Азия Ардженто: Из Amore, Из I Love You Kirk - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Безмилостният

Домът му беше в дъното на един двор, ограден с ръждясали ламарини, към който гледаха десетина постоянно затворени прозорци. Тъмният вход вонеше на вино, зеленият разнебитен асансьор, вратата от светло дърво, белязяна с отпечатък от някогашен удар.

Той ме чакаше винаги на прага, като пазеше с крак Дейзи да не избяга навън. Една суха напукана целувка и ръката му се протягаше да затвори вратата пред останалият свят. Отправяше се веднага към компютъра, като ми обръщаше гръб. Къщата бе потънала в листове, стотици незавършени сценарии, снимки на актьори, любовници, приятели. Кучето пикаеше едва ли не навсякъде по тези купища хартия, сякаш слагаше печат на спомените, които той нямаше повече да разрови. Искаше да му давам цигари, да сложа някой диск, да приготвя чай от върбинка. Имаше ми доверие, мисля. Слушахме Марта и Вангелис, Уйен Нютън или Палас Брадърс. Знаех колко да запарвам чая преди да го сервирам. Знаех, че трябваше да мълча, докато вършех това. Изпълнявах нарежданията му съвършено.

Ходех при него за три-четири дни максимум, никога повече. Носех една раница с две фланелки за смяна, сапун, стек цигари, един анцуг и нищо друго, защото един куфар би го подразнил. Знаех, че за него имах значение толкова, колкото и кученцето му, и че това не беше малко. Ставах, когато той ставаше, говорех, като ми зададеше някой въпрос, давах храна на кучката, когато ми кажеше, ядях онова, което ми даваше, и чуках, когато му се искаше.

Той седеше по цял ден пред компютъра, за да описва сънища, аз се изтягах на протъркания червен диван и си мислех, като внимавах да не дишам твърде силно, за да не го безпокоя. Наблюдавах отзад приведения му гръб, голите лакти, които се показаха от оръфаното пуловерче, изящния му тил, мазните къдрици, залепнали за главата. Понякога заспиваше и тогава се страхувах дори да отида в банята, защото щях да го събудя. Когато спеше, диханието му се превръщаше в грохот, главата му падаше на гърдите, с един отвратен израз, високомерно вдигнати вежди, очите - стиснати силно. Внезапно се будеше, вкопчваше се в един малък касетофон и диктуваше с унесен тих и монотонен глас сънищата си, които после щеше точно да опише. Имаше някакъв издател, заинтересуван да ги публикува, или поне така твърдеше той. Вече бе подготвил 130, оставаха му още 50 и щеше да престане. Казваше, че тази книга го съсипва. Понякога ме изненадваше, когато идваше да седне близо до мен. Слагах главата си на слабичките му крака и той ми подаваше ръка. Оставахме неподвижни, без да говорим, докато не се стъмнеше, тогава ме отместваше, взимаше каишката и аз разбирах, че е време да отидем на вечеря. Дейзи скимтеше от радост, подскачаше и започваше да драска вратата в очакване да се впусне навън: беше най-хубавият момент от деня. Пъхах ръце в джобовете и вървях до него като сянка, с наведена глава, коси пред очите. Ходехме винаги в един китайски ресторант, защото не правеха истории заради Дейзи, поръчвах варени зеленчуци със соя, а той ориз и задушено. Докато вечеряхме, ставаше друг човек и ми разказваше за времето, когато бил влюбен, за филмите си, затова как решил да престане да ги прави, за сестрите си, за Дейвид Боуи, за “Нощта на ловеца”, за депресията. Това последното беше любимата му тема. Когато се озовал в една психиатрична клиника. Когато опитал да се самоубие. Когато започнал да се тъпче с антидепресанти... Слушах внимателно и му задавах някои някои повърхностни въпроси, иначе щеше да ми отвърне кой знае с каква омраза. Сметката плащаше винаги той (когато ходех при него, настояваше да взимам малко пари в случай, че се загубя). После се връщахме вкъщи, аз припявах някои песни на Сид Барет, той се смееше и клатеше глава. Понякога го прегръщах и вървейки със затворени очи, се оставях да ме води по тесния тротоар. Дейзи тичаше пред нас, за да разчисти пътя. След вечеря и тримата бяхме щастливи.

Когато ставаше време за лягане, той сваляше половера заедно с фланелката си с едно движение, кадифените светлосини джинси, станали вече сиви и издутите боксерки, аз си смъквах под завивките бикините и сутиена и чаках. Ако се обърнеше на другата страна, означаваше, че има нужда от сън, ако се притиснеше в гърба ми, бе знак, че имаше желание за чукане. Тогава му го взимах в уста, това го надървяше, натискаше го в гърлото ми, да ме затрудни. Не стенеше, съскаше. Никога не ме лижеше, докосваше ме с онези свои мръснички и груби ръце така, че да ми причини болка, тогава го отблъсквах и се качвах отгоре му. Той не се движеше, или почти не се движеше, оставяше ме аз да правя всичко. Хапеше гърдите ми, докато по тях не изникнат петна. Мислех за гонещите се облаци, за разтърсването на листата, които танцуват по дърветата, и когато той свършваше, свършвах с него. Вдишваше дълбоко, притискаше ръце около гърлото ми, докато не ме задуши, и след това ме отхвърляше настрани. Заспиваше в мен, оставахме така, додето не му се изплъзнех. Будеше се често в сърцето на нощта, за да пуши и записва сънища. Вмъкваше в устата ми езика си, усещах вкуса му на метал и мента, ставаше необичайно нежен, дълго ме галеше, слагаше глава на корема ми и въздишаше или ме питаше била ли съм някога влюбена в него, а после ме прегръщаше и неусетно заспиваше.

Електронна публикация 4. юли 2002
Текстът е публикуван в бр.29 на “Литературен форум”, 5-11.Х.1999 [*]

Назад (2/6) - Напред (4/6)

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а