Вера Балева, Една седмица от месец април на 2005 година. Може би третата.
Дата: вторник, юни 07 @ 05:59:40 EEST
Тема: Игла за грамофона
Понеделник
Ето го и понеделник.
Днес си е сложил шапка.
И бърза.
Не го попитах за къде бърза,
а и не е моя работа.
Но парфюмът му
е с една капка в повече.
Обувките му блестят
като диаманти.
Със необяснимо съвършенство
ми казва здрасти.
Черпи ме със кафе
и все си поглежда часовника.
И към ъгъла гледа непрекъснато.
Какво ли очаква от ъгъла?
Сякаш не знае,
че точно там —
през десет минути
трамваят прави кръгове.
И само трамваят ли?
Вторник
Повече няма да наричам
вторника — вторник.
Толкова е уморително
да се казва така.
Забелязвам,
че със всяка изминала седмица —
се променя.
Само как
безуспешно прикрива —
всичките си вторнични белези.
И това отегчително
звучене на думата вторник.
Почти като войник —
който е забравил себе си —
на поста.
И не пази дори един спомен.
Сряда
Аз съм на седмия ред.
И гледам:
Мярка се здравец,
лале и кокиче.
И един жълт нарцис,
който продължава да се обича.
Аз съм на седмия ред.
Много внимателно отбелязвам,
че небето е подбрано
сполучливо.
И синьо.
Обръщам внимание
на покоя.
Появата му е индикация,
че скоро ще си отиде.
Аз съм на седмия ред.
И гледам — месец април
като късометражен филм.
На премиерна прожекция.
Четвъртък
Ако реша — мога да напиша
толкова хубаво стихотворение,
че когато го прочете някой —
да не допусне,
че е от мене.
Ако реша — мога да сложа в него
всичко, което ми липсва.
Особено една къща
с една котка.
И с много вечери.
Мога да сложа пейзажа,
който се вижда от южната й стая.
С паяжинената инсталация в ъгъла —
досущ произведение
на изкуството.
Но защо да пиша
толкова хубаво стихотворение,
когато и това не е лошо?
Петък
Вали.
Дъжд без капки.
И дърветата —
с непознат интерес
ръкопляскат с листата си —
защото дъждът без капки
е постмодернистична пиеса,
поставена —
на границата на вечерта.
Събота
Трябва да е някъде по обед още.
И слънцето е жълт чадър,
под който —
пейзажът слага своите очертания
като костюм,
а след това застива —
в най-абстрактното си състояние.
Под жълтия чадър
на слънцето —
пазарът е във жълт нюанс.
Купувам осем ябълки,
защото осем ми харесва.
И тогава —
съвсем реалистично
и съвсем внезапно,
ябълките в моята торбичка
стават златни.
Неделя
Неделята е кафява като песента,
която един много кафяв глас
пее кафяво.
И китарата е кафява.
Барабаните са кафяви.
От прозореца
навлиза кафяв вятър.
Забелязвам,
че мисля в кафяво.
И говоря в кафяво.
Неделята е кафява.
Кафява е.
Но как да си обясня обратното —
че кафявото от своя страна
не е неделя?
|
|
|