Ян Ли, Ян Ли отговаря на единадесет въпроса на У Цин за прозата
Дата: неделя, август 08 @ 13:57:05 EEST
Тема:


[1.]
Сега определен брой писатели пишат както поезия, така и проза. Особено ни е интересно да разберем какви са отношенията между прозата и поезията за теб?


Презрението, което изпитват пишещите поезия към пишещите проза, е необосновано, както е необосновано и презрението на прозаиците към поетите. Но дълги периоди то е било факт, неподлежащ на дискутиране: в началото съчиняващите стихове са недолюбвали пишещите проза, по-късно пък е станало обратното. Причините за погледа отвисоко на поетите в началото се коренят в разбирането за изящната извисеност на поезията и долнопробната увлекателност на прозата. Или поне в Китай това е едно от основанията. Конфуций казва: “Ако не изучаваш стиховете, оставаш безсловесен”. По-нататък броят на поетите все повече се увеличава, естествено поезията все повече се скапва, а и прозата вече започва да прониква в светилището на литературата. Това е началото на развенчаването на поезията. Най-малкото авторите на проза изтъкват, че разказите, повестите и романите са по-обемни, с несравнимо повече думи.

Съвсем си развързах езика, а всъщност исках да изясня следната ситуация: още от самото начало ние пишем изцяло различно от традицията. Не бихме могли заради поезията да презираме прозата, още по-малко пък обратното. Но не можем и великодушно да заявяваме, че и при поезията, и при прозата има неща, в които едната превишава или отстъпва на другата, примерно поезията била по-силна в изразяването на чувства, докато прозата била по-пригодна за разказване на случки — такова твърдение би било пълен бълвоч като на другите. Ние смятаме, че в нашето писане отношението между поезия и проза е следното: Стихотворението представлява кратък разказ, а разказът — дълго стихотворение. Без значение дали са стихове или романи, всъщност винаги се пишат думи.





[2.]
Някои критици са на мнение, че една малобройна група писатели, представлявани от теб, е проправила пътя за съвсем нов тип повествование. Съгласен ли си с тази преценка? Ако трябва да дадеш име на това течение или продукция, как би звучало то? (“Разкази на безцелните думи”? “Каучукови разкази”? Или?)


Оня, дето е изрекъл такива неща, трябва да бъде пребит като куче, защото е критик. Мисля, че подобни думи задоволяват низки страсти. Затова не харесвам и не вярвам на брътвежите на разните му там пикливи критици. Да вземем за пример изказването, което цитираш, ами в него има поне три места, които будят отвращение: какво ще рече “представлявани от мен”? Ами “малобройна група писатели”? И какво пък значи “проправили пътя за съвсем нов (имало и друг?) тип повествование”?

Фактически трябва да се изразя по следния начин — прозата, която ние признаваме, е съществувала и преди, примерно “Нов сборник на светските слова” или “Бегли записки за неволни чувства”, разбира се, това са старинни текстове. Що се отнася до моите съвременници, Хан Дун е този, който, още откакто почна да издава списанието “Те”, влага много усилия в тази насока. Аз поне виждам в разказите на Гу Циен, Ли Уей и Ма Юен същото старание. По-нататък, когато Хан Дун заедно с Джу Уън развяха високо флага на възвестения от тях “Разлом”, т. нар. “нов тип повествование” реално вече бе започнал. А когато създадохме сайта за авангардна литература “Каучук”, “ябълката бе вече узряла”.

Ще кажа и нещо по в добрия тон. За мен е голямо щастие да бъда сред тази група творци. Разказите, повестите и романите на моите връстници Хан Дун, Хъ Сяоджу, Дзиму Лангъ изключително много ме вълнуват, също както техните стихове. Вълнува ме и прозата на малко по-младите от мен Кан Дзиен’лъ, Джу Уън, Йе Мин’син. Що се отнася до теб, У Цин, Дзя Дун’ян, Хуа Циу, У Хан, Джан Сиу, Джу Цин’хъ, Уан Сяо’дзю, Ли и другите още по-млади... как да кажа, предполагам, че не изпитвам само вълнение.

Да се върна най-сетне на въпроса ти за името. Ако става въпрос за пристрастие, бих използвал “каучук”, ако сме по-стриктни, разбира се, трябва да използваме “разлом”.





[3.]
Твоите прозаични творби понастоящем се публикуват главно в Интернет и периодични издания. Когато един ден ги събереш в книга, какъв ще бъде според теб броят на твоите читатели? И какви хора мислиш, че ще са те?


Въпросът ти е много забавен. Мисля, че би трябвало да имам огромен брой читатели, толкова много, че чак малко се боя, като си представя. Разбира се, аз просто така си мисля. А може би действителната ситуация би била следната: първата година моите читатели ще са около петдесет хиляди, на втората ще се увеличат с трийсет хиляди, а настъпи ли третата година, пиши ги поне сто и двайсет хиляди... Плюс това, нима моите разкази ще се четат само три години? Те ще се четат трийсет, триста, три хиляди години.

А що се отнася до това какви са моите читатели, въпросът е твърде сложен.





[4.]
Твоето творчество, без значение поезия или проза, е повлияло на много следващи писатели. Изпитвал ли си ти самият влияние от други? Разкажи ни за твоите любими писатели и произведения.


А дали пък не може да се каже, че не съм бил повлиян от другите? Имам предвид, че в повечето случаи, когато говорим за влияние, се подразбира влиянието на предишни писатели. “Кълна се в Председателя Мао”, никога не съм изпитвал такова влияние. Обратно, трудно може да бъде оценено влиянието на писатели от моето поколение върху мен. По времето, когато започвах истински да се занимавам с писане, в ръцете ми непрескъснато се въртяха “Кръгове” на Хъ Сяоджу и “Цао Цю пристигна и отново си отиде” от Хан Дун. Любимите писатели, за които питаш, са именно тези, които току-що споменах; любимите ми произведения са техните произведения.




[5.]
Доколкото разбрах, някои еротични и платени сайтове самоволно са пуснали твои разкази, които са достигнали няколко десетки хиляди прочита. Какво мислиш за това?


Ако кажа, че нищо не мисля, ще излъжа, но и нямам точно определено отношение. Отначало се зарадвах, толкова хора да четат твоите неща и да не ти стане приятно, — би било странно за един писател. Но после си помислих, че всъщност и губя от това. Например гледах в един от сайтовете, че броя на кликналите мой разказ е почти петдесет хиляди, при това с платен достъп. И тайничко пресметнах, че това не са никак малко пари, поне за един бедняк като мен в момента. Затова по-добре да не ми задаваш този въпрос. Като ме питаш, малко започвам да се ядосвам. И щом ми мине ядът, пак не мога нищо да сторя.




[6.]
Би ли казал откровено, какво се стремиш да постигнеш, като пишеш проза (ако има такова)?


Казано по-простичко, това, към което се стремя, като пиша проза, е същото, което се опитвам да постигна, като пиша поезия (ако има такова). В това изречение за мен се съдържа истината и насоката, дори съдбовността и потребността от писането. За някои други то е жонглиране с думите. Ами тогава нека приемат, че ми харесва да жонглирам.

Горното изказване бе по-общо, но ако бъда откровен, трябва да спомена и някои други цели.

Например, искам да потърся по-дълбоките възможности в писането, различни неща като обръщане на ритъма на разказване и т.н. В същото време, и това не мога да го отрека, писането на проза може да ми донесе по-голяма известност и полза, която писането на стихове не може да ми даде. Моето съществуване, съществуването на нашата поезия имат нужда от такава известност и полза. Разбира се, главното е нито за миг да не забравям за чезненето на нещата, тук може би се съдържат и моите опити да се домогна до отговори на въпросите на битието. То е в смисъла на думите и в същото време е отвъд него. Защото това означава да пишеш.

Не зная дали си доволен от един такъв отговор?





[7.]
Някои казват, че твоята проза е много близка с новия френски роман, съгласен ли си? Има и такива, които твърдят, че нещата ти биха имали повече читатели в Европа, отколкото в Китай, ти как смяташ?

Съгласен съм. Искам да кажа, съгласен съм с изказването, че съм много близко до новия френски роман.

Ще се възползвам от твоя въпрос, за да разкажа малко повече за тази връзка.

Всъщност не познавам добре когото и да е от авторите на нови френски романи. С тези думи не хвърлям прах в очите. Просто искам да изясня едно мое отношение: за мен четенето е среща. През зимата на 1980 г. мой приятел, поетът Уан Дзин, започна работа в библиотеката на Съчуанския университет. Това бе решаващо време и ние бяхме точно на решаваща възраст. И така, Уан Дзин измъкна и ми даде една подложена на критика книга за вътрешно ползване. Не знаех нищо за книгата, както и той не знаеше нищо. Тази книга бе “Воайорът” на Ален Роб-Грийе.

Тогава бях осемнайсетгодишен, романът много ми допадна. Чак най-малко след две години в Китай се появиха такива неща.

Новият роман първо промени начина ми на четене. Признавам си, въпреки че страшно ми харесваха, никога не съм изчитал на един дъх някой роман. Дълго време това ме измъчваше. Чудих се дали причината не е в мен или може би предишният ми начин на четене е бил грешен. Чак по-късно, когато самият започнах да пиша, проумях, че наистина добрите неща са тези, които не можеш да изчетеш на един дъх.





[8.]
Правило ми е впечатление, че когато чета твои работи, от която и да е страница или ред да започна и на което и да е място да приключа, навсякъде се усеща някаква възторженост, а като че ли тъкмо това кара някои да изпитват подозрение.


Точно за това говорех. Съмнението на мнозина е същото, което аз самият съм изпитвал навремето. Да развия малко мисълта си. Това съмнение произтича от погрешността на четенето или разбирането за четене. Прозата, която ние приемаме, е разказ, повест, роман, които може да зачетеш от произволна страница. Прозата, която искаме да пишем, е именно тази, при която макар започнал от случайно място, все така изпитваш удоволствие от четенето. В някаква степен може да се изтъкне, че такава проза и такова четене съответстват в голяма степен на стереотипа на нашето време.

Естествено, най-важното е, че те съответстват на необходимостта да се твори.





[9.]
Чувал съм, че в окончателна редакция твоят роман “Дългите неща” съдържа над един милион йероглифа. Но нашето впечатление е, че днес писателите на мащабни произведения се провалят, а и като че ли такива текстове се четат трудно.


Първо на първо, “Дългите неща” още не е завършен, тъй че приказките за “над един милион йероглифа” са неуместни. Романът, който съм приключил понастоящем, се казва “Кълна се в Председателя Мао”, в него има горе–долу двеста хиляди йероглифа. През следващите четири години искам да напиша още четири такива книги, всяка със свое отделно заглавие. Ако успея да ги завърша, ще ги обединя под общото име “Дългите неща”. Както най-накрая ще събера моите стихотворения в “Стиховете на Ян Ли”. “Мащабно произведение” е смехотворно понятие. Ако пък излезе, че мащабните произведения се определят според броя на думите, то тогава направо да му изпаднат кътниците от смях на човек. Не съм се замислял защо не се казва “предните зъби”, надявам се ако имаш време, да намериш обяснение. В едно отношение нещата за мен са съвсем ясни, а именно — четивността няма нищо общо с това дали текстът е мащабен или не. Много е просто, хубавите неща са такива сами по себе си и големината им няма значение. И обратното, когато става дума за хубави неща, какво лощо има в това да са по-дълги?




[10.]
Хората казват, че ти си със самороден талант на писател. Разкажи ни как пишеш.


Ами да разкажа. Начинът ми на писане не е тайна, още по-малко пък имам някакви тайни в писането. Обаче преди това ти обръщам внимание да не поставяш пред “писател” думите “самороден талант”. Това определение, особено в днешно време, носи леко ироничен привкус. Поне като го чуя, ми звучи леко насмешливо. Ако ти не се засмееш, аз сам ще се присмея на себе си. Всеки ден ставам в единадесет и сядам да пиша. Работя непрекъснато докъм четири следобед. След това отивам в една чайна, където пия чай и си приказвам с приятели. Разбира се, повечето време играем карти. Говоря за Дзиму Лангъ, Шъ Гуан’хуа, Уан Мин, Уан Дзин, Уей Гуо и Тие Дан. Щом стане девет часа, отиваме на бар да пийнем по чашка. Към хората, които изредих, тук добавям Хъ Сяоджу и Дзян Жун. Пием чак до един-два часа посред нощ, след което се прибирам вкъщи и лягам да спя. При писането не обмислям нищо предварително, без значение дали пиша кратко стихотворение или дълъг роман.




[11.]
Какво мислиш за съвременната китайска проза? Бих те помолил също да кажеш нещо за новия роман на твоя приятел Хан Дун.


Също както съвременната китайска поезия започва от поетите на третото поколение, китайската съвременна проза води началото си от времето на “Разлома”, това е стопроцентов факт. Това е и моята гледна точка към съвременната китайска проза. И ако не беше така, кое тогава да наречем съвременна китайска проза? След “Разлома” цяла плеяда даровити поети насочиха своето внимание към писането на прозаични произведения, като въведоха в белетристиката достигнатото от тях в сферата на поезията и така бе постигната точката на кипене в съвременната китайска проза. Преди този момент пишещите проза бяха единствено дезертьори от поезията. Въобразяваха си, че като не могат да пишат добри стихове, ще вземат да напишат добри разкази, толкова е смешно! Така или иначе, това бе основна даденост на прозата преди “Разлома”. Разбира се, не искам да кажа: “поезията е по-висша от прозата”, само обръщам внимание, че в съвременен Китай постиженията на поезията са по-високи. С удоволствие ще кажа нещо за новия роман на Хан Дун, обсъждания вече от всички “Вкореняване”. Преди всичко искам да ти кажа, че това е едно мащабно произведение. Както преди малко споменах, прозата на Хан Дун винаги ми е била любима и влиянието на разказите и романите му върху мен е равно на влиянието на неговата поезия. Чудно ми е как мнозина не забелязват това влияние и предпочитат да виждат влияние от чужди велики майстори на словото. Но дали тези майстори наистина са такива и дали са по-велики от писателите покрай тях — това те не знаят и не искат да узнаят. Така че за Хан Дун мога да изрека само това: За мен е чест, но също и изпитвам напрежение от това, че живея с него в една и съща епоха и държава. Много ми харесват тези две думи, които Хъ Сяоджу употребява по отношение на Хан Дун — “текуща сметка”. “Да записваш текущата сметка” е най-главното в прозата, то е способът, но и същността. Освен това харесвам времето, за което пише Хан Дун, прочетените от мен глави отново ме върнаха в спомените за онова, което сякаш не е било. Вече ти казах, че и за миг не забравям нещата, които се изгубват, това е много важно в прозата. Щом повдигна глава, всички предишни огряни от слънцето дни, чуруликането на птички, бясно тичащите песове, чезнещите сгради отново изникват край мен. Сякаш е сега. Има и нещо друго. Родени през шейсетте години на миналия век, ние имаме своето минало — стряскащо и предизвикващо завист. То не може да се повтори и не всекиму е било дадено да го изживее. Трябва да приемем като дар от боговете своеобразния начин, по който сме го преживели, свързан и с възрастта ни тогава. Разказано от нашата уста, това минало придобива съвсем друг вкус, коренно различен от този в разказите на по-възрастните от нас. С радост наблюдавам как се изправяме и започваме разказ за нашето шесто, седмо и осмо десетолетие на отминалия век. И това е ново начало.






Превод от китайски на Веселин Карастойчев





Текстът е от литература плюс култура |*| GrosniPelikani
http://grosnipelikani.net
Няколко здрави парчета посред happy end-а

URL на публикацията е:
http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=136