Томас Анц: Германска съвременна литература: поколения, теми и форми - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

След обединението на Германия и прехода от края на 80-те години почти не минаваше година, в която писатели, критици, публицисти, а и културолози да не оповестят прииждането на някое ново поколение. Деветдесетте години бяха белязани от непрестанно изнамиране и назоваване на поколения: едно белязано от срива на Източния блок и на социализма “поколение на 89-та”, едно “поколение Берлин”, символизирано от преместването на административната столица от Бон в Берлин, определеното от Интернет “поколение @” или пък характеризираното решително от медийни и консуматорски преживявания “поколение Голф”. От името на тези поколения през последните петнадесет години се сбогуваха или конкретно с поколението на 68-ма, или със следвоенните история и литература въобще, а понякога и с двете наведнъж.

През октомври 1994 в седмичника Ди Цайт се появи една показателна статия на литературната критичка Ирис Радиш с характерното заглавие Вторият час нула. Тя беше един от многото опити да се детронира старият авторски елит на ФРГ, направо да се обяви за все още жив анахронизъм, за да се разчисти пътят на едно ново поколение. “Продуктивността на автори като Гюнтер Грас, Херман Ленц, Мартин Валзер, Криста Волф, Ханс Магнус Енценсбергер и Бото Щраус е впечатляваща. Те все още доминират литературния разговор. И все пак настоящето, за което те разказват вече не е настоящето.” Съвсем настоящо и с това на хребета на времето в близко бъдеще сега било третото следвоенно поколение, поколението на тридесет-четиридесет годишните днес.

Почти десетилетие по-късно обаче ситуацията изглежда почти не се е променила. През 2003 се видя особено ясно, колко проблематично е мисленето в поколенчески последователности. В литературната и културната история, за разлика от фамилната история, поколенията не се отделят, а съществуват повече или по-малко мирно заедно или едно до друго. Онези, с които се сбогуваха още през 1990, в голямата си част са все още живи. И са продуктивни и съвсем съвременни.
Мартин Валзер, който една година по-рано беше предизвикал дълъг дебат със своя насочен срещу Марсел Райх-Раницки и смятан за антисемитски роман Смъртта на един критик, и който оповести за есента на 2004 излизането на новия си роман Миг на любов, през 2003 въодушеви много критици с Пътуванията на Месмер, сбирка от бележки, афоризми и къса проза, с която Месмер, алтер-егото на Валзер, се посвещава на себепознание и себепредставяне. През 2002 Гюнтер Грас е разказал новелата си Рачешката за потъването на германския кораб с бежанци “Вилхелм Густлоф”, потопен през януари 1945 от съветска подводница. С това той предоставя нов и радващ се на внимание материал за вече дълго водената дискусия по един неудобен въпрос: доколко се полага на германците днес да си спомнят за страданията, причинени им от други, в една война, за която са виновни те самите. През 2003 излезе томът на Грас със стихове и изображения Последни танци. Както при късата проза на Валзер и тук не могат да се пропуснат сигналите на автобиографичното, и то още в първите редове: “Когато аз на кораба потъването / и отекващия вик / съкратил до книга бях, / поисках нещо ведро / предмет на настроението си да направя…”[*]. Ведростта на погребални танци определя тона на тези игриви, но и старческо-меланхолични стихове и рисунки. И щастливото познание, че творческата продуктивност може да подмладява.

Тенденцията към автобиографичното, често в малките форми на стихове или приличащи на дневници прозаически записки, е силно изразена в немско-езичната съвременна литература. Криста Волф, която през март тази година чества 75-тия си рожден ден, през 2003 предложи дневниковите си зарисовки, правени в продължение на над четиридесет години, от 1960 насам, на всеки 27. септември. Така възникналата книга Един ден в годината е най-личното от нея, неспестяващо профанното всекидневие и отказващо се от художествените преоформяния на собственото преживяно. Писано е срещу лоша памет и заради “хорора пред забравата”. “Исках да пиша срещу тази неспирна загуба на биващо”. Ако и със съвсем различни средства това прави и Ханс Магнус Енценсбергер със стихосбирката си Историята на облаците. Облаците “си нямат и представа за умирането”.

Авторите отвъд възрастовата граница на 70-те години пишат мемоарите си: Петер Хертлинг, който добил популярност със своите биографии за Франц Шуберт, Фридрих Хьолдерлин, Е. Т. А. Хофман или Роберт Шуман, предложи през 2003 с Да уча живот своя собствена история на живота. Публицистът и писателят Фритц Й. Радац — също. Само Зигфрид Ленц упорито отказва да разказва за самия себе си, дори и в своя най-нов, улегнал и малко старомодно разказан роман Бюро ‘Намерени вещи’. Прикрито и в литературно накъсана форма автобиографична е прозата на Бото Щраус. Естетически неизмерно по-модерно от Ленц убедително по-младият автор в Нощта с Алис, когато Юлия се промъкна в къщата разказва откровено изложената история за триъгълник, в която един женен мъж на около петдесет години се впуска в любовна афера. Това действие изгражда само едно хлабаво закламеряване на фрагментарни фантазии, сънища и рефлексии, в които се преливат границите между реалност и въображение, будност и сън.

Обладаванията на любовната страст и на тялото, които отдавна занимават литературно Бото Щраус, изглежда са се превърнали в централна тема на немскоезичната литература през 2003, и то при автори от всички възрасти — от Бенямин Леберт (Птицата е гарван) до Грас. Това сочат още ред заглавия на популярни книги като Голямата любов (Ханс-Йозеф Ортхайл) или Любовно обяснение (Михаел Ленц). Още през 2002 излезе Това не е любовна песен на литературно бляскаво надарената Карен Дуве. През януари 2003 в центъра на интереса на литературната критика застана втората книга на Юдит Херман, разказите Нищо освен призраци, като всички третират призрачно замъглени любовни отношения. Към редицата от книги, които трябва да се споменат тук, спадат и изключително комичният роман на Ернст Аугустин Училището на голите, както и онези романи, които поради твърде голяма и твърде прозрачна близост до автобиографични любовни реалности предизвикваха възражения на засегнати персони, дълго време занимаваха съдилищата, а с това и фейлетоните: Езра на Максим Билер и Морета на Албан Николай Хербст.

Изглежда, като че през 2003 се изпълни от много години подканващо изразяваното желание на литературния критик Марсел Райх-Раницки, литературата да се открива не чрез социални и политически теми, а чрез представянето на любов и страст. Но най-младата литература в Германия не е настроена само за любов. Няколко автора откриха за себе си област, малко разглеждана преди: икономиката и предприемачеството. Романът на Стен Надолни за Улщайн пише историята на едно издателство. Черното било на Буркхард Шпинен носи подзаглавието “Историята на предприемача Валтер Линденмайер от Лаупхайм”. Като специалист на този терен вече се е профилирал предприемачът и високо цененият писател Вилхелм Хендлер. През 2002 излезе големият му икономически роман Когато умираме. “Авторът тегли разтърсващата сметка на икономията на чувствата по ръководните етажи”, писа един въодушевен рецензент. “Шефското кресло се превръща в кушетка на психоналитик. С Прустова прецизност той обрисува двустранните психически вреди на стопанската дейност до най-фините разклонения.”

И политическите събития от последните години също не отминават немскоезичната литература на настоящето. Дори поп-литературният хронист на “поколение Голф”, Флориан Илиес, който беше засвидетелствал за поколението си, че при него изборът между различни стоки за консумация е много по-важен от всички политически събития и решения, през 2003 се показва в Поколение Голф две силно разтърсен и засрамен от последствията на 11. септември. Над поколението на родителите и неговото продължаващо занимание с “живота през нацистко време” той обаче все още се подиграва. Авторите от поколението на 68-ма и днес не са се отказали от това занимание. В романа на Ула Ханс Неясни образи дъщерята смята, че е разпознала 82-годишния си баща на снимката на една изложба за германския вермахт и го изправя пред неговото минало. С националсоциалистическото минало на член от семейството се занимава и автобиографичният текст на Уве Тим По примера на брат ми.

Немскоезичната литература днес се оказва в забележително продуктивно многообразие. Не е лесно тя да се обвърже към определени теми и форми, нито с доминацията на едно определено поколение.

Забележка: Преводът е направен по Prof. Dr. Thomas Anz, Deutsche Literatur der Gegenwart: Generationen, Themen und Formen на адрес http://www.litrix.de/magazin/panorama/deindex.htm от Антония Колева.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а