литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Искам да ти разкажа за едно видеофилмче

По едно време страшно си падах по “Белия плъх”. Често пусках туй видеофилмче късно през нощта вкъщи, въртях си го по пет-шест пъти. Угасвах осветлението, облягах се на изтърбушеното канапе и – ту смукна от цигарата, ту отпия от чая – гледах и гледах. Щом огладнеех, си правех полуготови спагети. Наоколо бе абсолютно мъртвило, леко хладнееше. Обикновено след всяко гледане ходех до тоалетната по малка или голяма нужда. И сякаш ми стана навик: клеча в клозета, пуша, свърша си работата и колкото повече мисля, толкова повече се вдъхновявам. Докато най-сетне насъбрал кураж си измивам ръцете, обаждам се на Дуо Дзъ и щом тя вдигне слушалката, почвам: “Аз съм У Цин, извинявай, че те събуждам, само искам да ти кажа за едно филмче – “Белият плъх”, страхотно, толкова е готско, направо да си умреш”. Дуо Дзъ отвръща: “А, ти и вчера за това звъня”. “Не, наистина, продължавам, наистина просто е жестоко, ти гледала ли си го?” "Ами не, казва Дуо Дзъ, нещо друго има ли?” ”Няма, отговарям и продължавам – непременно трябва да го гледаш”.

Приятелят на моята приятелка

Веднъж посреднощ се обадих на моята приятелка Дуо Дзъ. Аз: “Май те събудих, извинявай, аз съм У Цин, искам да ти кажа за едно видеофилмче – “Белият плъх”, страхотно е, толкова е готско, направо да си умреш.” Дуо Дзъ: “А, ти и вчера за това звъня”. Аз:”Не, наистина, просто е жестоко, гледала ли си го?”. Дуо Дзъ: “Не съм, нещо друго има ли?”. Аз: “Ами не, и продължавам - непременно трябва да го гледаш.” И в същия миг дочувам някакъв мъж отстрани да се обажда: “Кой е?”. “Дуо Дзъ, питам, кой е този мъж при теб?” Дуо Дзъ не казва нищо и изведнъж в слушалката прозвучава мъжки глас: “Ало, кой си ти?”. “А ти кой си? – питам на свой ред аз”. Оня отсреща ми отговаря: “Аз съм приятелят на Дуо Дзъ.” След кратко мълчание казвам: “Здравей, гледал ли си “Белия плъх”?”. Мъжът отсреща отвръща: “Белия плъх” ли? Разбира се, че съм го гледал, страхотно филмче”

Защо човек не трябва да спи с непознати жени

Моята приятелка Дуо Дзъ избяга с един ескимос. Умът ми не го побира как правят любов на скования във вечни ледове Северен полюс. Тъжно ми е и решавам да опитам с непознато момиче. Без да си губим времето в приказки, започваме да се любим. Щом приключваме, се отдавам на безспирни оплаквания от своя мизерен живот, чак докато заспим. Когато на другия ден се събуждам, тя вече е излязла. Ставам и аз, но колкото и да търся, не мога да си намеря очилата. Стъпка по стъпка преглеждам цялата стая, претърсвам всички кътчета, на леглото, под леглото, ровя из разните му там чекмеджета, поглеждам даже в кухнята и тоалетната – сякаш са изчезнали. Задъхан от притеснение, излизам на улицата и се обаждам на непознатата. Най-после тя вдига слушалката. “Къде са ми очилата?”, питам. Тя казва: “ами на леглото.” “Гледах, няма ги.” Тя обяснява: “на оня край, където са дисковете”. “Не са там, викам, преобърнах цялата стая и пак не ги намерих. Да не би ти да си ги взела?”. “Абе ти да не си превъртял, за какво са ми твоите очила?” “Добре, кажи тогава какво да правя, как ще живея без очила, просто ще полудея!” “Уф, добре, сега се връщам, идвам и намираме скапаните очила, става ли? Само почакай малко.” И така, аз се връщам в жилището на тази жена и мълчаливо започвам да чакам.