Вера Балева, Слънцето подскача на един лъч
Дата: вторник, март 08 @ 03:11:14 EET Тема: Блок за жените
…
Онзи ден изпуснах три стихотворения.
Беше късно и тъмно.
И когато отключвах вратата —
хукнаха като сини мъниста
надолу по стълбите.
Виках ги с имената им —
да се върнат:
Пътека! Свят! Хоризонт!
Тичаха твърде щастливо,
за да ме чуят.
…
Любовта ми
/Извинете, че започвам банално/
вървеше отсреща —
нетрезва.
И се надявах,
да не ме забележи.
Беше есен.
/Отново баналност, извинете!/
Есен беше.
А любовта ми разгръщаше своя шлифер —
май че искаше да ме приюти.
Аз се скрих във листата на крушата.
И се престорих на лист.
И точно мен да откъсне —
любовта ми,
която вървеше отсреща —
нетрезва.
И в тая есен —
да мъкне във своя шлифер
един крушов лист.
…
Най-после думите,
които са непредпазливи!
Без своите значения
подскачат.
И хвърлят буквите си
във реката.
Смеят се безгрижно.
И се събличат —
да останат по мълчание —
като по бански.
…
“Толкова е хубаво, че не е истина…”
Скалите —
като счупен къс тахан-халва —
отсреща.
След малко вечерта ще пусне
тъмносинята боичка.
Ще се разтвори във въздуха.
Ще стане тъмносиньо.
Светулките отново ще притичват.
Със огънче ще се рисуват —
като птици.
Ще бъде хубаво.
Ще бъде много хубаво.
И ще е истинско.
…
Сега ми се пише за оня бар.
А всъщност —
бях в кафето на гара Пазарджик.
Музиката
нервно накъсваше светлината —
на парчета.
Аз пиех черен чай
и се напивах —
като с коняк.
Беше много измислено.
С наслаждение си представях —
как пропускам влака.
Как си поръчвам втора чаша.
Как си поръчвам трета чаша.
Как си поръчвам четвърта чаша.
И така нататък —
докато изпусна всички влакове.
…
Когато се разхождам
по слънчевата си алея,
покрай фонтана
със безгрижната вода —
си мисля,
че от другата страна,
съвсем наблизо —
е сенчестата ми алея.
И още нещо:
Подозирам,
че двете са —
една и съща алея.
…
Харесва ми —
да се разпилявам.
На пода.
И да виждам —
как един принц наднича през прозореца
с жабешко изражение.
А няколко други принца —
ме чакат в центъра на живота си —
напразно.
И как едно писмо се залива от смях
над своето съдържание.
Особено над това “обичам те!”.
/Кой ли глупак го е писал?/
До него — мълчание
във форма на таралеж —
спи в обувка на високо токче.
А една морска вълна —
си е сложила моя шапка.
Някаква лъжичка звъни в забравена чаша —
на гара Север.
И точно там — косата ми е безкрайно кафява —
от очакване.
А сърцето ми е в моряшка униформа —
и му отива.
Аз танцувам на тавана на рая.
Раят е със тераса —
за да виждам безкрайността.
Харесва ми —
да се разпилявам.
На пода.
И не харесвам —
да се подреждам.
…
Няма да ми върви,
защото се върнах.
Забравих да си взема
две думи,
които слагам на шкафчето,
до флакончето със парфюма,
до дрипав тополов лист,
до една запалка,
която запали надеждата —
и не мога да я изгася.
Няма да ми върви,
защото ги забравих.
И ако ме пита човек —
за какво са ми две думи —
какво ще му кажа?
|
|
|