
Вера Балева, Стихове
Дата: неделя, октомври 17 @ 16:25:31 EEST Тема: Семейни дългове
…
В събота преживях следното:
купих си две книги
от Милан Кундера
и една червена рокля.
Забелязах,
че всичко това ми се случва
за първи път.
И за последен.
…
Седем илюзии и половина
имат среща на випуска.
Десет години от тяхната завършеност.
Пият чинцано.
Ресторантът е със оркестър.
Музиката е разточителна.
Илюзиите си разказват за преживяното.
Разменят си комплименти.
Заслужени и незаслужени.
Смесват спомени със представи.
По същото време
половината илюзия пуши непрекъснато.
Погледът й е снисходителен.
И кафяв.
Истината е,
че седемте илюзии са очукани.
От времето.
И се преструват.
Половината илюзия кани на танц себе си.
Естествена е.
И за разлика от седемте илюзии —
няма илюзии.
…
Точката седна
на края на изречението.
Кръстоса крака.
И запали цигара.
Поръча кафе.
И се загледа в пейзажа —
без да го вижда.
Само един час почивка.
И после думите, думите, думите.
В нанизи някакви.
В нанизи никакви.
Като клопки.
И внезапно усети умората —
да е точка.
…
Вчера се измъкнах от себе си.
Като охлюв.
Беше неопределимо.
Без черупка.
Скитах.
До дървото на хълма.
До реката.
И по-нататък —
към хоризонта.
Вчера се измъкнах от себе си.
Защо се върнах?
…
Колко си обичам вечерите?
Много ги обичам.
Музиката тича в малката ми стая —
гони своята опашка.
Чашката червена свети
във чинийка синя.
Светлината кръгло пада
на килима.
Времето е подходящо
да разкажа нещо.
Ще го чуе паякът отдясно.
Ще събуди паяка отляво —
за да чуят всичко.
И да видят.
Колко си обичам вечерите?
Много ги обичам.
В събота ...
Седем илюзии и половина...
Точката седна...
Вчера се измъкнах от себе си...
Колко си обичам вечерите...
|
|
|