литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Основоположения на пиронизма (І, 1

Първа глава: За висшето различие между философиите

(1) Когато хората изследват някакъв предмет, обикновено ги спохожда или разкритието му, или отричането на [възможността за такова] разкритие и примирението с неговата несхватимост, или упорството [да продължат] изследването. (2) Вероятно затова и по отношение на изследваните във философията неща едни твърдят, че са разкрили тяхната истина, други отричат, че е възможно да бъде постигната, а трети отново и отново я проблематизират. (3) Твърдят, че са я разкрили, собствено наричаните догматици, сиреч привържениците на Аристотел, Епикур и стоиците, както и някои други; че истината спада към нещата, които не подлежат на схващане [от човека], обясняват философите около Клитомах и Карнеад, както и [някои] други академици; продължават да я търсят скептиците. (4) Във връзка с това, изглежда най-разумно да се мисли, че съществуват три основни [типа] философия: догматическа, академическа и скептическа. За останалите две ще бъде най-добре да обясняват други, а пък ние в настоящото [си съчинение] ще поговорим най-общо за скептическото направление, като предговаряме, че за никое от [положенията], които ще бъдат изказани, не твърдим, че стои точно така, както казваме, ами всяко от тях ще изложим просто като разказ за това, което ни се явява в момента.

Втора глава: За [типовете] изразяване на скепсиса

(5) Първия способ за излагане на скептическата философия наричаме “общ”, а втория – “специфичен”. В първия демонстрираме своеобразието на скепсиса [като цяло], обяснявайки какви са понятието и основанията му, неговите аргументи и критерий, каква е крайната му цел и какви са способите на въздържането [от съждения], както и това в какъв смисъл разбираме скептическите отрицания и в какъв разграничаваме скепсиса от близките му по дух философии. (6) “Специфичен” пък [е онзи тип изразяване на скепсиса], при който възразяваме на всеки отделен дял от тъй наречената философия. А сега нека се заемем първо с общото изложение, като започнем от названията на скептическата нагласа.

Трета глава: За названията на скептическата [нагласа]

(7) Скептическата нагласа се нарича: изследваща (поради факта, че дейността й се състои в проблематизиране и обмисляне); въздържаща се (по причина на състоянието, което възниква у обмислящия в резултат на изследването); “апоретична” или не-решителна (било поради това, че – както казват – се съмнява и проблематизира всичко, било поради неспособността й да се съгласява или отрича [еднозначно]); и пиронистка (защото Пирон, струва ни се, се е доближил до скепсиса много по-плътно и ясно в сравнение с [философите] преди него).

Четвърта глава: Що е скепсис?

(8) Скептическата [нагласа] представлява способността по всевъзможен начин да се противополагат и явления, и мисли. Вследствие на [постиганата] от нея равносилност на противополаганите вещи и изказвания достигаме първо до въздържане [от съждения], а след това и до невъзмутимост [на духа]. Наричаме скептическата [нагласа] “способност” не от [терминологично] престараване, а в обичайния смисъл на думата, съобразно нейното можене. (9) Под “явления” в случая разбираме сетивно възприемаемите [предмети], доколкото им противопоставяме мислими [същности]. “По всевъзможен начин” би могло да се отнася както към “способността” (така че да схващаме думата “способност” в нейния – както казахме – обичаен смисъл), така и към “да се противополагат и явления, и мисли” (доколкото ги противополагаме наистина по най-различни начини: явления на явления, мисли на мисли, явления на мисли; за да обобщим [всички тези] противополагания, [просто] казваме “по всевъзможен начин”). [Същият израз може да се отнесе] още към “и явления, и мисли” с цел да не проблематизираме как явленията се явяват и мислите се мислят, ами просто да ги приемем за такива. (10) Под “противополагани изказвания” разбираме съвсем не само отрицанието и твърдението, а спорните съждения изобщо. “Равносилност” наричаме равенството по вярност и невярност [между съжденията], така че никое от тях да не може да се изтъкне пред противното като по-вярно. “Въздържането [от съждения]” пък е покой на мисълта, в резултат на който не отричаме и не твърдим каквото и да било. “Невъзмутимост” е утихването и спокойствието на душата. Как то настъпва [в духа ни] заедно с въздържането [от съждения], ще обясним в главата За целта [Дванадесета глава].

Пета глава: За скептика

(11) В понятието за скептическата нагласа имплицитно се съдържа и [определението за] философа-пиронист: това е онзи [философ], който е причастен на обсъдената способност.

Шеста глава: За основанията на скепсиса

(12) Ние твърдим, че същинската причина за скептицизма е надеждата да се постигне невъзмутимост [на духа]. Когато изпаднат в душевен смут поради несъответствеността на нещата и се разколебаят кои от тях по-точно трябва да предпочитат, интелигентните хора пристъпват към изследване на това, какво в тях е истина и какво е лъжа, с единствената цел [накрая] да постигнат – въз основа на преценката си – състоянието на [душевна] невъзмутимост. Така принцип на скептическата “систематичност” е най-вече [нагласата] на всяко изказване да се противополага равносилно нему, тъй като считаме, че именно благодарение на нея достигаме до крайния предел на недогматичността.

Седма глава: Догматизира ли скептикът?

(13) Твърдим, че скептикът не догматизира, [като в това си твърдение се придържаме] не към значението на “догма”, в съгласие с което някои я схващат в по-общия смисъл на “одобряване на което и да било нещо” (защото скептикът [по принцип] се съгласява с [всички свои] преживявания, следващи по необходимост от [сетивната] представа; например, той [никога] не би казал, когато му е студено или пък топло: “Струва ми се, че не изпитвам нито студ, нито жега”), ами приемаме онова значение, в което “догма” означава – според твърдението на други – “съгласие с който и да е измежду неочевидните предмети на научното изследване” (защото пиронистът не признава нищо неочевидно). (14) Така дори когато произнася скептическите изрази (например “Нищо не е в по-голяма степен [така, отколкото иначе]”, “Нищо не определям” или някое от останалите [скептически изречения], които ще обсъдим по-късно), той [въобще] не догматизира. Защото [философът], който догматизира, [всъщност] полага нещото, изказвано във вид на догма, като съществуващо, докато скептикът никога не полага тези изрази като напълно съответни на реалността. Напротив, той подразбира, че също както изразът “Всичко е недостоверно” изказва заедно с недостоверността на останалите [съждения] и своята собствена (същото [важи и за] “Всичко е истинно”), така и “Нищо не е в по-голяма степен [така, отколкото иначе]” утвърждава, че подобно на всички [изрази], и този “не е в по-голяма степен [истинен, отколкото неистинен]”, с което вписва и самия себе си в кръга на останалите [съждения]. Същото казваме и за другите скептически изречения. (15) Така, ако догматизиращият [философ] полага това, което догматизира, като съществуващо, а скептикът изказва собствените си слова по такъв начин, че [достоверността им] e ограничавана от тях самите, то за последния не би трябвало да се твърди, че догматизира, когато изказва подобни [изрази. Впрочем, именно това е] и най-важното – в изказването им той заявява [единствено] това, което му се явява, и споделя собственото си преживяване, без да го догматизира и без да утвърждава нищо във връзка с външните субстанции [като такива].

Осма глава: Има ли скептикът светоглед?

(16) По същия начин отговаряме и на питането дали скептикът [все пак] има светоглед. Ако под “светоглед” някой разбира пристрастност към множество догми, съгласуващи се както помежду си, така и с явленията, а под “догма” – съгласие с нещо неочевидно, тогава ще отвърнем, че той не притежава светоглед. (17) Но ако друг твърди, че светогледът e поведение, което следва определено разумно основание, съобразено [единствено] с явлението, и че това разумно основание ни подсказва как – изглежда – следва да живеем правилно (тук “правилно” не бива да се схваща само съобразно добродетелта, а в по-широк смисъл) и ни въвлича във възможността да се въздържаме [от съждения], то ще кажем, че скептикът има светоглед. Защото ние [все пак] следваме определен маниер на мислене, който в съответствие с явлението ни задава [начин на] живот, [съобразяващ се] с родните обичаи, с обществените закони, с поведението [на останалите хора], както и с присъщите ни [по природа] състояния.

Девета глава: Дали скептикът изучава природата?

(18) Почти същото твърдим и по въпроса дали скептикът трябва да изучава природата. Защото ние не изучаваме природата с цел да разясняваме с твърдо убеждение някой от догматизираните в естествознанието предмети, но по-скоро се занимаваме с “физиология”, за да можем да протипоставим на всяко изказване [в областта на физиката] равносилно нему – сиреч [правим го] в името на невъзмутимостта [на духа]. По същия начин подхождаме и към логическия и етическия дял от тъй наречената философия.

Десета глава: Отричат ли скептиците явленията?

(19) Хората, които твърдят, че скептиците отричат явленията, са – струва ми се – напълно незапознати с нашите разбирания. Както споменахме и преди, ние съвсем не отхвърляме нещата, които – съгласно преживяването на тяхното явяване – ни водят до признаването им независимо от нашето желание. А това [за нас] са [именно] явленията. Когато проблематизираме дали субстанцията [на нещото] е [наистина] такава, каквото то ни се явява, ние [безспорно] предпоставяме, че то [наистина] ни се явява, и се съмняваме не в явлението му, а в онова, което се изказва за явлението. Това обаче е нещо различно от съмнението в самото явление. (20) Медът, например, ни се явява сладък. С това сме напълно съгласни, защото възприемаме сладкия му вкус по силата на сетивната си способност. Но това, дали медът и по своята същност е толкова сладък, за нас остава проблематично, доколкото [подобно твърдение] не представлява [самото] явление, а [нещо] изказвано за него. Но дори и да отправяме открито доводи против явленията, ние [в никакъв случай] не ги излагаме с желание да отречем [самите] явления, а [единствено] за да разкрием необмислената прибързаност на догматиците. Защото ако словото им е до такава степен измамно, че почти отнема явленията от очите ни, нима не следва [такова слово] да се подозира в неочевидност, а последователите му – в прибързаност?

Единадесета глава: За критерия на скептическата [нагласа]

(21) От нещата, които ще кажем [сега] във връзка с критерия на скептическата нагласа, става ясно, че ние се придържаме [изключително и само] към явленията. Впрочем, думата “критерий” има двояк смисъл. От една страна, тя [означава] “нещо, възприето да удостоверява [определен начин на] съществуване или несъществуване”; за това [значение] ще поговорим в опровергаващата го [глава]. От друга страна, [“критерий” обозначава и “нещо, удостоверяващо определен начин на] постъпване”; [именно] за [това значение] говорим в момента и придържайки се [точно] към него, в живота вършим определени неща, а други не вършим. (22) В този смисъл и твърдим, че [единствен] критерий за скептическата нагласа е явлението, като под “явление” имаме предвид най-вече непосредственото представяне на нещото. Доколкото [подобно представяне] има основанието си в [определен наш] усет и в едно непроизтичащо от волята ни преживяване, то явлението [като явление] не подлежи на никакво съмнение. По тази причина, вероятно никой не би спорил такава и такава ли ни се явява дадена субстанция, но същият е в правото да се усъмни дали тя съществува такава, каквато ни се явява.
(23) В този смисъл, придържайки се [единствено] към явленията, ние живеем без догми, в съответствие с житейската си наблюдателност (доколкото не можем да бъдем напълно бездейни). Тя пък, изглежда, има четири нива: една част от нея [се състои] в ръководството на природата, втора част – в [разпознаването на] необходимостта на [определени наши] състояния, трета – в [подчинението на] традиционните закони и обичаи, четвърта – в [проумяването на необходимостта от] изучаване на изкуствата. (24) [В първия случай житейското наблюдение се отнася до] ръководството на природата, доколкото сме сетивни и мислещи същества; [във втория то изяснява] неизбежността на [някои наши] състояния (например, че гладът ни влече към ядене, а жаждата – към пиене); [в третия житейското наблюдение се съсредоточава върху] традицията, уважаването на която приемаме в житейски план за нещо добро, а незачитането й – за нещо лошо; а [пък в четвъртия ни направлява] в изучаването на изкуствата (доколкото ние, хората, не сме бездейни в усвояването на изкуствата). При все това, никое от тези [твърдения във връзка с житейското наблюдение] не изказваме във вид на догма.

Дванадесета глава: Каква е крайната цел на скептическата [нагласа]?

(25) След това е нужно да направим разяснения и във връзка с крайната цел на скептическата нагласа. “Цел” е това нещо, заради което се прави или мисли всичко [останало], без самото то [да се прави или мисли] заради никое [друго], сиреч крайният обект на нашите стремежи. И до ден днешен твърдим, че за скептика крайна цел по отношение на нещата, [свързани] с мнението, е [състоянието на] невъзмутимост [на духа], докато по отношение на неизбежно [случващото ни се] това е умереността на неговото преживяване. (26) Защото [философът-скептик], който започнал да философства в името на това да направи преценка на [своите] представи и да схване кои от тях са истинни и кои – погрешни, така че [накрая] да постигне състоянието на невъзмутимост, [в последна сметка] открил равносилната им разноречивост и неспособен да направи [непротиворечива] преценка за нея, изпаднал в състояние на въздържане [от всякакви съждения]. И именно в това състояние на духа случайно го споходила невъзмутимостта по отношение на зависещите от мнението неща. (27) Понеже [човекът], поддържащ мнението, че съществува добро и зло по природа, е в душевен смут по всяко време. Така, когато считаното [от него] за добро не му е под ръка, той си мисли, че е сполетян и от нещата, лоши по природа, и продължава да преследва – както сам счита – “добрите” неща. А пък когато ги постигне, се въвлича в още повече смущения както поради неразумното си и неумерено възгордяване, така и защото – страхувайки се от [евентуалната] промяна – върши всичко с [едничката] цел да не загуби [придобитите] неща, считани от него за добри [по природа]. (28) Докато [скептикът], въздържайки се да определя [нещата като] добри или лоши по природа, нито преследва, нито отбягва непрекъснато което и да е [от тях], затова и остава невъзмутим.
Всъщност, със скептика се случва това, което ни внушава разказът за художника Апелес. Разправят, че [веднъж], като рисувал кон, той дотолкова не сполучил в желанието си да изобрази върху платното пяната на животното, че [страшно] се отчаял и замерил картината с гъбата, върху която [обикновено] изтривал боите от четката си. А тя, като залепнала върху [образа на] коня, образувала подобие на пяна. (29) В този смисъл, и [всички] скептици се надяваха да постигнат състоянието на невъзмутимост посредством преценката си за несъответствието, [забелязано от тях] сред явленията и сред мислимите [същности]. Но след като не успяха да направят това, те се въздържаха [от всякакви съждения]. И тъкмо това им състояние на въздържане бе съпроводено – сякаш съвсем случайно – от невъзмутимостта, точно както сянката [непроизволно съпровожда] тялото.
Впрочем, ние не твърдим, че скептикът е напълно необезпокояван [от нищо]. Напротив, казваме, че той изпитва смущенията на неизбежно [случващото му се], и сме напълно съгласни, че от време на време търпи студ, жажда или нещо подобно. (30) Само че в такива случаи обикновените хора биват обхванати от двойно притеснение: както от самите [неприятни] преживявания, така и в не по-малка степен от догматичната представа, че настоящите им нещастия са нещо лошо по природа; докато скептикът, отхвърляйки вярвянето, че което и да е от тези неща представлява зло сякаш по природа, [благодарение на това] успява да ги изтърпи доста по-сдържано и умерено. По тази причина твърдим, че крайната цел на скептика е невъзмутимостта [на духа] по отношение на нещата, свързани с [човешкото] мнение, а по отношение на неизбежно [случващото се такава крайна цел е по-скоро] умереността на преживяването. Към тях някои прочути скептици добавят още и въздържането [от съждения] по време на изследванията.