Дмитрий Варзоновцев, “Автобиография” на българския преход: 1990-2005 (фрагменти)
Дата: неделя, март 20 @ 07:58:56 EET
Тема: Deus ex machina


След петнадесет години странното тичане на едно място България по един неочакван за всички начин се оказа “на друго място” и определението “посткомунистическа” по отношение на България както преди по отношение на Чехия, Полша и Унгария загуби своята актуалност. Страната стана пълноправен член на НАТО и се готви за влизането в ЕС. Комунизмът остана в “историята” и това породи желанието да бъде преразказан отново, но на друг език [1]. Това желание е нагледна индикация на извършената трансформация на българското общество. Пост-комунизмът, обаче, не просто се смени с нещо друго.

Маркс въвежда един “странен” термин в обществознанието — формация. Дори това не е термин, а метафора. Той я пренася от геологията — образът на “срязаната” земна твърд. За Маркс тази метафора трябва да онагледи обществената структура. Да я покаже отворена едва ли не по същия начин както това става в изкопа на минните разработки. Тази връзка се проследява в творчеството на руския писател А. Платонов, един от романите на когото така и се нарича “Изкоп (Котлован)”. Мишел Фуко в известен смисъл продължи тази традиция като въведе термина “археология” по отношение на хуманитарното знание. Но и в този случай метафората се оказва опасно близка до реалността. Това съвсем не е познавателна типизация, предоставяща на учения “удобна” (М. Вебер) гледна точка, а тази на психоаналитика-изследовател на тъмните страни на човешкото. Трансформацията, станала в България, е много по-близка до реалната практика на иманярите — те “отварят” земята, вземат скритите в нея следи от историята и ...оставят всичко така отворено, зейнало.

Българската трансформация се оказа именно транс-формация — бяха изкопани, взривени и отнесени неизвестно къде всичките пластове, натрупали се през ХХ век. Остана отворена иначе скритата от съзнанието и идеализиращите практики “базисна” форма на социалността. Днес това дори не се оспорва. Но обществото крайно се учуди на станалото – възприе внезапно отворилите се за външния поглед дълбини като ... странни, дори и чужди. Гледката още повече поразява на фона на съвсем реални “човешки” последици от глобализацията (З. Бауман). Странният “котлован” изкопан от пост-комунистическите трансформации като че ли не пречи над него да прелитат най-чудните и най-напредналите явления на пост-модерното. Така България за пореден път успя да изпревари самата себе си — без да се модернизира “до край” стана на часа “пост-модерна” и се опитва да капитализира това свое ново положение под формата на културен туризъм.

В тази перспектива може би най-учудващо е пълната липса на себеосъзнаваща се гражданска инициатива. “Корените” дори и да са оголени от разкопаващата ги “пост-модерност” остават изключително жизнени и вече не се нуждаят от различни симулации на тотално манипулируема публичност.



...

Ако имаме предвид традиционната сложност на отношението на българина към властта и политиката, очевидна е трудността на адекватната диагностика и прогностика на ставащите на това ниво на масовото съзнание процеси и тенденции. На това обстоятелство се дължат и многото грешки при прогнозирането и количествената оценка на силата на тези нагласи преди изборния ден.

Т.н. качествени, т.е. нестандартизирани методи на социалното изследване дават по-дълбока картина именно на субективните измерения на социалното поведение на хората, особено съществени по време на преходните трансформации.



...

Феноменологичната традиция в анализа на социалната реалност, както и психоанализата поставят акцента върху т.н. “базисни” нагласи, определящи самата възможност за комуникация. Тези качества на комуникацията се разкриват посредством особени “о-странняващи” техники, когато навиците за безпроблемно действие биват “спрени”, стават “видими” за участниците в проблематизираната по този начин ситуация. Като резултат хората се сблъскват с необходимостта да тематизират и типизират така възникналите обстоятелства за да си възвърнат способността да действат безпроблемно.

Играта (в сюжетно-ролевата си форма), е ефективна техника за подобен род проблематизация и депроблематизация. Същност на тази техника се свежда до това, че на играещите се предоставя възможност да станат други. Същевременно игровата динамика не позволява този акт да бъде депроблематизиран, т.е. игровата “другост” да бъде подменена (фалшифицирана) с добре усвоените типизации и идеализации на всекидневния свят. В известна степен игровата методика от този вид е идентична на феноменологичната, както и на психоаналитичната реконструкция и диагностика на трудни и неясни за индивида ситуации, в които “нормалното”, т. е. отговарящото на всекидневната нагласа “и така нататък” (А. Шутц) поведение става невъзможно.

В тази връзка може да се приеме, че играта и действителността се оказват в един момент изключително близки. Както и в играта, така и в трансформиращото се общество новите обстоятелства не могат да бъдат “обяснени”, редуцирани до стандартните всекидневни практики, не могат да бъдат типизирани или отстранени. И в играта, и в обществото възникват безброй микрокризи, за да се преодолее които е необходимо радикалното преосмисляне на житейските стратегии, нещо като феноменологическото “епохе”, отказ от позицията на безпроблемен социален “актор”. Сюжетно-ролевата (симулативната) игра също предполага нещо като отказ от тривиалното всекидневие и нова личностна идентификация — избор на изкуствена — игрова — позиция, съпровождана от специфичната (игрова и след игрова) рефлексия. Играещите описват собственото си поведение, правят схеми и рисунки, защото предполагат че описват не “себе си”, а някой друг, позицията на когото са избрали. Това “предполагане” е начин ситуацията да бъде “върната” към привичните и добре усвоените практики на типизирането и идеализация. Ето защо в сюжетно-ролевите игри задължително се създават условия за ситуативна криза. Предмет на реконструкцията тук стават отношенията в различни “системни” ситуации, ситуациите от институционален порядък, възникващи по повод очаквани или вече преживявани промени. Играта обаче не оставя този род обстоятелства в рамките на т.н. “външна релевантност”. Колкото и да е условна границата между т.н. външна и вътрешна релевантност, тя се поддържа от самите хора. И когато те се лишават от тази възможност ситуацията се взривява.

Проектирането на ситуацията “след кризата” от участниците в играта дава безкрайно интересен и полезен материал за анализ на социалните трансформации, разкрива същинската им човешка стойност

Както беше вече отбелязано симулативните сюжетно-ролеви игри, създават специфичен поведенчески ефект. Хората се оказват не само “на ужким” други, но са принудени и да действат като такива. Оказват се “отвъд” породената в играта кризисна ситуация, където не могат да продължат баналната логика “и така нататък”.

Преодоляваната в хода на играта кризисна ситуация не се предпоставя от никакви “готови” варианти за изход от кризата. С други думи играта създава нетипична ситуация именно благодарение на съзнателното, игрово задържане и правене неефективни процедури на нейната типизация. Опитите на участниците в игровия процес да намерят подходящи схеми не се цензурират и не се насочват в “правилна” посока. Принципът “играта е реалност” оставя на участниците толкова възможности за изход, колкото те реално могат да открият. Игровата “отстраненост” парализира опита на участниците да бъдат “забравени”, подменени или трансформирани тревожните обстоятелство в познати схеми и модели на обяснение, в стандартно работещи всекидневни знания.

Смесва се “мащабът”, който позволява ситуацията да бъде добре конфигурирана от “центъра” към “периферията”, когато познатото и ефикасното знание остава “подръчно”, а смущаващи и не можещи да бъдат овладени обстоятелства се “отдалечават” и по възможност изобщо се изтласкват вън от ситуацията.

Това се дължи на факта, че сюжетно-ролевата игра има отворен характер, когато и кризата и след-кризисното поведение остават многовариантни и в известен смисъл непредвидими, не се регулират с оглед постигане на един или друг предварително формулиран резултат.

В тази връзка е уместно да се въведат два плана на реконструкция на ситуацията,създавана от играта и възпроизвеждаща (“симулираща”) някои фундаментални качества на извън-игровата реалност — социалното пространство и време. Социалното пространство (на игровото взаимодействие) се гради от индивидуални или групови позиции, а също така от различни отношения между тези позиции — разпределение и диференциация, сътрудничество и съперничество, които се легитимират от участниците с оглед на всекидневната им релевантност. Социалното време се определя от ресурсните потенциали на съответните позиции — силата и властта, които те дават на своите “притежатели”. Както отбелязва П. Бурдьо — “в степента, в която свойствата, подбрани за изграждане на пространството, се явяват активни,това пространство може да бъде описано като поле от сили, които се натрапват на всеки, който влиза в това поле, и които не се свеждат към намеренията на индивидуалните агенти или до непосредствените взаимодействия помежду им. [2]

В случая би могло да се говори за един вид социален субстантивизъм, т. к. социалното пространство се гради не от “безплътни” функции и точки, а от имащи времеви хоризонт активности — с и л и. Целият проблем е в това, че съседството (солидарността — Дюркхайм) и съперничеството в случая се задават съвсем не абстрактно, като теоретична възможност, а като напълно реално — като осъществявано в реално време използване на конкретните сили. Разгръщането на пространствените отношения в социума винаги има времеви граници, не може да бъде безкрайно във времето поради проста причина — всичките сили и потенциали се изтощават.

Времевата конфигурация на социалните взаимодействия се определя от времетраенето на конкретните предметни процеси, чрез и благодарение на които то се осъществява. Теоретически, разбира се, би могло да се говори за някаква извънвремева пространствена форма (почти по Аристотел), в т. ч. на властта. Н о в п р а к т и ч е с к о отношение това е абсурд. Напреженията и конфликтите възникват поради това, че наличните потенциали, първо, се изчерпват или стават недостъпни физически, а, второ, се появяват повече претенденти за тяхното притежаване, отколкото предимства би могъл да ползва който и да е от тях самостоятелно. Изобщо, каквито и да са предимствата и изгодите, давани от определена позиция те остават “временни”, не могат да бъдат ползвани “вечно”. Времето е фундаментална културна граница, демаркираща позициите, полетата в социалното пространство. Всъщност времевите паузи и разсъгласуванията създават предпоставки за социална промяна, както и за кризите и конфликтите, с които тя се съпровожда. Би могло да се говори за едно натрупване на такива разсъгласувания като за “разрив” в социалното пространство — невъзможност отношенията да се реализират във времето, достъпно на участниците в съответните взаимодействия. Дори и да контролират времевия ресурс в едно от полета, агентите не са способни да го ползват или да го пренасят в други поради липса на необходимите времеви “сглобки”. Тази времева разнородност, различието във времето (характерно, например, за сложните маршрути и закъсненията в трафика) демаркира различните полета съвсем нагледно като “закъснения” и “избързвания” водещи към прекратяване на едни и усилваме на други взаимодействия. Всеки един преход от едно поле в друго се заплаща с времето, необходимо за преодоляване на тези “флуктуации”.

Комуникацията не е само средство за фиксирането на този пространствено-времеви “разрив”, не само го “показва” като вид дискурсивни девиации и грешки.

Пространствено-времевите разминавания се преживяват като комуникативни кризи, като неспособност те да се тематизират във всекидневните практики. Липсата на енергията е и причина, и резултат от спирането на “и така нататък” — интенцията.

Играта най-малкото “визуализира” тези времеви разриви и преходи.

Участниците “виждат” своята комуникация, на тях постоянно им се показва не само схемата на техните взаимоотношения, но и тяхното “съдържание”. Става дума за особен вид схемотехника — рисунки, лозунги, схеми — която се вгражда в игровото поведение. Участниците сами и с удоволствие се самопоказват — рисуват табелки, създават проекти и манифести, агитират с плакати и лозунги. И по този начин използват иначе скритите, “интуитивни” ресурси на своето поведение. Или ... не ги използват. Можем да наблюдаваме как оживения диалог на моменти спира и се сменя от напрегнатото мълчание.

Но в игровото пространство не само се говори. Там хората се движат. Движенията, както и разговорът имат своя динамика, своя ресурс. Могат да се ускоряват и разнообразяват и да спират, да стават еднообразни и стереотипни.

Отвореният характер на играта се поддържа от възможността хората да си сменят позициите в момента, когато ресурсът на това позициониране се изчерпва. Така се дава възможност да се освобождават натрупалите се в хода на игровия диалог междупозиционни напрежения. Когато тази възможност не се използва може да се стигне дори и до отказ от понататъшно участие. Предимствата, натрупани от участниците в една позиция, не се пренасят автоматично върху друга, те изобщо “не се пазят”.

В играта както и във всекидневието е практически невъзможно дейността, действието да бъде отделено от комуникацията. Но в теоретически план възможно е комуникацията да бъде отъждествена с пространството, а дейността — с времето. Всяка дейност е свързана с разгръщащи се във времето действия (актове, операции). Теоретически всички те имат съответното “времетраене”. Но те са реалност само ако стават в актуалното време. Често това условие остава извън вниманието.

Когато А. Бергсон окачествява времето като “продължителност” (durée) той е имал предвид, че животът тече във времето докато има сили. Това жизнено време е актуално и “свършва” по същия начин, както и всичко друго.

Дейността може да бъде реконструирана в едни или други абстрактни схеми, но момента на реалната им “продължителност” е решаващ. Реализуемостта на всяка дейност в актуалното (течащо) време е онова условие, което е и нейната норма. Като че ли този факт е банален. Но зад него се крие уникалността на съвпадението между набора от действията, необходими за постигане на какъвто е да е полезен ефект и реалното време, в което те могат реално да се разгърнат предметно. Само при това условие нещата стават като че ли напълно естествени, а комуникацията “машинална”. Като улучва времето и мястото всеки остава свободен да действа. И “забравя” за това, което прави дейността уместна и своевременна. Но тази невидима основа запазва своята сила. Времето като комуникация е ресурс за дейността. Примерно, когато хората няма какво да си кажат комуникацията се прекъсва. Зад машиналността и на разговора, и на действието стои ефикасността на техните всекидневни допускания, тяхната ситуативна релевантност. Така в игровата комуникация могат да бъдат фиксирани извън игрови ресурсни потенциали — както тяхната “достатъчност”, така и техния “дефицит”.

Моментът на съвпадането на дейността и комуникацията, т. е. на времето и мястото се фиксира чрез “кооперация”. Кооперираните дейности са тези, участниците на които общуват безпроблемно, разполагат с една обща интуиция за последователността от необходимите за успеха действия и операции.

Кризата възниква тогава, когато дейността и комуникацията се разпадат, губят своята уместност и навременост. Емпирически това може да бъде видяно тъкмо като “забавяне” или “избързване” в диалога. Факторите на това разпадане са много. Но най-вече това може да бъде “умора” — изчерпване на силите. Не става дума нито за физиологията, нито за психологията. Дори простото увеличаване на елементарните съставки натрупва напрежения и по този начин нещата се “забавят”. Рутинното повторение на дейността в едни и същи условия от една страна просто може да изчерпи необходимите предпоставки — суровини,енергия и т. н., а от друга — да създаде предимства, които да привличат много повече консуматори, отколкото е възможно да бъдат задоволени от ефекта на дейността. Безпроблемната и машинална комуникация в тези условия се оказва пречка за навременно реагиране, а съответно и за необходимото коригиране. Рутината изключва рефлексията и прави трудно всяко специално усилие, най-вече, мисловното. Хората престават “да виждат и чуват”. Но мина ли трудното, те просто забравят породилите я проблеми. “Да се схване трудността в дълбочина,”, пише Витгенщайн, “точно това е трудно. Ако я хванеш близо до повърхността, тя остава същата, каквато е била. Тя трябва да бъде изтръгната из корен; което означава, че трябва да започнем да мислим за тези неща по-новому. Утвърждаването на новия начин на мислене — това е основната трудност. Но когато новият начин на мисленето се установява, старите проблеми изчезват; нещо повече, става много по-трудно да се долови в какво се състояха те. Понеже те са били свързани с нашия начин на изразяване, в момента когато ги обличаме в нова форма на изразяване старите проблеми се изхвърлят заедно със старите си дрехи.” [3]

Историята е пълна с примери за подобен род “забравяне” при прехода от една културна (а значи и мисловна) парадигма към друга. Хората най-малко са склонни да помнят за трудните времена, за кризите и конфликтите и предпочитат да остават в безпроблемното тъждество на комуникацията с дейността. Нещо повече, в момента, когато това тъждества безвъзвратно се разпада те дълго се противопоставят на новата реалност и не са склонни към анализ и рефлексия.

Тук визираме и една от особеностите на игровите ситуации. В повечето от тях опитите проблемите да бъдат тематизирани и по този начин депроблематизирани в крайна сметка се провалят. Изглежда участниците просто се отказват ... да забравят, продължават да помнят нещата такива, каквито те отдавна не са. Тази памет е един твърде конфликтен и травматичен начин ... за забравяне. [4] Спомените за комунизма съдържа много съмнителни моменти. Помнещият не помни своето минало, той помни нечие минало, което самият той срамува да признава и за свое собствено. Играта разкрива тази странна съвместеност на паметта с безпаметството като създава криза за разказване на чуждите спомени. В този момент комуникацията става безпредметна и фалшива, подменя дейността. На макро-ниво във всяка социална система тези подмени могат да бъдат визирани като стопанска криза, като растеж на асоциалните прояви и т. н., но най-вече като аномия, разпад на всекидневните релевантности и граници.

Играта диагностира и т. нар. контекстуални условия за този разрив — характерът и съдържанието на общокултурните механизми, забавящи или спиращи адаптацията на хората към промяната в конкретните ситуации и в рамките на локалния социум.

Както вече беше споменато, игровата процедура има отворен характер. Това значи, че играта непосредствено участва в резултата на изследването, не може да бъде оставена “на страна” като техническа методика. Играта не просто провокира възсъздаването на мощните механизми на кризата, тя директно участва в игровата ситуация не само като “разстройва” базисните условия за безпроблемното общуване и дейност, но и като показва как те биват “възстановявани” независимо дали успешно или не.



...

Може би основният проблем на България през годината на изборите не е нито политически, нито икономически. Хората тук живеят дълго въпреки несгодите, стреса и цигарите. По-дълго отколкото обществените устройства, в които се раждат. Но понеже са хора — помнят. Днешния ден в България е оцветен от различни спомени.

Хората помнят хубавото. Като правило. В България, обаче, едва ли не по-силно те помнят лошото, помнят кой и как им е отнел хубавите спомени.

По-възрастните по-силно се влияят от своите спомени, отколкото по-младите. Съвсем младите като че ли изобщо няма какво да се спомнят.

В тези спомени се пречупват усещанията за настоящето в степента, в която настоящето ... не отговаря на спомените, на желанията, които се подхранват от тези спомени.

В една предизборна ситуация този духовно-биографически феномен има особено значение, защото все още определя това, как се гласува.

Така се случи, че България за по-малко от един век преживя не едно, а две големи пречупвания на житейските си основи — това през 1944–1948 и през 1989–2004. Особено остро преживяват тези пречупвания, направо счупвания онези, които са имали повече хубаво “преди”. В България хубавото най-често се свързва с властта. Властта е така желана, защото осигурява задоволяване на желанията. А желанията у българите винаги са били и остават силни, много по-силни, отколкото реалността може да удовлетвори.

Силата на тези спомени оформя две и досега водещи електорални групи — тези, които си спомнят своето добруване преди 1944 и тези, които помнят с добро годините след това и преди 1989 г. Тези групи днес се свиха до твърдите ядра, които гласуват за “дясното” и “лявото”, колкото и да изветря съдържанието на тези термини. Днес в дясното настъпи хаос — този сектор на политическото пространство се разчупи на много разнолики фрагменти, водени от разногласни лидери и елити. Но ядрото остава твърдо и сплотено. Въпросът е за кого в “дясното” ще гласува това плътно и консистентно биографическо електорално ядро.

В лявото цари видимото единство, зад което се крие не по-малко разнообразие на интереси отколкото в десния сектор. Но поне засега на лявото биографическо електорално ядро се предлага да гласува “единно” за списък от кандидат-депутати, съставен и контролиран от БСП. Проблемът тук е по-различен отколкото в десния сектор на политическото пространство. Твърдо левият електорат, който много повече е обърнат към своето светло минало, отколкото към днешния ден (а камо ли към утрешния) е уморен от “прехода”. Може би не толкова от прехода, колкото от постоянното лавиране на елита си, не му доверява изцяло и поради това изпитва известна демотивация.

В междинната зона на политическото пространство постепенно се оформя електоралният пласт от хората, които или не помнят, или вече не искат да помнят “предишното”, които живеят днес и се надяват да заживеят по-добре утре. Проблемът на този “центристки” електорат е неговата разнородност и разногледство. Въпреки че той почти не гледа в ляво, а се ориентира към десните водачи и лозунги, поради големия брой партии, движения и лидери центристкия електорат в деня на изборите може да се стопи — да отдаде своите гласове за много и различни партийни списъци, всеки един от които няма да събере необходимия за влизане в парламента брой гласове.

Тук, обаче, след 2001 година започна да се оформя една по-силна ориентация — тази към “царското” движение. В тактико-техническо отношение въпросът е в това, дали движението ще успее да “събере” и да мобилизира тази разнородна електорална маса. В стратегически план утвърждаването на центристката алтернатива на полюсната конфронтация означава, че настоящето става по-силно от миналото, че преходът наистина е на приключване.

Възможно е около този екзистенциален за повечето българи въпрос да се завърти интригата на изборите, а изходът им да се обвърже с равносметката за последните 15 години. И понеже равносметката не е еднозначна, изходът от изборите остава проблематичен за всички.



...

Проявилите се в публичното пространство напрежения и линии за разграничаване релефно се открояват в материалите на изследване, проведено от Института за модерността през декември миналата година.

В дискусията по методиката на сюжетно-ролевата игра с участието на около 20 души от различни възрастови и професионални групи бяха експонирани и обсъдени водещите в публичното пространство теми: евроинтеграцията, икономиката, образованието, здравеопазването, социалната политика, сигурността, интеграцията на ромите, медиите, съдебната реформа. В икономическата тематика се обособяват големи подгрупи, свързани със съдействието за бизнеса, ролята на държавата, пазара на земята, инвестициите, приватизацията.

Въпреки наложилото се мнение, че демаркацията между лявото и дясното се изтри, дискусията показа че това не е така.

Наистина в публичния дискурс преобладават едни и същи теми, които формално не биха могли да бъдат идентифицирани нито като дясна, нито като лява. Но тази визия е привидна и повърхностна. Сходните теми и аргументи в дискусията крият зад себе си сериозни мотивационни и ценностни напрежения и конфликти.

Всички приемат като безспорни факти икономическата стабилизация и растеж, успешния процес на евтроинтеграцията. Като че ли именно това обяснява забелязаното от социолозите подобряване на имиджа на управляващата коалиция, на ролята на т. нар. царско движение. Точно успехите в икономиката и евро-атлантическата перспектива би трябвало да консолидират центристките електорални маси.

В дискусията нещата обаче не изглеждат така. Икономиката и евроинтеграцията най-много разделят участниците. И в основата на това разделяне лежи скритото, но силно влияние на биографическите ценностни модели — левия и десния. Конфронтационният потенциал на икономическата тематика в предизборната риторика се свързва главно с резултатите от приватизацията и начините за стимулиране на бизнеса.

Дискусията ясно показа, че “лявото” в тази връзка акцентира върху неефективността на приватизацията не в технически или морален план (както е характерно за дясната ориентация), а върху принципната й неприемливост за тях. За ляво-ориентираните участници в дискусията приватизацията не е била нужна, а държавата трябваше да запази своя контрол върху „структуроопределящите” отрасли.

Десните като не приемат конкретните резултати от приватизацията, критично оценяват моралните измерения на процеса — приватизацията, според тях се върши от днешните управляващи неморално. Така зад привидното единодушие при приемането на днешната ситуация в обществото се крият различни оценки на основните му измерения. За левите успехите не компенсират обедняването, рязкото увеличаване на пропастта между бедните и богатите. Десните критикуват управляващите за това, че те не са последователни, не действат като истински десни.

Така се очертава една интересна тенденция в предизборната риторика. Наглед всички приемат основните положения на “десния” преход, съгласни са и с последователната евроатлантическа ориентация на страната. Но прокламирането на успехите в тази наглед обединяваща тематика води до ... конфронтация и разделение в електората. Левите и десните еднакво негативно реагират на позитивната пропаганда на управляващите. Така успехите активизират техния “интерес” към разкриване на “тъмната” страна на управлението. Отново днешните реалии въпреки че се приемат, се възприемат главно през призмата на по-далечното или по-близко минало.

Акцентирането върху икономическите аргументи в предизборната пропаганда по този начин сплотява и капсулира левите и десните, но оставя проблематична консолидацията на центристките ориентации, губи мобилизационния си потенциал.

Дори такъв безспорно позитивен за управляващите момент, който е свързан с евроинтеграцията не им дава някакво съществено предимство. Първо, защото евроинтеграцията се възприема като даденост и вече не ентусиазира хората. Всички я признават като фактическо положение. Второ, точно поради банализацията тук започва да се натрупва негативизъм и скептицизъм по отношение на практическите, всекидневните ефекти, които вече усещат българите. Тук по парадоксален начин и левите и десните са единни — според тях в процеса на преговорите управляващите не са успели или не са искали да защитят националните интереси на България по подобаващ начин. В тази връзка европейската тема съживява традиционните за българския духовен живот “фобии” и “филии” и така отново съживява спомените и биографически сантименти.

Тук вниманието се концентрира не върху позитивните очаквания, а върху проблемите, възникнали в отношенията между ЕС и НАТО, както и участието на българския батальон в “умиротворяването” на Ирак. В тази видимо банална, но скрито напрегната зона се изявяват и направо националистичните и ксенофобските мотиви срещу американци, руснаци и други чужденци. Тези публично потискани, но съвсем не загубили влиянието си върху мисленето и поведението на хората мотиви обезсилват позитивизма в предизборната пропаганда на управляващите.

Нещо повече, в обществото започва да се оформя известно съмнение в полза на европейската ориентация за България.

Откровено слаби са позициите на управляващите, а значи и на центъра, по темите за здравеопазването, сигурността и социалната политика. Тези теми отново и отново разделят електората и не активизират позитивните настроения. Може да се каже, че левият скептицизъм се оказва много по-енергичен и мобилизиращ, отколкото центристкия конструктивизъм. По-десни са ориентациите към реформата в образованието. Но остават силни разделящите и засилващите конфронтацията “носталгични” мотиви — преди всичко те засягат оценка на качеството на образованието “преди и сега”. Десните не приемат висока оценка на предишната (“тоталитарна”) образователна система, но не приемат и днешната. Левите смятат, че образованието е загубило своите качества. Тук е съвсем ясна границата между лявото и дясното. Левите държат образованието да бъде безплатно, съответно да се повиши ролята на държавата, десните настояват за либерализацията на образованието. Но и едните и другите смятат, че то е далеч от европейските стандарти.

Възможно ли е върху тази основа да се направи оценката на прехода дори и в най-общ план?

Дискусията показва, че преходът оставя твърде много капани и мини. Ако “на повърхността” всички приемат едва ли не всичко, под тази равна и гладка равнина се крият остри конфликти и напрежения. Те не се изразяват явно. Дори и да се откриват, то само като емоционален изблик — хората лягат пред камионите за да спрат тяхното движение из улиците на техните села и квартали. Но само там. Недоволството, несъгласието не се изразява конструктивно в диалог, в алтернативи. Не се изразява рационално. В играта това положение се изрази в странното съгласие с всичко в днешната политика и тоталното му неприемане като житейски факт — в сферите, където избирателят е изключително компетентен за себе си — заплата, работни места, здраве, образование, данъци, сигурност. Икономиката на макро-ниво не се възприема в житейски значим аспект. Твърде малко хора могат реално да свържат БВП със своите доходи. Напротив, точно в това сравнение се подсилва съмнението — как така на макро-ниво нещата са бляскави, а в джоба и хладилника ми е празно, цените растат, а заплатите падат.

Зад съмненията, зад лошо прикритото от симулациите неприемане на реалността не само в играта, но и вън от нея стои една съществена черта на трансформираното българско общество.

Като обективен резултат на прехода може да бъде посочена нормалната стратификация в обществото, т. е. все по-ясното му разслояване на базата на значимите социални различия както по доходи, така и по другите съществени параметри. Но наред с тази нормална за модерните общества социална динамика и разнородност стои и нещо друго. Въпреки че нито игровите методики, нито интервютата не дават статистически материал може да се твърди, че съществена част на обществото не приема реалността. При това като цяло, а не като един или друг фрагмент или ситуация.

Това неприемане крие своего рода вътрешна нерелевантност на хората от биографичните общности във взаимодействието им с обществената реалност, тяхното къде съзнателно, къде интуитивно неприемане на правилата на играта. Това неприемане маргинализира, изключва големи маси хора от социалния диалог, от нормални форми на участието в живота на обществото. “Лявото” и “дясното” в случая рационализира и типизира тази маргинална позиция на неприемане на реалността.

Възможно е този маргинален план в социалната структура на българското общество постепенно да се разтвори в новите слоеве и групи. Но като такъв, актуално той създава опасно напрежение, вътрешни конфликти, които не се представят адекватно в публичното пространство, остават симулирани с различен род тематизми, изкривяващи или митологизиращи реалните процеси и тенденции.

В играта това се прояви като двупластовост на дискурса, но в реалната ситуация това представя вътрешен конфликт, разграничителна линия, която минава не между различните групи, а през тях. В индивидуален план тази линия разделя личността, проблематизира съзнанието и осъзнаването на реалността, фиксира маргиналното.

“Десните” макро-икономически лозунги се приемат, но формално, защото тяхната сила е в абстрактни принципи, а не в житейски “подробности”. Левите лозунги не се “изговарят” ясно, но те се “чуват” емоционално, засягат скритите, но водещите мотиви и ... паметта. Хората са съгласни и с Европа, и с НАТО, и с пазарната икономика. Но искат държавата да им отделя повече внимание, да зачита в много по-голяма степен техните “дребни” интереси. България не може да промени външната си политика. Не може да бъде върнат социализмът и държавната опека. Но корекциите са наложителни, както и това, че държавата трябва да се обърне не само към бизнеса, но и към гражданина.

Така може да се обясни парадоксът — публично хората са склонни да приемат дясната стратегия, но за себе си избират лявата носталгия.

Може би патосът на десните днес изветря поради противоречието му с по-широките и по-силните въжделения на хората — да бъдат уважавани независимо от доходите си и позициите в управлението. Десният радикализъм плаши редовия българин. Плаши и успелия, защото поставя успеха му под съмнение.

Тази двупластова конфигурация на електоралната мотивация е симптоматична.

Преходът, каквото и да се разбира зад този митопоетичен термин завършва. Оформи се новата сетивна реалност, в която успехът окончателно се отдалечи от повечето “обикновени” българи, престана да бъде близък и лесен. Престана да бъде свързван с политическата, партийната ангажираност и “близостта” към властта. Въпреки че самата власт остана най-ярък израз на успеха, тя вече не е сред житейските реалии, отдалечи се. Но всичките житейски очевидни признаци на успех — жилище, кола, работа, здраве, образование като че ли станаха по-близки, по-реални. Но не за всички.

Днес се говори за раждането на нова социална структура, на структурата на неравенството. Но и преди 15 години българското общество не е било хомогенно.

Тогава, обаче реалното неравенство беше “изравнявано” символически, в идеологизираните практики на социалната размяна (А. Райчев). Кариерата се градеше върху демонстрации на ефикасното овладяване на този род практики. Върху тях се градяха и повечето социални мрежи — връзките, ангажиментите и контрола.

Решаващи за повечето българи останаха пак връзките. Така нещата като чели се върнаха в изходното положение. Но не съвсем. Преходът изчисти социалната размяна и живуркане под повърхността на публичните процеси от множество идеологически сурогати. По точно разкри, че в новата реалност успехът не се нуждае от идеологическа легитимация.

“Левите” елити печелят именно поради тази причина. Те първи се



--------------------------
Бележки под линия::

[1] Вж. Вестник "Култура", бр. 6, 13 февруари 2004 г.Социализъм и настояще, http://www.online.bg/kultura/my_html/2308/soc.htm

[2] Пьер Бурдье Социальное пространство и генезис „классов” В: Вопросы социологии. Том №1, 1992 Изд-во Адапт, Москва, с 23

[3] Л. Витгенштейн. Культура и ценности В: Общество. Культура. Философия, М., 1983, с.15

[4] Р. Даскалов Да си спомним социализма:социализмът в мемоарите на видни комунистически функционери, В: „Около Пиер Нора. Места на памет и конструиране на настоящето”, С., 2004




Долу се представят фрагментите от подготвеното за печат второ издание “книжно” на “Автобиография” на българския преход: 1990-2005”. Първото издание е виртуално — в мрежата (http://formulata.hit.bg/kniga.html).



Текстът е от литература плюс култура |*| GrosniPelikani
http://grosnipelikani.net
Няколко здрави парчета посред happy end-а

URL на публикацията е:
http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=176