литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Аз съм лелята. Във всеки разказ, който се уважава, лелята е необходимост. Може да играе ролята на злобарка, богаташка, стара мома или посредница в любовна драма. И аз не съм изключение. Имам мустак, обличам се в черно и никога не съм се омъжвала. Всичко виждам, всичко чувам и без мен няма живот за Америка, Агемемнон и Росендо. Това, естествено, са моите котки, които се разхождат по терлици през текста или се крият под леглото, на което Хулио и Лаура не правят любов, или се завират зад някоя врата и подслушват...

“Лельо?” Аз си поглаждам мустака и потривам ръце преди да отговоря: “Да?” Викът иде от въображението на Лаура, която не смее да си признае тревожното чувство, което час по час я кара да се изучава в огледалото. Накрая ми казва: “Лельо, според теб, още ли съм привлекателна?” Аз, седнала в едното кьоше на разказа, проследявам с очи Агамемнон, който тихо минава с вирната опашка. Лаура е на четиридесет и грее с привлекателността на жена, която се чувства желана. Само един глупак като Хулио, нейният съпруг, може да не си даде сметка за това. Сега пък притичват Америка и Росендо – човек би рекъл, че се смеят. Не е трудно да се сетя на кого. Лаура, с поглед впит в огледалото, притаява дъх и пъчи гърди, усмихва се. Отдавна не бях я виждала такава – вглъбена, далечна... Агамемнон я следи косо от бялото поле, иска да прескочи на следващата страница, да избърза напред в разказа.

Агамемноне! Агамемноне? Мирен, Агамемноне. Две страници по-нататък го откривам да души дрехите на друго действащо лице. Изглежда като току-що излязъл от приказките, но истината е, че го познавам от сума време, откак Лаура беше дете. Той е идеалният любим, обича я от двайсет години въпреки собствената си жена и Хулио. Лаура дотичва от предишната страница: “Лельо, как разбра?” Аз оставам непроницаема, плета шал за Росендо. Америка е бременна и не знам от кого от двамата, но това е тема за друг разказ. Лаура съзира Рикардо, оглежда лицето му с най-откровен интерес, спира се на устата, която говори на нейния език, на очите, които я обличат в женственост и й напомнят за Хулио, за слепеца Хулио... “Лельо, не е моя вината, че Рикардо още ме обича, нали?” Америка нахално минава наблизо с наедрелия си корем. Разбирам, че нещо се е случило, нещо, което не е било писано. Рикардо се приближава, в зениците на Агамемнон блясва безпокойство: “Аз не би трябвало да се намирам в тази история, лельо, де да можехме да я разкажем отначало, без Хулио...” Аз се покашлям, разплитам шала и започвам отново. Росендо може да почака.