литература плюс култура |*| GrosniPelikani

………Как звучи само, старата мома, сякаш няма име, сякаш е лудата на квартала, която всеки познава, никой не пита как се казва, кръстосва улиците, пресича сутрешните, следобедните ви траектории, винаги в различна от вашата, в диагонална посока…

Старата мома я наричахме вкъщи. Понеже ми беше адашка, майка ми много често намираше повод да сравни външния ми вид, поведението ми с нея, което звучеше като заплаха, пророкуване за нещастното ми бъдеще на момиче. Изобщо — старата мома служеше на майка ми като плашило, което трябваше само да посочи с пръст, за да разбера колко нещастно съществуване ме очаква.

Беше висока, кокалеста жена, с прави коси на метли, които не боядисваше и подстригваше сама на черта, както тя се изразяваше — по френски — а понякога връзваше с бял ластик на опашка. С дебели глезени, големи крака в ниски обувки, почти мъжки, на бос крак или с груби чорапи. Така че, когато примерно се случеше да отидем в магазин за обувки и аз да избера с моя четиридесети номер някой по-семпъл мъжки модел, който баща ми по навик одобряваше, майка ми го поглеждаше с ужас и макар че не разбирах съвсем какво има предвид, коментираше безпощадно: “Не виждаш ли какво става, къде отива дъщеря ти, мъжки обувки…, втора Мичето”.

Спомням си много ясно момента, когато старата мома влизаше вкъщи — изпълваше рамката на вратата, често изобщо не звънеше, защото входната ни врата заради нашата разсеяност и безразборно припряно кръстосване навън-вътре беше отворена, а и тя умееше да се чувства навсякъде като у дома си. Вземаше си стол, облягаше се по цялата дължина на облегалката му, двата й крака свободно раздалечени, и започваше дълги разговори с баща ми, докато майка се суетеше в кухнята, за да й предложи чай (старата мома пиеше само чай), а аз чаках да извади от дълбоката брезентова чанта, с която ходеше на лозето си, букетче пресни градински цветя, винаги увити в парче вестник. Сега ми се струва, че пресни цветя, увити във вестник, са най-красивият начин да подариш цветя, защото при отвиването вестникът шумоли, цветята се раздвижват като току-що разбудили се от съня, не са вързани, а някак сгушили се едно до друго. Бяха често най-обикновени невени, камбанки, момини сълзи, зюмбюли и други със ситни главици, които отглеждаше в градината пред недостроената си вила.

Лозето й е нещо, за което трябва съвсем подробно да ви разкажа. Защото старата мома работеше на лозето си на недостроената си вила почти всеки ден откакто се беше пенсионирала, а аз я помнех от този период в живота й. Или не, излъгах ви, от по-рано, още когато като малко момиче майка ми ме водеше на гости в красивата й къща на улицата, извеждаща към морската градина, в голяма стая за гости с неправилна форма и много прозорци, и двете започваха едно неразбираемо за мен, светски-повърхностно общуване, което, както усещах, беше неудовлетворително и за двете. В някакъв момент старата мома изваждаше малка кукла от плат в плетено от камъш кошче. Куклата имаше небългарска рокля и отгоре ярко червена плисирана пола, а кошчето й беше малко и аз си мислех, че на старата мома сигурно й са къси всички легла, беше някак тромава и с плитки, каквито бях виждала да носят ученичките от фотографиите на майка ми от класическата гимназия. На тези снимки самата тя носеше очила с дебели стъкла, през които очите сякаш не виждат, а носът й беше необичайно правилен, някак лъскав и остър като на отличничка. Последното ми заключение сигурно идваше оттам, че майка ми винаги натъртваше колко умна ученичка била Мария.

Бях вече студентка, когато осъзнах, че връзката ми с леля Мичи, както я наричах, съвсем не можеше да се ограничи в създадената от майка ми представа за стара мома. Да, разбирах, че си приличаме, но по нещо съвсем друго, неназовимо и някак еротично, нещо повече и отвъд женското. Първите книги, които бях получила като подарък, бяха от нея, и то на немски език — приказките на Андерсен с илюстрации и карикатурите на Вилхелм Буш. Имах странно отношение към тях — радвах им се като на жилища-светове на старата мома, в които мога да прониквам, представях си как я изненадвам с посещението си, как ставаме приятелки и тя отваря шкафовете си с книги и тайни писма, отваря гардероба си и ми показва дрехите си от копринени платове — а тя наистина, колкото и да е странно, носеше блузи от коприна, вече избеляла или пожълтяла, и много красиви според мен светли рокли, с възможно най-прости кройки. В съзнанието си свързвах рисунките от две приказки на Андерсен — за старата латерна, под която важен господин с фрак се беше спрял и четеше от лист хартия, и за летящия куфар — всред цветни фойерверки един куфар се отваря в небето и красив Андерсенов тип маха отвътре с кърпичка…и когато минавах край градинката на църквата “Света Петка”, най-често в някакъв вечерен час, и поглеждах под светлината на лампата към четвъртия етаж на блока, в който се беше преместила да живее, често си представях как й отивам на гости. Но все не можех да се престраша.

Всъщност първо я посетих на вилата й. Бях запомнила от едно посещение заедно с баща ми горе-долу къде се намира и си мислех, че ще е лесно и сама да я открия. Но не се оказа така лесно. След като няколко пъти бърках улицата, забелязах, че се връщам все на едно и също дворно място. Докато към съседното лозе водеше голяма дървена порта с катинар, това беше оградено с обрасла в бурени ниска ограда, но не беше възможно да я прескоча, нито пък откривах някаква врата. Чак след като питах съседите, успях да разбера, че просто една част от оградата е подвижна и служи за врата. Така влязох за първи път сама и почти като крадец сложих примитивната желязна примка на оградата. Бях едновременно уплашена и зарадвана от смелостта си.

Малка пътечка, много тясна, от нахвърляни камъчета, водеше като през полянка, на която не посадени, а от само себе си растяха на туфи най-различни ситни цветя, ниски плодни дръвчета с малки, едва забележими, почистени от плевели места около тях, за да се поливат, ниски, завили се на криви прътове лози… Всички те едновременно радваха, без да привличат към себе си вниманието. Ясно си спомням как градинката изпълни погледа ми, но нито излезе от него, нито му беше твърде малка. Само отначало ми се стори някак извита, като че не искаше наведнъж да се покаже, искаше да повървиш, да застанеш в центъра й. Но не, после пак канеше нататък, като не преставаше да разширява погледа, в който беше цялата, на една малка жива длан. Изведнъж тя се скри и пред мен се изправи недостроената вила, все още в изкоп, с проходи вместо врати на първия етаж и мазето, но с прозорец и врата на малкия втори тавански етаж. Някъде в основата на изкопа се чуваше шуртене на вода. Тръгнах към този шум и тази картина беше толкова смущаваща в мигновеността, в която я открих и загубих…

Старата мома беше клекнала сред храстите под ниската тръба-чешма, която стърчеше в изкопа, и се миеше. Беше гола, видях извивката на торса и бедрото й, като едновременно с погледа ме прониза откритието, което не бях готова да приема, да, искаше ми се да се върна, да изтрия видяното — тя имаше тяло с блестяща кожа на млада жена, която изпитва удоволствие от водата, тяло, което отвръща на напора и хвърля пръски, обло и с топлокафява кожа, бих казала тяло на нимфа, ако не знаех, че ще го възприемете като фантасмагория, но така го видях. Извиках името й, отдалечих се, докато тя се облече и ме посрещне. После се оплетох в ненужни извинения.

А тя съвсем естествено ме разведе из лозето, където накъса няколко стръка от червените камбанки и френско грозде, показа ми втория етаж с едно легло — по-скоро нар, празна стая с легло и триъгълния покрив, с малко прозорче, после прескочихме у съседа, който имаше котка с новородени, изкачвахме се по строежа на този съсед, после отново из лозето, но в задната му част, с огромно дърво, което стоеше някак самотно, като едър стопанин в мрачна празна стая, може би вече се беше стъмнило и задният двор изглеждаше призрачен.

Веднъж посетих старата мома в апартамента й на четвъртия етаж, но това съвсем не беше така вълнуващо, ядох твърди бисквити с чай и видях някои изрезки от вестник на нейни статии, чух истории за нейни телефонни обаждания на известни личности, като например Г. А., когото тя безпокоила в късен час със странно формулиран въпрос на възторжена почитателка след излизането на книгата му за българския модернизъм, и той все питал, “Откъде се познаваме, откъде знаете толкова за мен, коя сте Вие”, разкази за нейните пътувания със старата й майка в Париж…Стаята й беше студена, защото нямаше пари за парно, кухнята й не миришеше на нищо, дървеният креват на майка й ми се стори прекалено груб, сякаш заемаше цялата стая. На стената висеше репродукция на Щъркелов — чаша с вода и два стръка полски цветя. Може би след това посещение написах стихотворението, което завършваше така:

но кутийката на душата й
няма да откриеш, …
старата мома
само тавана не може
да докосне,
за да избърше сънищата,
които пали нощем
клечка по клечка.

Но веднъж я погалих по косата.

Беше много топъл юнски ден. Вече месец откакто знаех , че старата мома е тежко болна от рак и че всички нейни близки са отишли да я видят, но дори не си представях, че мога да я посетя. Същия този ден майка ми с някак равнодушен глас ми каза, че Мария е починала в болницата. По нейно желание щели да я опеят в църквата “Света Петка”. Никога не бях влизала в тази църква, макар че често ми се случваше да минавам край нея, а пътя дотам сега ми се стори много дълъг. Ковчегът в средата й, купен от далечните роднини, беше бял, с малки златни инкрустации, и както очаквах не й беше по мярка. Облечена бе с една от най-светлите си и семпли рокли — бяла, на малки, почти невидими черни карета. Бялата й гъста коса лежеше някак диво отметната на възглавницата и ми се прииска да я прибера, както тя правеше, край ушите. Приближих се на свой ред, стиснах ръка на непознатите ми роднини, изобщо църквата беше пълна с непознати хора, повечето от които мъже с цветя, ковчегът беше отрупан с цветя. Неочаквано усетих някаква нетърпеливост у всички, или пък думата е недоизказаност, никой не слушаше думите на свещеника, сякаш всички бяха дошли за да тръгнат нанякъде. А може би винаги са искали да й отидат на гости… Погалих неловко Мария по косата.