развод!?”

„Не, това всъщност е детска травма.”

„А-а, и такава ли има?”

„Явно, да. А при Вас?”

„Травма от развод. Минаха вече три години, но просто не мога да се отърва от него.”

„Хм, да. Познато ми е.”

„Не трябваше тогава да се предам толкова бързо. Трябваше повече да се боря за нас.”

По-дълго да се бориш? По-късно да се предадеш?

„А-а, при мен е точно обратното! Имам тази травма, защото твърде късно се предавах тогава. Трябваше по-рано да се признавам за победен.”

„Хм, да, вижда се!”

„Да, както и да го направиш, все е погрешно!”

„За съжаление невъзможно ми е да продължа този разговор с Вас. След раздялата с мъжа ми се получава така, че винаги когато разговарям с млад мъж се събира вода в устата ми и трябва постоянно да преглъщам! Част от травмата ми!”

„Мога добре да Ви разбера — аз също имам проблеми с течностите, от чисто външен характер: През някои дни толкова се потя, че тежеста на мокрите ми дрехи ме дърпа от мястото ми и се изплъзвам от зрителното поле на събеседника си.”

„Жалко! А можеше да се получи такъв хубав разговор!”

„Да, жалко!”

„Да...!”

„Да.”

„Да.”

Е, да! Но не обичам „хубави разговори” в моите текстове! Стара поетична травма, знаете? Най-добре се направете, че това въобще не сте го чули. Благодаря Ви.

Водолазът

И ври и кипи и бушува и свисти
Като най-водолаз от водолазите напуснах белите вълни
Изплувах от най-долните дъна на океана
От бликащата, бликащата бездна на ада
Бях потопен в нощ и сивота
не желая отново да видя това
Водолаз съм аз — изглежда по-добре като че ли
занапред да плувам в континенталните води

В солено-сладките кафяви езера
където риба и гнилоч изпускат миризма
където в зараза живеят водни лилии и водна чума
там сега се потопявам, плувам и изплувам
Със златно-чудният ми неопрен
всеки може ясно да ме види — мен
Другарувам със шарани и моруна
е, употребявам и харпуна
когато някой ексхайвер ми налита като звер
тогава не на шега, му уреждам среща със смъртта.

Но идва царския вестител и ми съобщава
че наистина никой, нищо не ме застрашава
а някакъв съвсем непокорен воден келеш
се грижи езерото да е пълно с леш
„Терорист в езерото пребивава
и наш`те кучета издавя
над двайсе лакти е, кълна се в Бог
това е сом без аналог
заплашва той оттук оттам
напада кученца без срам
мъките им нямат значение
на сома в мрачното владение.”

Вият пуделите във водата
На дакела къде му е главата?
Препоръка: Стой далеч от водоема —
мнозина вече са на сома у корема
Сякаш от дни вият, някои с дни гният:
болонските болонки, далматинците от Далматиния
питбули, бъдвайзери и шаркове — цяла каса
дузина смръдльовци с неясна раса
Златният ритрийвър на сребърната дива
(която неизвестна бе преди косата и да стане сива)
С наследена титла царския любимец — Дог
Изчезна във вира дълбок
Царят чак от гняв се изпоти
Скиптъра размаха над царедворските глави
„Сърцето на сома, искам тук да се достави!”
„Но кой с гадината ще може да се справи?
Рицарите кът са вече
Затова дойдох при теб, човече
За смъртта на кучетата отмъсти
Сома със харпуна пронижи
а царят ще се отплати
Като в пиесата на Шилер — с чаша
но с хепи енд в историята наша
да знаеш наградата си струва —
водолозка в чашата ще плува!”

„Ако този, дето вместо риби кучета мори
не може другояче да се укроти
и считате, че трябва да се умъртви
Тогава давай, нека договор се сключи:
Сомът нужното ще си получи!
Извикайте ми оръжейник Михаил
трябват ми преди да съм се потопил:
Неопрена, ножове — цял комплект
медицинска топка, кърпа напоена с оцет
в случай, че свърши върху мен мръсника
не искам семето му в мене да пониква
безплоден от живота искам да избягам
затова и във водата се скътавам!”

В моя златен неопрен
сега във езерото съм стаен
И едва дошъл ме обкръжава — ликуваща тълпа кучкари
немарливите, безотговорни собственици-господари
Говори царят от мобилният си трон
„Народът ми изгуби много кучи синове
Ако Вие се осмелите и слезнете при онова прасе
тази чаша Ваша ще се нарече!”
Златният варак блести в слънчевата светлина
лъчите се пречупват на чашата в ръба
И ето стрелва се един светлинен сноп
в езерото, превърнало се в кучи гроб

Водата се размърда, тръстиката се разлюля
Отдолу тътен чу се, помагай Боже, че стана беля!
Какво от дъното нагоре напира
каква злина златото инспирира
от дълбините на водата от непрозирната чернота
та на всеки на брега сърцето спря?
Боже мой, звярът е събуден — ясна е целта
царя достолепен, направление-земя
Бърз като стрела се стрелка из водата
патешки пера стърчат му от устата...
Все пак едва ли сома ще успее
с удар на перките от водата да излезе
четири метра над сушата да прелети
царския живот да прекрати?
Във водата царят втренчено се взира
синята му кръв във вените замира
паника във него се надига
Ето сома изскача към скования от ужас бряг
от мустаците му още кученца висят!
Чудовище, и то какво
от качество най-добро!
Сома — властелин се мята
и тромаво се просва на царя пред краката
Напуснал своята стихия
на брега лежи като пихтия
Пристъпват към него с извадени остриета
крещят ненужно вече: „Стой, свиня проклета!”
И от последната сомова костица
месото взеха за чорбица
За стария рибок има превъплъщение —
на хапки за спонтанно царско угощение

На края и кучета спокойни и стомасите доволни
само аз в леглото нощем се въртя
за гиганта-сом си мисля, не мога да спя
защо тъкъв профански край го сполетя?
Като мен — водолаз бе и Ти
но долу никой не се безпокои
какви царски споразумения са сключени
какви отношения трябва да бъдат приключени
защото доскоро живееше в среда
където в нищото изчезва светлината на деня

И въпреки това и двамата сглупихме
на блясъка на златото се подчинихме
Късно е вече, но сега осъзнах
че пътя към златото аз го постлах
защото аз се влача между двата свята
вместо да остана там където ме влече — водата
И сега е крайно време да отсъдя
да спра двоуменето- къде искам да бъда?

В моя златен неопрен
по изгрев слънце ще съм потопен
Покой бездънен ще намеря под вълните
там долу, където са водолазите — в здрачините

„Беше красива история, малко подводна
приятно рамкирана в стихотворна форма
Но някак си не се разбра
медицинската топка — за какво му беше тя?”

„Вижте топката е олицетворение на земното кълбо
кажете: Ще бъде, ще бъде, каквото не е било!
Не ни ли заприличва медицинската топка тогава
на нашата майка Земя, а тук и на Вселената величава!?”

„А-ха, но... нещо пак не мога да вдяна!?”

„Защото не си водолаз — както и аз!”

В Студио за коса Леш

„Имате в предвид, Фризьорски салон — би звучало по-добре?” Хм. „Знаете ли, мъжа ми и аз, тогава дълго мислихме над това, и някак си веднага се влюбихме в Студио за коса. Може би е грешка.” „Не, не: Фризьорски салон — не би звучало по-добре”, казвам, колкото да кажа най-сетне нещо. Трябва да призная, че въпреки новата ми, видимо недобре стояща ми прическа, запазвам контрол над себе си. Гласът ми звучи особено сърдито. „Много хора, разбира се, казват, че името е твърде проблематично за едно студио за коса.” „Е, поне не е непроблематично”, отвръщам аз и не мога да се позная в подобни банални фрази. Да оставим настрана прическата. Тя реши косата ми с критичен поглед. „Да, да: но нали фамилното му име не може да го избираш. Спомена за съпруга ми, не ми позволява... така де, да сменям сега името — не бих могла, би ми изглеждало като, че ли...” „Аз нямам проблеми с имената”, отронва се от устата ми. Вече ставам особен, което е нормално след една такава фризура: Човек като че ли се разболява под обезобразената телесна декорация, чието обезобразяване може би затова, се причислява към не толкова фаталното, защото един пречупен нерв пропуска да предаде съответните импулси на болката нататък към централната нервна система. И така смънквам нататък, омаломощен от безсмислени наранявания: „Най-малко остава запазена една традиция,” „Нали? Знаете ли”, гледа ме през огледалото директно в очите, „все още имам стария ни пощенски код! Ако искате, мога да ви го покажа” Разглеждам се в огледалото. Всъщност искам само да се прибера в къщи. Чувам как госпожа Леш превключва някакъв шалтер. Тя изчезва зад една врата. „Елате, елате!” Гледам: След вратата една стълба води надолу. Оттам очакващо ме гледа госпожа Леш. „Ще ви пазя тук долу, в края на краищата не се знае никога, дали някой нещо не се е ядосал... — имам в предвид, повечето клиенти ги познавам от години, но тук идват всякaкви хора по време на работа.” Тя отива до една работна маса, маха някaква покривало, отдолу едно четирицифрено число. „Нашият стар пощенски код. На мен лично много ми харесва” Въздиша: „Имаше едно голямо преустройство тогава. Но днес никой не си спомня за това, хората просто забравят твърде бързо...Моля Ви не си мислете, че тука има нещо нелегално... — имам в предвид, разбира се, знаех че ще има нови номера, но си мислех, че докато никой не попита за стария, ще мога да го запазя още за малко. Хубава работа. Ако трябва да съм честна — с новото число не можах да свикна истински. Старо дърво не може да го присадиш, нали съм права? Но, погледнете тук!” Трополейки издърпва едно чекмедже от тезгяха, вътре: Пистолети. „Останаха от мъжа ми. Знаете ли, след войната, такива неща имаше навсякъде по улиците. Но ако се опиташ да намериш една здрава ножица — абсолютно невъзможно! Тогава на мъжа ми му дойде идеята да подстригва.” Какво? „Да, да това днес едва ли някой може да си го представи, но тогава цареше голям недоимък. А косите не знаят разлика. Мир или война — те си растат... И някак си трябваше да се подрязват. Разбира се не беше съвсем безопасно. Пръстите, разбирате ли? Един невнимателен изстрел — и можеше да му отхвърчат на някого пръстите. Мъжа ми изгуби цели четири пръста по време на работа. А мъжът ми беше професионалист!” Тя набляга на професионалист, за да ме накара да се почувствам навътре в тези неща. Аз не успявам, тя разяснява нататък: „Можете да си представите как стояха нещата при стажантите. Кръв и вопли, ще кажа само, кръв и вопли... но елате ще Ви покажа! Тук, погледнете: нашата градина.” Отваря една масивна врата, скърцане, дневна светлина. Пред мен — градината. „Прави ли Ви нещо впечатление?” Погледът ми се плъзга празен и повърхностен през градината. За да - се харесам придавам на моята незаинтересованост вид на неразбиране. „Там при салатата!” Големи глави зеле — чудесно израсли, подредени в симетрични редици, помежду им: бледи остатъци от пръсти. „Така се отклоняват охлювите. Защото те си мислят — при салатата на Леш не си заслужава да се допълзи, там вече има много други. Вземат пръстите за себеподобни!” „Аха?” „Да”, повежда ме към стълбата. „Така, сега обаче трябва отново да...! Но вижте: Така беше тогава. Имам в предвид, че Вие като млад човек не сте го преживяли това. За Вас много неща днес са по-лесни, така си мисля. Но все пак и Вие си имате проблеми, Ваши собствени проблеми. И все пак, знаете ли, не бих искала в днешно време непременно да съм млад човек?” „Да.” Чувствам се като пребит, олюлявайки се изкачвам стъпалата, плащам и се сбогувам учтиво. „Мангизите ти ще са в добри ръце, момчето ми!” прошепва ми тя и облизва устните си. Когато напускам салона, вдишам освободено. Госпожа Леш маха с ръка. Вярно е, че новата прическа те прави друг човек.

Берлинската Гора

Ей, бреза! Не. Бреза, ей? Не. Бреза? Или:
Ясен! Ей,...! Ясенясен. Неясен.
И...бор. Навсякъде борбор...Не? Бреза.

Така говорят те. Такива са, да.
Хората в Берлинската гора.

Улици строят строителни площадки ревят.
Където дървета стоят улици строят
Дървета секат. Режачки бръмчат, батални площадки ревят
Виждате ли изобщо нещо? Виждате ли изобщо град?
Виждате ли изобщо столичен град от тия огромни дървета?
Безцеремонни дървета. Безцеремонни хора! Чувате ли въобще?
Въобще няма ли това да спре? Вместо дървета да се сгромолясват, я строежи да израстват.
Я, железници да се строят. Я, еха железници, уха!
Я, железници еха да се направят, вместо на място в града
на служебно място в града да се поставят.
Колони да се изправят. Колони да се направят
на строителни площадки за колони.
Изграждане на места. Съкращения на места
Дървета. Клони

Бряг!
Брегови-строителни площадки-сгради-греди-ясени-брези
Околобрегови-брегови-строителни площадки-тук-се гради
Полубрегови-брегови –построи-не се чуди
За брегови постройки тука се ламти!
Бързо на брега да се построи се ламти!
Бърза бизнеса брегово тук да строи!
Бързо някого по муцуната удари и бизнес-брегово строи
За брега тук се ламти. И за брегови дървета тук се ламти: Палми! Лиани!
Берлианен бряг. Берлински разсъдък — разсадък.
Ламтеж за строеж тук на жилищен комплекс.
Ние тука — квартали строим — за сполука
Ние ръководим тука — от основите до олука
Ние тука, хелоу — тука. Хелоу, Холо!
Хелоу, Холо нищо не коства
Коства ли? Да коства
ми. Но не ми коства, че коства. Коства ли, че не ми коства? Отвръща
Не повръща ли? Въпрос да ти се доповръща: Колко дълго още?
Колко дълго още тук ще се строи? Колко дълго още ще има ясени и брези?
Колко дълго още ще има тук дървета, господине?
Колко години господстват тук дърветата, госпожо? Йоу, човече-лошо!

Така гаворят те. Такива са, да.
Хората в Берлинската дъбрава.

Няма дървета тук — няма, няма нови дървета има — яма.
Няма дървета тук — няма, няма нови дървета има — яма.
Няма дървета тук — няма, няма нови дървета има — яма.
Няма дървета тук — няма, да благодаря, спирам — повече няма.

Но: Така говорят те. И такива са, да.
Хората
В берлинската
Управа.

Ей, приятел, спри, ей — свърши вече
Въпросителен знак
Да
Запетая
свърши вече
Запетая
свърши
Свърши запетая!
Абе свърши тая
Успоко —
ителен знак
Точка

Искам плочки

Аз искам плочки. Това лепене на тапети, превземките с релефни, миещи се тапети направо ме побърква, тези наклепани ивици и лепилени измишльотини. Това ерфуртско-кондомово — „Не пестете на погрешно място! ” — шикалкавене със метър и ножици, тези универсални-еякулационни лепила, лигави мечета. Пеленачета на строителния пазар. Пак и пак! Какво толкова опаковате, ха? Не искате ли да погалите една 50 килограмова торба? Е, как е? Не искате ли да се пробвате с едно кашонче плочки, да си докарате херния, да оставите черните опаковащи ленти да се осучат в ръцете ви, да усетите, как побелелите връхчета на пръстите паникьосано едва теглят кръв, да чуете евентуално едно пльоп, когато под тежестта пъпа на корема се изхлузва навън, и как звучи, когато в слабините хернията застърже в тазобедренната става?

И тогава плочките, солидния материал, да ги нахвърлиш по стените в къщи! Като се правиш, че не виждаш, че горе вляво няколко прясно залепени са се отлепили, докато по някое време цялата ужасно тежка стена от плочи не се срути върху ни, и заедно със стълбата се изтряскаме назад в ръба на масата, кървим върху постланите найлони с отворена фрактура на главата и счупен таз и си мислим „Ами-и, старост!”

Аз искам линейки, искам сини лампи по улиците, искам носовете на съседите да са залепени на прозорците, искам съседи, които да питат: „Какво ли е станало?”

„Мисля, че искаше да слага тапети или нещо такова” Да бе, да, глупости!

Мястото на хартията не е на стената, хартията не издържа да е там, не е търпелива, и аз не искам да си позволям такова нещо. Дори ако се наложи да се развалят приятелства. Дори ако приятелски си поканен от приятели на вечеря.

„Исках да пробвам нещо с див чесън, надявам се е вкусно!?” Не.

„Ще може ли да свалим тапетите, преди да започнем да ядем!?” „Кои тапети?”

„Кои тапети! Цялата стая е пълна, обкръжени сме с боклук и вие питате: Кои тапети? Ами, всичките! Долу тая напаст, преди да съм забол и една вилица във вашия лайнян див чесън! Как я мислите въобще тая работа тука?”

И как я мислите въобще тая работа ТУКА, скъпи сканиращи в печатна и пресформа слампоезия. Аз искам плочки, искам ясни кит-линии, искам симетрия на фугите, искам този проклет текст още веднъж да се облицова по дяволите! Стига тапетени лепеници и релефни изгъзици, стига наклепани ивици и лепилени измишльотини, стига осрани пелени, стига Ерфурт и плюскане на див лук. Аз искам плочки. Искам плочки. Искам...

Искам да се задава въпроса, какво всъщност се прави тук и искам — одумкиодумки — искам да се задава въпроса, какво всъщност би могло да се прави на друго място и дали не е по-добре сега да отидем там?! Всички заедно и незабавно?!

И тогава ще извикам в този празен, кух, облицован текст и ще се радвам на ехото — колко е супер, че все пак прозвуча ...Дами!