Анета Димитрова, Обстоятелственият контекст на жанра диалог и отношението му към литературния пир
Дата: сряда, август 27 @ 11:02:44 EEST
Тема: Протези за реториката


Жанрът диалог е нов обрат в старогръцката литература - подражанието на действителността (mimesis) има нова форма, която се занимава с частния живот на отделния човек, с гласа на човека като частно лице (idiotes). Разговорът в неофициален тон, рамката на частното пространство, подражанието на живота в неговото многообразие и комплексност се разгръща чрез изграждането на тази естествена среда като литературна/условна форма, чрез старанието на автора да създаде тази рамка като вътрешен контекст[1] на изложението-разговор.
Жанрът пир произлиза от диалога и в много отношения съдържа същите характеристики и е носител на същите значения - и двата жанра се основават на диалогичното общуване, имитират действителността в аспекта на общуването, като диалог или (опит за) полилог. Ако разговорът при диалога се намира в някакъв обрамчващ контекст (битова рамка, литературно пресъздаване на действителността), то може да се сметне, че литературният пир е един възможен вариант на диалог, по-точно вариант на контекст, наред с вариантите разходка (напр. “Федър” на Платон), посещение на частен дом (напр. “Протагор”) и т.н. Обособяването на варианта “пир” като отделен жанр е знак, че неговите специфики трябва да се търсят в приликите и разликите между двата жанра, в литературната им реализация, традицията и нейното преобръщане в произведенията на по-късните автори.
За да функционира диалогичната форма като жанр, определени елементи и значения трябва да се повтарят във всички произведения в тази форма. По начало той имитира разговор в частна среда между двама или повече участници, съответно изисква пресупозицията “неофициалност, естественост”, използва формата като път за разкриване на идеи и мисли - тази пресупозиция се спазва (успешно или не) или се опровергава (при пародиите) във всеки диалог. Жанрът търпи развитие, на което се дължат и различията при различните автори и епохи. Диалогът в най-високите му образци, Платоновите диалози, е динамичен разговор-подражание на динамичната действителност - с въпросо-отговорна структура, с причинно-следствена връзка и същевременно с асоциативна промяна на темата, с развитие на гледните точки и наличие на резултат (промяна от начално в крайно или по-късно състояние).
По отношение на диалогичната форма и ролята на обстоятелствената рамка в Платоновите диалози Томас А. Слезак убедително прави по-различни заключения.[2] Изборът на тази писмена/литературна форма за фиксиране на някои от философските възгледи на Платон е следствие на самите възгледи. Явно не става дума за достигане до истината в хода на дискусията и диалогът не представя “живия процес на дискутирането”, а по-скоро диалогичността на мисленето (с. 32). Целта му е постигането на съгласие (с. 131), а също показва “пътища във философията, които са търсени и обхождани от конкретни хора, обременени с грешки и ограничености като самите нас” (с. 142). Това означава, че при Платон подражанието на живата действителност има друг смисъл и рамката на диалозите индивидуализира различните начини на мислене, които са преодолявани от философа-диалектик. Разговорът е воден от него, а не се развива в посока на истината.
Този подход към формата и вътрешния контекст едва ли е бил разбиран, а още по-малко следван, от по-късните автори на диалози, които не споделят философските възгледи на Платон. Следователно трябва да се очаква или отмиране на диалогичната форма (което не става), или използването й с други цели, а именно като разговор в писмена форма, подражание на частната действителност. Но не-Платоновите диалози губят своята убедителност поради отсъствието на обединяващата фигура на всезнаещия философ, който води разговора. Ето защо разговорът може да бъде и статичен, обмяна на реплики, което го отдалечава от прототипа. Литературната условност се превръща във формално рамкиране на статично изложение - такава става формата у по-късните автори. Продуктивната форма се превръща в проформа, в чист литературен продукт.
Проблемът за ролята и значенията на контекста в жанровете диалог и пир в старогръцката литература ще се сведе в настоящата работа до въпроса за формализирането и преобръщането на значещите елементи в произведенията на късните автори.




Диалогът и неговият вътрешен контекст

За произхода на диалога като литературен жанр е казано много[3]. Смята се, че негов създател е Платон[4], който има съответните литературни образци в диалозите от комедиите на Аристофан и Епихарм, в епизоди от Херодот и Тукидид, но най-вече в мимовете на Софрон. D. Clay дава сведения, че не Платон е първият автор на сократически диалози: “...Plato was not the first to write a “narrative” dialogue” (Clay, с. 28), “It seems to have been the tendency of the biographers to make the innovator in a genre its “inventor” (с. 33, бел. 20 - бележка върху цитат от Диоген Лаерций), но отдава по-голямо значение не на това кой е първият, а на базата на какъв жанр се развива сократическият диалог (с. 33-34).
С възникването си диалогът се противопоставя както на поезията (епос и драма - литература par excellence за елините), която има множествен субект, така и на реторическото прозаично говорене, което е насочено към множествен обект. Макар че диалозите[5] говорят за високото, и то не само аналитично, но и символично, частното пространство и отделният човек присъстват в тях на много нива. Самата форма пресъздава неофициален разговор, участниците са поставени в ежедневни ситуации-случки, за които да се разказва, например смъртта на Сократ или идването на Протагор в Атина - “извънредно”, но частно.
Ситуирането на разговора-диалог в някакъв контекст увеличава художествената условност, прави го наративен[6], конструира една по-цялостна картина на действителността. Пресъздава се не само разнообразието на живота, но и една важна характеристика на диалога - наличието на вътрешен контекст, който има отношение и към съдържанието. В някои диалози като “Протагор” и “Федон” контекстът е пряко обвързан с темата на разговора и неговото протичане, в други случаи, когато връзката не е толкова директна (напр. “Федър”), поводът за разговора се съдържа в тази обрамчваща среда. Това не е претекст за започване на разговор върху предварително избрана тема, а наподобяване на естествената асоциативна мисъл, с която се променя темата на “живия” диалог. От друга страна отделянето на особено внимание върху обстоятелства без директно отношение към философското съдържание на диалога го прави художествена литература в тесния смисъл на думата, “поетическа фантазия” на автора (Hirzel). И все пак обстоятелствата само придружават разговора, а не са негов център, затова могат и да отсъстват. Т. нар. “директни” или “драматични” диалози са пример за съсредоточаване на вниманието изцяло върху съдържанието (вж. напр. “Ион”), но показателен е фактът, че изобразяването на контекста, макар и като второстепенен елемент, създава традиция в този жанр. Когато Hirzel коментира същинските диалози на Ксенофонт - “Пирът”, “За стопанството” и “Хиерон” - той отбелязва, че въвеждащите обстоятелства могат и да се махнат, но това, че остават, е характерна черта на Ксенофонт и приобщава тези произведения към вече създадената традиция на разказания сократически диалог (Hirzel, с. 174, бел.1).
И така - диалогът възниква като подражание на разговор, но целта му е да се използва въпросо-отговорната структура за разгръщане на диалектически подход към поставен проблем; в “чистата” си форма може по драматичен начин да пресъздаде жив диалог, но когато изобразява странични обстоятелства, те се съотнасят със съдържанието и го правят същевременно по-отворен и по-завършен в своята цялостност текст. След като изобразяването на контекста е въпрос на избор, доколкото самата форма съдържа пресупозицията “неофициалност” и не се нуждае от допълнителни маркери, възниква въпросът как една от възможните рамки се превръща в изключително продуктивен жанр? Доколко литературният пир (symposion) е диалог, доколко е рамка на диалог, кои са характеристиките, които го отличават и му позволяват да се репродуцира у толкова автори по толкова различни начини?




Диалогът-пир. Контекстът “пир”

Литературният пир е диалог. Той съдържа характеристиките на диалога - участниците са събеседници, възможно е разговорът или част от него да се води под формата на въпроси и отговори, речта наподобява всекидневната прозаична реч (особено у Ксенофонт), макар и със значителни елементи на реторика (най-вече у Платон), участниците отново са частни лица (idiotai) (макар и често изтъкнати по някакъв начин, т.е. познати на читателя, по-рядко са анонимни, но това се дължи по-скоро на днешната рецепция). Смяната на темата за разговор, пътят на асоциациите, породени от външните обстоятелства, имат същата сила както и при повечето диалози, особено тези, които са най-отворени по съдържание и структура. Обсъждането на философски теми - основен предмет на жанра диалог - намира място и в пира. По този въпрос разсъждава Плутарх - трябва ли да се говори за философия, докато се пие вино (Plut. Quaest. conv. I. 1). Особеност при този конкретен тип диалог е, че той е задължително обрамчен от ситуацията на пир.
Пирът е диалог и защото така се нарича един от диалозите на Платон, както и един от диалозите на Ксенофонт.
Пирът не е само диалог поради същата причина.
Всички литературни пирове носят едно и също заглавие - symposion - идентично с рамката, докато другите диалози са озаглавени според някой от участниците или според темата на разговора. Естествено е обяснението, че модел за това са двете върхови и най-ранни постижения в тази форма - тези на Платон и Ксенофонт, особено “Пирът” на Платон, ако се приеме за сигурна относителната хронология и доводите за първенството на Платон. Един литературен диалог с най-висока степен на художественост, озаглавен “Пирът” и изобразяващ такива обстоятелства, има множество последователи в продължение на векове, които използват същото заглавие и рамка. Но това обяснение не е достатъчно.
Заглавието “пир” е знак за различие. То се противопоставя на частното пространство, на културата на ежедневието, на отделния човек. Пирът е празник в ежедневието. Ритуалното начало в него е силно подчертано - правят се възлияния, пеят се пеани, определя се ред, различен от ежедневния, ред в извън-редното, но всичко това се полага в дома[7], създава се малка общност от участници, но не и единен-множествен субект. Елементите на празничното присъстват и в литературния пир. У Платон те умишлено са редуцирани, у Ксенофонт - подчертани. В късните произведения в тази форма ритуалният елемент, описателното, страничното, интермедията заемат все по-голямо място, въпреки че в социокултурно отношение следва да се предполага обратното - че в следелинистическата епоха има все по-малка нужда от ритуала като идентификационен принцип. Следователно съсредоточаването на вниманието върху контекста е резултат от чисто литературно съзнание. Според R. Hirzel това се дължи на съобразяване с вкуса на широката публика и тази тенденция може да се забележи вече у Ксенофонт, а в късните произведения изобразяването на обичаите за един пир (за които има исторически податки още у Омир) се превръща дори в основен предмет на описание (Hirzel, с. 346)[8].
Така постепенно от диалога се отделя нов жанр чрез поредица от трансформации - появява се един диалог, чийто контекст е пир, контекстът пир се осъзнава като различен от другите възможни контексти и се превръща в продуктивна форма, а от второстепенен става централен обект на изображение (напр. в “Дейпнософистите” Атеней довежда този принцип до крайност).
В пира (и като културен феномен, и като литературна форма) е заложен още един принцип, имащ отношение към празника, но и към по-широката сфера на културата - принципът на играта. За това споменава Ксенофонт:
“Струва ни се, че е достойно да помним благородните мъже не само с техните сериозни дела, ала и със забавленията им.”[9] За Ксенофонт това явно са заниманията, различни от “сериозния” (ta meta spoudes) дискурс на философията, т.е. негласно се противопоставят на диалога-не-пир, а включва шеговития тон и т.нар. “фокуси” (thaumata)[10], които изграждат контекста на “философстването”.
Й. Хьойзинха интерпретира игровия елемент в много по-широк план.[11] В главата “Игрови форми на философията” като игра са представени и методите на софистите, и самата въпросо-отговорна структура, която стои в основата на сократическия диалог. И не проявеното чувство за хумор в Платоновите диалози, а именно формата е носител на игровото начало: “Тази форма е представлявала техника за улавяне на противника в капан. Платон, пишейки своите диалози, вероятно е следвал примера на писателя на фарсове Софрон, а Аристотел нарича диалогичната форма форма на клоунада или фарс, които от своя страна са форма на комедия” (с. 216-217). Към игровата форма спада и агоналният характер на гръцката култура на всички нива. Агонът присъства както в словесна форма в диалозите, така и като различни форми на сравнение в жанра “пир”, срв. напр. състезанието по красота у Ксенофонт или пародията на агон у Лукиан. От тази гледна точка може да се приеме, че литературният пир развива игровия елемент, заложен в диалогичната форма, и го приема за фокус на изображението. Това изключва Платоновия диалог “Пирът”, в който играта е на същото ниво както в другите диалози, без допълнителен акцент (изгонването на флейтистките показва, че този елемент е умишлено балансиран).




Пародията като анти-форма

И двата разглеждани жанра са изключително продуктивни и имат последователи и имитатори в продължение на векове. Формата, обаче, не остава непроменена, въпреки че стремежът в късните произведения е те да се опират на устойчиви елементи. Разграничаването на устойчивото и вариацията може да даде и дефиниция на жанра, ето защо късните произведения, независимо дали са успешни, са ценен материал за типологично изследване. В случая някои късни произведения и най-вече пародията на Лукиан “Пирът, или Лапитите”[12] могат да се използват за сравнение и илюстрация на изложените теоретични постановки.
Диалогичната форма се запазва. Същността на диалога - разговорът - отново се използва за цели на съдържанието. Често, обаче, диалогът е невъзможен. Вместо въпросо-отговорна структура и динамика на разговора има последователно изказване на реплики и статично състояние на гледните точки на участниците. Така е в “Пирът на седемте мъдреци” на Плутарх. В рамката са включени основните белези на пира - среща, покана, умиване, възлияние, разговор на философски теми. Това са и значещите единици, отличителните характеристики на жанра (или на рамката). Отсъствието на реален диалог също е значещо, така както са значещи преобърнатите елементи в пародията като отрицание на същественото. “Пирът” на Плутарх показва още, че обстоятелствата, които при Платон са естествена среда за диалога, вече са силно формализирани, тяхната условност подчертава литературния им характер. Диалозите на Лукиан нямат рамка, а “Лапитите” пародират именно формата[13].
Преди всичко диалогичността стои в основата на двата разглеждани жанра, затова нейното отсъствие поражда комичен ефект в “Пирът” на Лукиан. Заглавието също не е случайно - докато втората му част “Лапитите” използва обичайния похват на пародията - бурлеската, то основното заглавие “Пирът” препраща към всички произведения, които се наричат така (вж. и по-горе), към самата литературна форма и към нейните характеристики. Прекомерното внимание върху храната, незначителните поводи за неразбирателство със сериозни-смешни последици, цитирането на поетите, състезанието (агон) между киника Алкидамант и танцьора, постоянните паралели с митологични сюжети, отсъствието на ред и (неуспешен) опит за въвеждането на говорене поред - всеки епизод от пародията изгражда образа на литературния пир с обратен знак. Самият подход на обръщането на реда, представянето на карнавалното наред с гротескното използва механизмите на играта, които сами по себе си не са чужди на тази форма.




***

Отделянето на рамката “пир” от жанра “диалог” и обособяването й в самостоятелен продуктивен жанр е колкото зависим, толкова и отделен от Платоновите диалози процес. “Пирът” на Платон е все още диалог, “Пирът” на Ксенофонт вече не е. Литературният пир съдържа характеристиките на диалога с тази разлика, че рамката е винаги една и съща и е представена в заглавието. Оттук ритуалността на самата ситуация “пир” вече носи собствено значение и празничното намира място като различителен признак на тази литературна форма. Игровият елемент на празника е заложен в диалогичната форма, а литературният пир го превръща в свой център. Ето защо “Пирът” на Платон не може да се причисли към традицията, която създава.
Отличителните белези, по които литературният пир се разпознава като различен от рамкиращия разказан диалог, са най-очевидни в своята анти-форма, като обект на пародия. И въпреки че като конкретен прототип на Лукиановото произведение се посочва “Пирът” на Платон, ясно е, че реално се пародира този така разпространен, особено в по-късно време, жанр - symposion.



--------------------------
Бележки под линия::
[1] Тук и по-долу “контекст” се употребява със значение на съдържаща се в текста рамка, за разлика от историко-културния контекст, който е присъщ на всеки текст, но в случая не се взима под внимание.

[2] Слезак, Т. А., Да четем Платон, С., 2002, 29-36, 126-133, 142-143.

[3] Вж. напр. Hirzel, R. Der Dialog. Ein literaturhistorischer Versuch, Bd. 1, Leipzig, 1895; Clay, D. The Origins of the Socratic Dialogue, In: The Socratic Movement, ed. by Paul A. Vander Waerdt, Cornell UP, Ithaca and London, 1994, 23-47.

[4] Hirzel, op. cit., 2-67; Богданов, Б. Мит и литература, т. 1, София, 1998, 238.

[5] Имат се предвид най-вече диалозите на Платон като представителни за жанра, но от друга страна те са изключителни, много по-богати на смисли, което ги отличава от традицията.

[6] Срв. делението на диалозите на драматични и наративни, което има отношение към наличието на “разказ за”, на рамка.

[7] Тук се имат предвид пировете от класическата епоха, които са модел за литературно изображение. Връзката с аристократическия им произход и наличието на такива сцени още у Омир не противоречи на изложената теза, но в случая не се анализира.

[8] Пак там в бел. 1 се отбелязва, че вероятно пример за това дава Аристотел в своето произведение “Пирът”.

[9] Xen. Symp. I. 1 (курс. м., А. Д.). Прев. Р. Стефанов, в: Ксенофонт, Сократически съчинения, С., 1985, 141.

[10] Срв. Xen. Symp. II. 1.

[11] Хьойзинха, Й., Homo Ludens. Изследване на игровия елемент на културата, С., 212-226.

[12] На бълг.: “Пиршеството, или лапитите”, прев. Вл. Атанасов, в: Лукиан. Сатири и пародии, С., 1986.

[13] Известно е, че за основа на пародията Лукиан използва Платоновия диалог “Пирът” и някои епизоди пряко си кореспондират - те няма да бъдат подробно коментирани.




С възникването си диалогът се противопоставя както на поезията (епос и драма - литература par excellence за елините), която има множествен субект, така и на реторическото прозаично говорене, което е насочено към множествен обект. Макар че диалозите говорят за високото, и то не само аналитично, но и символично, частното пространство и отделният човек присъстват в тях на много нива. Самата форма пресъздава неофициален разговор, участниците са поставени в ежедневни ситуации-случки, за които да се разказва, например смъртта на Сократ или идването на Протагор в Атина - “извънредно”, но частно.
Ситуирането на разговора-диалог в някакъв контекст увеличава художествената условност, прави го наративен, конструира една по-цялостна картина на действителността. Пресъздава се не само разнообразието на живота, но и една важна характеристика на диалога - наличието на вътрешен контекст, който има отношение и към съдържанието.



Текстът е от литература плюс култура |*| GrosniPelikani
http://grosnipelikani.net
Няколко здрави парчета посред happy end-а

URL на публикацията е:
http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=15