Биляна Курташева: Античността — един незавършен проект - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Книгата на Николай Гочев “Поезис. Класически и съвременни опити по теория на старогръцката литература” се появява в особен момент. Момент, в който предметът на една свръхспециализирана научна област, каквато е класическата филология, внезапно се превърна в новина на деня, превзе екраните, излезе в чело на сайтовете и в едри вестникарски заглавия. Имам предвид, разбира се, холивудската продукция “Троя”. Отвъд въпроси като може ли, как и доколко епосът да се превърне в екшън (как например се съотнася дължината на кадрите, показващи ахейските кораби, с времето, нужно за прочитането гласно и в оригинал на прословутото Омирово изброяване) не ни остава нищо друго освен да се надяваме, че може би блокбастърът ще превърне Омир поне закратко и в бестселър. Макар да ми попадаха предвиждания за увеличаване не на световни тиражи, а на очаквания туристически поток към Турция.

Локалният ни, български контекст пък ни предложи едно знаменателно обходно връщане към Омир от съвсем друг порядък — преводът на “Одисей” на Джойс, модернистката епопея, която тепърва ще напряга рецептивните, творческите и интерпретативните хоризонти на българската литературна и езикова среда, тепърва ще се превръща в част от нея.

Ако първото от тези събития ни изравнява — в анонимна синхронност — с милионите зрители в глобалното селско кино, а второто, щем–не щем, ни отделя в някакъв читателски ариергард, обременен от комплекса си за изостаналост, то книгата, която ни събира тук, действа успокояващо, бих казала дори нормализиращо. Защото независимо от и дори тъкмо заради това, че настоява последователно на своите български основания, тя е дълбоко непровинциална книга. Като казвам “непровинциална”, я противопоставям на онзи “нов вид провинциализъм”, за който говори още Елиът: “Това е провинциализъм не в пространството, а във времето; провинциализъм, за който историята е само хроника на човешките изобретения, вече изживели времето си, хвърлени за бракуване; провинциализъм, за който светът е собственост само на живите, собственост, в която мъртвите нямат дял.”

Писането на Николай Гочев е пронизано от съзнанието за наследствения дял на предходниците. Но това съзнание не води до подчиненост и сляпа зависимост. Напротив, целият му проект демонстрира едно естествено умение да съчетава преданост и критическа нагласа в отнасянето си към фигурите и позициите на всеки един от разглежданите теоретици и интерпретатори на античната литература. Това се дължи, първо, на перфектното познаване на текстовия корпус на старогръцката литература (с възможните усъмнявания в границите на неговата “корпулентност”), също и на метатекстовия свод от интерпретации и теории върху него. Препрочитането на изброените автори е едновременно в дълбочина до възникването и етимологията на определени понятия (култура, литература, теория) и в широчина с оглед функционирането на тези понятия и взаимодействието им в паралелни и следващи контексти.

Единството на преданост и способност за критика идва, на второ място, от собственото съзнание на автора за принадлежност към школа, към традиция (българска), чиято историческа и идеологическа сложеност е концептуалният сюжет на “Поезис” по линията Аристотел–Хегел–Лосев–Попър–Ничев.

Първият том на изследването осъществява нещо като “профилактика на полето”, внимателно реконструира и анализира догматичните методологически врязвания в него и последвалите реакции, за да отвори перспектива за едно следващо приближение към историята на идеите за старогръцката литература, в което дилемата на класическия филолог дали да бъде повече културен историк или повече литературовед, струва ми се, ще бъде поставена и разрешена по по-радикален начин.

Накрая кратък поглед от моята камбанария, тази на литературознанието, чийто представител съм в случая. Гилдията му у нас е значително по-многобройна и по-видима в публичното пространство от тази на класическите филолози. Основният му предмет, българската литература, е по-достъпен, с много по-силно, пряко ценностно влияние върху обществените нагласи за разлика от старогръцката литература, която е тройно отдалечена — времево, пространствено и езиково. При все това до ден днешен не е реализиран подобен проект — една, да речем, история на идеите за българската литература или история на идеите за литература в България, която по подразбиране би трябвало да включва реконструкция и анализ на усвоените в превод концепции и авторитети.

Важно е да си дадем сметка, че първият том от изследването на Николай Гочев демонстрира способността за саморефлексия, а оттук и зрелостта не само на самия него, а и на професионалната общност, към която той принадлежи. Затова и тази книга е стимулираща, мотивираща не само във филологическия, но и изобщо в хуманитарния български контекст.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а