литература плюс култура |*| GrosniPelikani

1.

Коя бях: Ана? Или може би Мария? Има ли значение след такова замитане на следите? За Тях аз съм просто Напуснала Без Оглед На Лекарско Мнение и дори да исках да се върна, не бих могла, защото в тази светлина всички пътища изглеждат еднакви.

Вървя, без да спирам. Единственото, което виждам са траверси, просмукани от катран и ръжда. Това е моят път сега и не се съмнявам, че ще ме отведе където трябва. Сега всички пътища водят където трябва. Мъглата и храстите скриват далечината от погледа, но някъде там, отвъд хоризонта е пресечната точка на всички линии, дори успоредните, а една несъществуваща точка е прекрасна цел и Те знаят това и се боят. Знаят също, че и аз го знам, но не се боя. И се боят още повече. И ме мразят. Мразят ме много умело, с рутина. Готови са на всякакви подлости, за да ме държат под око. Сега обаче аз ги държа под око — ту под лявото, ту под дясното. Дори не знаят какво значи това! Аз съм Слънцето и Луната едновременно и нищо не може да бъде скрито от моя поглед.

Релсите ме отвеждат до място, отъпкано като харман. Има дъсчено мостче, скрито в тръстиките. Изглежда странно в тази глуха пустош, дето само гласовете на есенните патици се чуват, а камъшит предупреждава за дълбока кал. Зарязвам релсите, тръгвам по мостчето. Озовавам се в началото на тясна, разкаляна коса, която разделя водата надве тъй както пукнатина разделя надве огледало. Не знам, колко дълга е, нито накъде води. Скоро ще мръкне, а нищо друго не ми остава. Не е и нужно!

огън отгоре, огън отдолу
следите криволичат
жълтата светлина е най-висше щастие.
в светлината на залеза някои счупват гърнето и пеят
други гръмогласно оплакват приближаването на нощта
настъпването е внезапно
лумва и угасва
кървави сълзи, самосъжаление
ще пленя водачите, сподвижниците — ще убия!
както царят ползва свойта светлина
така аз ще настъпвам и наказвам.

2.

Не бързам. Откакто Те ме напъдиха, денят изглежда дълъг, нощта — още повече. Заканил се бях, да не се давам, да им искам обяснение, постепенно обаче животът ми доби нова форма — сведе се, ограничи се е до разходка по вала привечер. Сега стоя горе, край магистралата и гледам как в ниското мъглата се влачи, мисля си, че с мен все едно е свършено, а последното което може да ме притесни в такъв случай е някаква си там погазена справедливост.

Започвам бавно да се спускам. През разкаляния овраг — и съм на вала. Цялата ми връзка с действителността, състояла се като че в думите, мислено разменяни досега с Тях, се разпада. Всичко, всяка реторика потъва в недомлъвките на мъглата, превръща се в мокри повесма и вятър с мирис на луга. Знам, че ако сега видя стъпки и угарки в калта, това ще са мои стъпки и угарки, ако чуя дишане — ще е моето дишане. Накрая обаче няма да виждам и чувам нищо — само вода край вода край вода, спряла завинаги в безмълвния, тревясал вал.

В този миг, сякаш, за да разбие и последната ми увереност, от сивотата изплува силует на жена. Вървяла е към мен през цялото време, без да я видя! Косата й, развяна от вятъра, е с цвят на есенна трева, по лицето й няма капчица кръв. Очите й са Слънцето и Луната едновременно — гледат ме, сякаш съм призрак, но по всичко личи, че призрак е тя. Репеят, закачен на халата й и тези маратонки на босо, инициалите ЦПЗ върху джоба изглеждат съвсем истински, но не могат да ме заблудят... Тя е нищо. Всичко в нея крещи: Върни се! Не продължавай нататък! Нататък има само вода! — чувам го ясно, почти съм готов да се върна или поне да се дръпна... Но не се връщам. Не се дръпвам. Стоя на пътя й, докато тя идва към мен неизбежна като опасност. Всеки миг ще се сблъскаме. Ето сега... Дори затварям очи... Не. Няма сблъсък. Има само лек полъх и — ето я вече зад мен. Дори не се обръща. Минала е през мен като през врата, за да изчезне отново.

Пак съм сам. Сякаш нищо не се е променило в тази пустош. Бих могъл да се върна, както правя всяка вечер и утре пак да съм тук. А бих могъл да продължа. Все някога трябва да видя, какво има в другия край на вала.

Облизвам устни. Вятърът по тях има вкус на кръв. Какво пък!

вода отгоре, вода отдолу
насред бездната пропадаш в бездна.
бездната е без изход
бездна пред теб, бездна зад теб
някой има там, подава ти ръка, приеми я!
пропастта не е препълнена, има надежда
ооооо! — вързан с въжета
хвърлен в яма с шипове по стените
нещастие!
ооооо!