Георги Календеров, Дилян Вълев, 9. 14 часа автостоп
Дата: сряда, юли 14 @ 21:34:53 EEST
Тема: Роман на прехода


На пристанището в Патра, или ако можем да го побългарим — на Патравото пристанище, никой не ни чака. В случая това е добра новина. Народът слиза необезпокояван от митничари или пък гранична полиция и се качва в някакви автобуси. Ние не сме вчерашни и хукваме към най-близкия изход. Елементарната българска предпазливост го изисква. Кой знае накъде ще откарат доверчивите туристи! В тъмницата? При манафите? Или пък на някое още по-страшно място като разпределителя на път за България?! Вместо това се озоваваме на безкрайна крайбрежна улица с табели, сочещи към място, което се казва “Паралия”. Логично е да си помислим, че това е друг град, в който живеят богати хора. След 5–6 километра безнадеждно трамбоване узнаваме, че думата значи “плаж” и този плаж си е съвсем в рамките на Патра. Освен това е затрупан с камъни и строителни отпадъци и по нищо не прилича на нашата представа за място, на което да плажуваш. Още много ще бъдат илюзиите, с които трябва да се разделим. Гърция всъщност се оказва толкова непозната и загадъчна, колкото и възможно най-екзотичната, дива и варварска страна.

Но ние си имаме цел — една от най-южните точки на полуострова Пелопонес, града със смешното име Каламата (не е нещо членувано) и близкото до него село, което ние произнасяме като Нелегала, макар че то се казва Мелегала. Там (вярваме) е пълно с величествени българи като легендарния партизански командир от село Стряма Запрян Георгиев Фазлов — Леваневски. Те са поели пътя на нелегалната борба и ще помогнат на своите братя. Пък и имаме и конкретен човек, който сигурно още е там.

Но как да излезем от Патра? Щом като Паралия не е друг град, то ще има ли край нашето скитане? Къде да спрем, за да помахаме на приветливите гръцки шофьори?

На втория час от устременото ни ходене минаваме през пазар, на който всички крещят. Дори и италианците може да им завидят. Някаква дама с очевиден албански произход размахва мъжки гащи втора ръка, европейско качество, прани. Тя пищи така, сякаш от продажбата на този парцал зависи животът на минимум петдесет малки и силно въоръжени албанчета. И какво крещи тя? “ЕНА ЕВРОООО, ЕНА ЕВРОООО!”. Друг, също доказан албанец, размахва пък дамски гащи като с подчертан цинизъм подменя гръцкото “гх” с българо-албанското “ж” и казва “ЖЖЖЖЖИНЕКИЕС”, което май означава "женски". С тридесет цента в джоба не можем да си позволим нито мъжки, нито дамски гащи, затова само ускоряваме ход.

Минаваме покрай цяла купчина бельо за всеки пол, обувано от кого ли не. Край нея се извисява масичка с петима пияни гърци (става дума за около 10 часа сутринта). Те пият вино и са надули касетофон, който гърми яки кючеци, тоест гръцка народна музика. Мъжагите така са се вдълбочили в заниманието си, че не можеш да разбереш дали са продавачи, или стока, не по-малко непотребна от тази на купчината. Още повече на масата е закован надпис “ОЛА АПО ЕНА ЕВРО”. Но ние и пияни гърци не можем да си купим.

Нито пазарът, нито градът свършват, затова заставаме на един завой и започваме да махаме на умряло. От двучасовата си разходка сме се убедили, че в тази южна страна всичко трябва да се прави с неистов темперамент, ако искаш да те различат от неодушевените предмети. На секундата една кола спира — албанецът вътре явно се е припознал в нас, защото когато се качваме, се разочарова. С маймунски жестове и мучене се разбираме прекрасно. Той пътува в нашата посока, макар и на не повече от 1-2 километра. Ще бъде така добър да ни откара до първия разклон, където завива, но после ние трябва да проявим благоразумие и да си хванем автобус. Селянинът му със селянин нищо не проумява, си казваме. Но нямаме избор. Тепърва обаче ще има да се убеждаваме колко е бил прав.

След няколко часа напразно махане решаваме да проверим все пак дали този неизбежен рейс ще реши да ни хвърли до Каламата срещу единственото ни богатство: GSM апарата “Алкател”, който сме готови да жертваме и на 10 пъти по-ниска цена. Автобусът току-що е потеглил. Следващият е чак на сутринта.

Макар и септемврийско, слънцето над Пелопонес съумява да изкара перфектни черни кръгове пред очите на нещастните стопаджии. Асфалтът е приятно размекнат, а шофьорите са враждебно настроени. Колкото по-отчаяно изглеждаш, колкото по-изпаднало махаш, толкова по-голям е шансът да ти се присмеят, да ти покажат среден пръст или оня красив жест на потриване на палеца в показалеца и средния, който опровергава примата на българската естрада, когато тя пее “Не всичко е пари, прияаааатели”. Не, всичко е пари, приятели. Особено в Гърция.

За да бъдем честни обаче, трябва да признаем, че и тук правилото се доказва чрез своето изключение — някъде към петия-шестия час спира чисто ново ауди, но след като съобщаваме в каква посока сме, шофьорът изразява съжаление, че не може да ни помогне. И дотук.

Залезът бележи тринайстия час на нашите напразни опити да намерим човечен шофьор, който да ни откара на 250–300 километра на юг. Тоест, те всички са адски човечни, но никога не спират на стоп. Освен ако не си платиш.

От близка схлупена къщичка излиза възрастен грък и започва настойчиво да ни изучава. През дългия си живот той не е виждал стопаджии и съвсем естествено си мисли, че щом сме спрели пред дома му, ние рано или късно ще го опожарим, ще се любим с кокошките му, ще набием жена му. Искрицата надежда, че той ще ни покани да нощуваме в дома му, ще ни нахрани и ще ни даде стотина евро, да стигнем Каламата и да си наемем квартира, угасва.

Колкото по-тъмно става над Пелопонес, толкова по-мрачно гледа гъркът. От деликатност, или пък от страх, че тоя може да повика полицията, тръгваме на юг през все по-сгъстяващия се мрак. Видяло се е, че ще се спи в маслинова горичка. А и сигурно зелените маслини няма да са чак толкова лоша вечеря...

В този момент стар фолксваген “Пасат” забива спирачките и неговият водач видимо развеселен се нахвърля върху нас като на лесна плячка:

— Пара има? — о, той владее българския! И как е познал, че сме българи? Явно усилията ни да заприличаме на изпаднали западноевропейци засега не носят успех. Все пак за авторитет му отговаряме на английски:

— Няма, няма, мистър, но елате да видите какво ще ви покажем. Един превъзходен подарък!

— Пара, пара! Има пара? — и показва пак същия жест с трите пръста, който българите вероятно са заимствали от гърците. Както и следното междуметие за отрицание, произнесено от наша страна:

— Тцу.

Той енергично се качва в пасата и форсира двигателя. Няма да се даде лесно. Тъй де. Който няма пари, трябва да спи в маслините, а не да се вози на хубава германска кола!

— Ама, моля ви се, мистър! — преграждаме пътя на пасата. — В