литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Съдба или събитие — руската диаспора в България през 21 столетие: проект за биографично изследване

Въпреки известната амортизация, темата за биографията на прехода запазва своята актуалност. Самият “преход” за мен винаги съдържа нерефлектируем остатък и е метафора във висша степен. Смея да твърдя, че дори и в най-изчистените научни концепции този конструкт запазва тайнствената си сила, изворите на която са далеч от науката и научното, в религията, в мита.

Инициацията, изпитанието, тайнитe и загадки, от решението на които зависи съдбата не само на младия претендент или кандидат, но и на цели народи, та дори и цивилизации — това е същинското и не можещо да бъде експлицирано съдържание на прехода.

Не говоря само за християнската традиция, но тя е базова за повечето съвсем светски представи и нагледи за прехода.

Другата не по-малко важна проекция на прехода е самият разказ за него. Тук се срещат и тематизмите на семинара — действие и събитие — с тематизма на прехода. Преходът действие ли е, или е събитие.

Митопоетичната визия не разделя тези две възможности защото ги слива в една проекция, тази на съдбата. В хоризонта на съдбата действието е съдбоносно събитие.

В тази връзка бих искал да въведа едно важно ограничение. Събитието в тази екзистенциална перспектива се тълкува не като стохастически разрив или сблъсък на различни процесуални линии. Това е сбъдващо съдбата действие. Тоест ние можем да говорим за събитието само в хоризонта на предизвикващата го съдба, РОК!

Едва ли е необходимо да се разкриват необозримите семантически полета, в които се разтваря многозначността на самата дума — съдба. Тук то изцяло се слива с полето на проекта. Но остава отворен въпросът за проектанта. Античната митопоетика или православният фатализъм дават една, колкото и да е парадоксално, обективираща версия за проектанта. Това не е човек, не е актор, а надличностна, надисторична сила, инстанция, ...институция. В този смисъл обектна, отвъдна, непрозрачна дори тъмна и ужасяваща във възможните си ликове, ако ненадейно и ...съдбоносно се разкрие за нас.

Другата визия — тази на провиденцията, поставя индивида пред необходимостта да се самопроецира, да строи собствената си съдба като успех, кариера, дело божие, отговорността за което е изцяло субективна, индивидуална, негарантирана.

И в двата прочита проектирането оставя поле за избор — независимо дали субектът се представя като самореализиращ се автор и творец или се отдава на съдбата и я следва фаталистично. Той е тревожен и несигурен, на глас или на ум пита дали действията му са необратими, дали могат да бъдат върнати или преиграни на ново и по нов начин.

В митопоетичната си основа преходът неразривно е слят с пътя, с пътуването. Какво тласка човека да стане пътник, да тръгне за трудното и негарантирано пътуване.

В руската литературна традиция от Карамзин насам в този въпрос се крие отговорът — съдбата. Рокът. Рокът заставя, налага действието, превръща го в събитие от съдбовно значение без то да получи каквато и да било проектна осмисленост. Дори и да е планирано, да е включено в проекта на живота, то се случва не така както трябва, отклонява и променя маршрута на живота.

Другият план на съдбовното предизвикателство на пътя е хоризонтът на земя обетована, на сбъдващата се утопия на щастливия живот. Субектът избира пътя, огрян и осветлен от слънцето на надеждата с ясна цел — да заживее щастливо на ДРУГО място и далеч.

Ако говорим за тези различни стратегии на съдбовното действие, в тях проличава невъзможността събитието да бъде дефинирано. Когато пътникът се води от съдбата и рока, случващото се с него по пътя е поличба, гатанка и тревожно предупреждение.

Оптимистичният проект на пътуването към щастливата земя на надеждите отново поставя пътника в мрежата от задължителни събития. Така, както във фолклора се разгръща схемата на жизнения цикъл — чрез мрежа от налаганите отвън като неизбежни събития.

Планират се именно действията в тяхната процесуална континуалност и обвързаност. Събитийният характер на пътуването се оформя като разказ за пътя на първите, на авторитета едва след като е приключено от наследниците.

Но в тази реконструкция на митопоетиката и символиката на пътя липсва един същностен план. Би могло да се каже, че пътуването-преход, оставяйки събитието зад скобите на актуалното, на случващото се, нарушава реда на случването. Ако продължим метафората на пътя ще бъдем принудени да признаем, че маршрутът не минава по ...прокараните пътища, не се ръководи от пътни знаци, сиреч от прездададени от съдбата събития. Преходът съвсем не е пътуване.

Тук е редно да цитирам Лермонтов:

Белеет парус одинокий
В тумане моря голубом
Что ищет он в стране далекой?
Что кинул он в краю родном?...
Играют волны — ветер свищет,
И мачта гнется и скрыпит...
Увы! Он счастия не ищет
И не от счастия бежит!
Под ним струя светлей лазури,
Над ним луч солнца золотой...
А он, мятежный, просит бури,
Как будто в бурях есть покой!

Преходът е метеж! Отказ да бъдат признати като уместни събитията, които маркират твърдия ред на живота като цикъл, като вечно връщане към началата. Преходът залага основите, той е новото начало, и затова е метежен.

И отново питане — желан ли е този метеж, свързан ли е той с проекта за нов живот, там, на друго място. Или е плод на фатална грешка, на случаен и наивен в тази си случайност поглед или стъпка.

Християнското сближаване, смесване и сливане на проекта и греха се проявява в питането за успеха. Всъщност именно успехът прави пътуването преход. Неуспехът го превръща в заблуда, в загуба на пътя.

Съдбата на прехода — въпросът, който и днес будира общественото мнение, като че ли се измества в една прекалено ограничена и частна сфера, тази на съдбата на пътника “волею случая” оказал се тук ..., на руския мигрант. Но именно в това, частно пространство преходът може да бъде видян или разказан като човешки смислен. Биографията на прехода се деметафоризира защото се оказва същинска биография на съвсем реални хора, които го вършат също така не метафорично, а “на живо”.

Другото измерение на тази тема е ...историческата съдба във взаимоотношенията между Русия и България.

Не става дума за т. нар. “макро” равнище, за голямата история, за процеси и събития, които не се виждат с невъоръжено око, без статистиката на множество документи и свидетелства на авторитети. Така се случи, че в чисто човешко отношение и Русия е приемала българи, гонени от злата си съдба, и България, при това неведнъж и дваж е ставала прибежище за бегълци ...от съдбата. Староверци и толстоисти, белогвардейци, хиляди и хиляди “съветски” хора на вълни се преселват в България и намират тук не само временен подслон, но и втора родина. В това преселване могат да бъдат открити свидетелства и на двата типа проекти, за които споменах по-рано. Тук намират подслон бегълци за никъде след краха на съдбите и житейските перспективи, но и такива, за които България е хубавото Друго място. Житейската перспектива на повечето руски мигранти свързва тяхното пътуване преход с брака, т. е. със събитие от “космически” порядък за индивидуалната съдба.

И в това се откроява една много специфична особеност на руската диаспора в България — тя не се превръща в малцинство, за разлика примерно от българските мигранти на територията на бившия Съветски Съюз, където българите живеят компактно — общностно. Руските мигранти създават смесени семейства — българо-руски, а децата в такива семейства се асимилират в българската културна и езикова среда напълно.

Така една от най-силните човешки връзки, тази между членовете на семейството запазва своя “половинчат” характер, а семейството остава незащитено ...откъм съдбата.

За съжаление няма каквато и да било сигурна статистика. Но дори и да приемем, че смесените българо-руски семейства са също толкова устойчиви както и българските, те се разпадат доста често. Тези разпадания оставят дълбоки следи. И отново метафората на семейния съюз се оказва твърде многозначителна и по отношение на междудържавните връзки.

Особеното измерение на биографичните ситуации се определя от факта, че става дума не само за уникални в своето различие индивиди — биографични субекти, но и за радикално различни биографични маршрути. Не става дума за поколенчески граници, а за екзистенциален разрив — типологичски различна топография на житейските маршрути на руските мигранти в България. Тези различия едва ли се претопяват дори и днес, когато първите мигранти не са сред живите, а поколенията техни наследници отдавна са се претопили в мозайката на съдбите на днешното българско общество. Тяхната реконструкция от една страна би дала най-съществените материали, но от друга остава невероятно трудна като изследователска задача — интервюорът да “се доближи” до интервюирания.

Класическият образец на биографично изследване е “Полският селянин в Европа и в Америка” на У.Томас и Ф. Знанецки (1918–1920). Тук макросоциологическата проблематика на миграцията се пречупва през анализа на промените в “първичните групи” на полските селяни — в семейството и общината. Те констатират процесите на разпад на тези първични образования, тяхната реорганизация. В основата на изследователския подход заляга концепцията за нагласите и ценностите, определящи характера и съдържанието на действията на хората. Във всяко действие на базата на споделените от индивида или групата ценности и нагласи се решава някакъв проблем. Получените материали дават основание за изграждането на универсалната типология на стабилните образци на социалното поведение.

Знанецкий и Томас извеждат :
— “филистерски” тип, ориентиран към стабилност, представителите на който са конформисти, предпочитат традиционните ситуации и активно противодействат на промените в средата;
— “бохемският” тип, характеризиращ се със спонтанност на реакциите и поведението, представителите на който леко се адаптират към новите условия;
— “креативният” тип е представен от хората, способни към активна дейност, склонни към разнообразие и целеустремени.

Съвременното състояние на биографските изследвания се свързва с преход от инструменталното използване на биографския материал към изучаване на биографията като социален феномен. Според А. Шутц биографичният план в живота на хората има основополагащо значение. Той прави възможно да се отделят чрез дефиниране от онтологично преддадената структура на света определени елементи и така произвежда “актуалното биографично състояние на индивида, включващо неговия запас от знание в актуалното му разчленяване.” Биографичното състояние определя спонтанното дефиниране на ситуацията вътре в наложената онтологична рамка. [1]

В случая става дума, обаче, за актуалното състояние, нещо като статична топография на живота. Според Шутц тази топография може да бъде оприличена не на политическа карта, показваща различните страни с техните добре установени граници, а по-скоро на топографска карта, представяща формата на планинска верига по обичайния начин с контурни линии, които свързват точки с еднаква височина. Върхове и долини, предпланини и склонове са разхвърляни по цялата карта в неопределени многообразни конфигурации. [2]

Но биографичният план освен този род топография на безвъпросните структури на жизнения свят разкрива и техния проектен хоризонт — при това както в проекция, така и в ретроспекция. Би могло да се говори за парадоксалната топографска времевост, пространствена карта на времевите маршрути като пунктир, очертан от събитията, “помнени”, разказвани и преразказвани по такъв начин, че между отделните планински върхове и равнинни местности винаги е възможно да бъде показан различен маршрут.

Така акцентът се пренася в плоскостта на разкриване на смисъла и значенията на биографски възстановените действия на индивида. Тази перспектива в биографичните изследвания дава възможност жизнените обстоятелства да бъдат анализирани въз основа на устните разкази чрез структурите на живата реч. Тук биографичното се определя като израз и функция на общите социални процеси. Интересно е в това отношение едно от последните (1998) изследвания на Пиер Бурдийо — “Страдание на света”.[3]

Изследването е посветено на социално незащитените слоеве на съвременното българско общество и би могло да бъде наречено изследване на новите клетници. Авторският екип изхожда от това, че в обществото, където мизерията е преодоляна, буквално се множат пространствата, способни в големи мащаби да произвеждат различни форми на страданието. Въпреки, че е проведено в края на миналото столетие изследването разкрива съществени и за днешното френско общество конфликти и напрежения, пример за които дават и последните студентски вълнения, предизвикани от предложения от правителството закон за заетостта на младите. В изследването са събрани свидетелствата на хора, представители на най-различни социални слоеве. Това не са статистически материали, а записи на пространни интервюта, в които на интервюираните е предоставена възможността “да се изприкажат”. В книгата се представят поредица от портрети на реални хора, които разказват за своите несгоди и проблеми. Читателят сам трябва да почувства житейската реалност на тези проблеми.

Всяко отделно интервю засяга различни страни на трудното съществуване на хората в пространствата на модерното общество.

Биографичните изследвания поставят твърде сложни методологически проблеми. Социологът в случая не е пасивен регистратор на събитията и документите. Освен, че общува пряко и непосредствено с реципиента, той се ангажира със ситуацията, трябва да се вчувства в разказа като “поставя” себе си на мястото на разказвача. Но при това да пази, обаче, вътрешната дистанция към разказа, която Бурдийо определя като съучастваща обективация (objectivation participante). Нещо повече, познавателното възстановяване на социалната реалност не може да се осъществява във вакуума на самата реконструкция, защото самите познавателни конструкти на своя ред са “социално структурирани” (Бъргър и Лукман).

Понеже става дума за социологически, а не литературен проект наложително е да бъде споделено очакването за обективност, валидност и надеждност на резултата.

В модерната социология на културата това обстоятелство се фиксира във формулата — представите на социалните субекти варират в зависимост от техните социални позиции (П. Бурдийо).

“Хабитус”, метафора, въведена от Бурдийо, стои много близко до темата на домашното, разкрита от Хайдегер. Тази метафора конституира позицията на субекта като уместна и своевременна. Проблемът е, че пазенето на мястото във времето става нерелевантно точно поради постоянното сменяне на мястото и времето, т. е. в прехода.

Сложното е, че “хабитус” представлява едновременно възможните алтернативи на поведението в определена ситуация, които определят възпроизводството на тази ситуация при “сходни” обстоятелства, и преживяването на тези ситуации от субекта. С други думи, биографията е едновременно и обективна топография и субективна визия за възможните маршрути в същата топография. Индивидът не само преживява движението си по маршрута, но и конструира самата карта, където маршрутът е възможен.

Пътуването не е движение в туристически рейс, където гидът показва и разказва на пътниците гледките, които те би трябвало да наблюдават през прозореца. Гидът може да покаже само онова, което пътниците са готови да видят. Той не е проектант, както би могъл да помисли един социолог в качеството си на гид, той е само “подръчното средство” на самореализиращия се проект. Както би казал Н. Луман — автопоезис.

Като пропусна възможните епистемологически бележки, ще подчертая, че биографичната реконструкция не изключва субективната редакция. Напротив тя самата е такава.

Планът, който ръководи субекта в житейския му път не е нито само негов, нито е само споделен от него. Самото споделяне, разказване, представяне на житейския път е и неговото конструиране.

Това съвсем недвусмислено подсказват малкото социологични изследвания, направени в България, през 90-те години на миналия век. “Пренаписването” на биографиите, въпреки че е обективно фиксирано обстоятелство не поставя под съмнение подхода.

Биографията “такава, каквато е”, не съществува. Вариативността, подвижността на движението по маршрута на живота не е нито само публична адаптация, нито пък е единствената истина, която трябва да бъде потвърдена от обективни свидетелства-документи. Именно вариативността на разказа за живота откроява неговата базисна “топография”.

Ето защо в проекта на изследването акцентът се поставя върху един единствен метод — този на устната история. Разказът, колкото и да е ситуативно повлиян, остава реален като преживяване.

Преразказът на биографията не е разказът за живота на “биографичния субект”. Това е редакция. Редакторът поема да изгради маршрута на живота въз основа на откъслечни случаи, хаотични истории, които, примерно, би могъл да сподели самият “биографичен субект”.

Само че тази социологическа интерпретация и редакция оставя в сянка фундаменталния въпрос за разказа и неговия автор. Биографичният субект не разказва, а преразказва ...живота си с оглед на въпросите поставени от редактора, цензора, социолога, който разследва и изпитва субекта — дали той говори истината за живота си. Така метафоричният гид в туристическия рейс на биографията всъщност е съавтор, а не е изключено и да е автор на разказа, защото не само пита за събитията, но пита по определен начин. Известно е, че т. нар. произволни въпроси на социолога предизвикват у анкетирания определени реакции, определени отговори, провокирани от самия въпрос. Това е вид съгласие на интервюирания с инкриминираното нему мнение на анкетьора-своего рода “артефакт на отговора”.

За да бъдат избегнати такива фалшифициращи разказа реакции, Бурдийо насочва своите сътрудници да интервюират свои познати. Предполага се, че наличната близост и запознанството създават непринудена ситуация и “ненасилствена” комуникация. Тук леко възниква съгласие по отношение на недефинируемите рамки на ситуацията, тя се приема като такава. Дефектът на тази, привидно съдействаща за успеха, ситуация е доста фундаментален. Интервюорът и интервюираният поради близостта си и безвъпросността на тяхната обща ситуация не могат да “изговорят” това, което им е ясно. То се приема като банално и незначително. Но има особена стойност за анализа — събитийното поле на живота.

Страхът на интервенирания, че служи като обект за постигане на неясни, а може би и опасни за него цели може да бъде преодолян, ако социологът съумее да покаже и да докаже, че приема своя респондент, такъв, какъвто е. Да сложиш себе си на мястото на другия — това значи, че разбираш пътя, по който твоят събеседник е стигнал до това свое състояние и положение сред другите, да реконструираш житейската траектория на дадения индивид в социалното пространство. Като се дистанцира и от позитивистката, и от херменевтическата парадигми Бурдийо призовава в ситуацията на интервюто да се ражда интелектуалната любов към интервюирания, произтичаща от приемането му в неговата собствена необходимост. Така работата на социолога се превръща в сократическо изкуство за помагане на човека, раждащ истината за самия себе си. “Разбирайки” социологът реконструира социалната реалност, в която лежи житейският път на “биографичния субект”. Но само тогава, когато социологът сам познава реалността, която той иска да изследва, ще му разкажат за нея и другите.

“Социологията (за разлика от науката без учени, какъвто е сондажът на обществените мнение) съзнава, че трябва да изработи средства, с които в самото си питане да поставя под въпрос всички предварително съществуващите конструкции, всички съдържащите се в главите и на анкетьора, и на анкетирания предпоставки, влияещи върху ситуацията на анкетирането, и всички безсъзнателни съглашения, върху които тя се основава”.[4]

Така, според Бурдийо, всеки запис на беседата е и нейния превод на другия език.

Но всъщност става дума само за писмения протокол на беседата.

В техническо отношение интервюто предполага необходимост от други средства, благодарение на които се визира и поведението на реципиента, и неговия външен вид за да не бъдат загубени детайлите — интонации, акценти, дори гримът на събеседницата. Вниманието към детайла не е само психологическо изискване към интервюто, това е и набор от техники вниманието да бъде култивирано и фиксирано.

Въпреки че проектът е в самото начало, проведените интервюта разкриват едно неочаквано обстоятелство. Разказвачите избягват събитията, предпочитат да говорят за действия — направих еди какво си, правих еди що си, сега правя нещо, но не знам какво ще ми се случи утре и други ден. Историята на живота, разказвана от биографичния субект го оставя отворен не само във времето, но и в пространството. На въпроса дали примерно иска да се върне следва отговор, да, ама вече е късно, или е трудно. Но не е невъзможно, предполага се. По този начин се създава впечатлението, че се живее едновременно и там, и тук, но нито там, нито тук актуално. Бъдещето, както го каза още Х. Уелс, остава в мъгла.

Може би, тези предварителни разкази не изчерпват цялото биографично пространство на руската диаспора в България. Но дават основание за една хипотеза.

Странната конфигурация на разказа за прехода, в която липсват крайните точки подсказва, че възможно става дума не за проблеми на индивида, а за т.нар. базисен културен модел. Както и за границите на неговата социална релевантност. [*]

--------------------------
Бележки под линия::

[1] А. Шутц, Структури на жизнения свят. В: Извори на социологията Ст. Загора 1997.

[2] А.Шутц, Добре информираният гражданин. В: Чужденецът С., 2000.

[3] La Misere du Monde, Bourdieu P., Accado A., Balazs G. et al. — P.: Ed. du Seuil, 1998.

[4]La Misere du Monde, op. cit., p. 1414.

[*] Първите интервюта разкриват още едно същностно измерение на проблема. Когато говорим за руската диаспора трябва да имаме предвид,че част от хората, които се идентифицират като “руснаци” всъщност не са такива. Един от интервюираните, например, до седемгодишната възраст не е говорил на руски. Майчиният му език е фино-угорски, пермяцки. Самоидентификацията като “руснак” на свой ред крие доста сериозни перипетии и се нуждае от допълнителна рефлексия, което излиза далеч от рамките на това изложение.