Херувим Петринов, Стихове
Дата: вторник, октомври 19 @ 09:35:10 EEST
Тема: Болест
Перушината На Поезията
Отгледани от тинята на мисълта, безформени,
копирани от смътни сенки — подвижни твърде, —
но които не говорят, не разпитват, не разплитат
отегченото кълбо във локвите — с ръжда, или,
от тенекиен звън, — но които, още в лист, в
изгнилите листа — и още — с`зеленясяли и
кадифени страници, встрани, изравят от дъха
й сън... Край острието на блатата с тъжно
острие прелитат, над спускането на деня
размахват лепнещи криле, и, заплашителни, но
заедно в менливите, обветряни, прозирни клетки:
— опитомените ята — безмислени. И думите, които —
вече в думи предрешени — не помнят само бяло:
— в бялото: — на хапки. — Лотоса. —
— И в ротора: — калта.
Алхимикът
"Нещо... Нещо още трябва. Да пресича, да разпръсква
тежестта на вертикалното изливане, през знаците,
презрително, без обръщение към зримото отвън–
отвътре, безмерно в разстояние, неизличимо,
непочтително веднаж, иначе твърде малко в злост,
сред анатомичната ирония, без изтезаващ смях,
но не в ерупция и, нè в мимичното. Нещо трябва...
И да пишеш! От кълн на клон, от човка в клюн,
очовечен, оклюмал, над махало, в женска гръд,
в трасир на дрозд, под изтънялата лила, към
нищета без цвят, притихнал, утешим в писмо едва,
и над това–изцяло, и почти, непредпоставен,
изцеден в парцела–град — над Парацелз,
— над Мюлиус, — над Киркегаард...
Перушината На Поезията
Алхимикът
|
|
|