литература плюс култура |*| GrosniPelikani

На голия остров солта е навсякъде. Висят по стрехите солените чирози, солта се просмуква във всички въжета, бял прах се отлага по къщи и покриви, дори и дворците не са пощадени. Разяжда солта. И запазва солта. Прането не съхне до ранни зори, защото е тежък крайбрежният въздух, а слънцето с мъка пробива си път през омарата.

Казват, че слънцето пие морето - ho d’helios thalassan - да, пие, вгорчено от морските соли, то пие безмерно, за да убие вкуса на горчиво, на морската жлъчка, отвътре изригнала - спомен за влажни наситени нощи, за прекалено, за прекрачена мяра, за прескочена крина, за щедър прибой. Слънчев утринен махмурлук.

Слънцето пие, надигат се плътни завеси, трептят над морето - сияние, само че южно - зелени и сини, и сиви, и перлено бели. Засмуква ги жадната паст на светилото - пий, махмурлийо, побързай, за теб не остана.

И ходиш сега по брега, пясъкът реже очите, ивица бяла преди да започне дълбокото. Тежко висят на плещите ти дрехите, лепнат за кожата, парят, не дават да хукнеш по бялата лента на плажа. Въздухът тука тежи, той е толкова близо до водата, че сам е вода, сам е сол.

Сам си вода, сам си сол, сам си жажда. Сам си слънце. Носиш своето снощи, влажно и топло, и потно, полепнало с пясък, цялото в бели искрици от пясък. Тежък езикът мълчи, солта се отлага по него.

Жаждата вече не е минута, желание, спомен. Тя е самият живот между сухите нанизи с чирози, между кошовете с риба и хванати нощем скариди. Махмурлийска зора, светлина като нож през очите, през напукани устни, след нощ, изстискана като лимон върху печена риба - суха люспа в ръката. Слънцето хваща солена кора. Оближи го.

29/30.12.2004