Владимир Шумелов Фотоувеличение |
1.
Здраво я закъсахме, си мислех, докато сгъвах надве офсетовите листи А4. Така обичах. Пък знам ли. Просто се бавех. Обичах да доизпипвам нещата едно по едно, бавно. Тогава мислех. Докато правех всички излишни движения, мислех. Не бях се намислил досега. Миех ръцете си със сапун, бършех прахта по мебелите, търсех нещата пред мен. После се бръснех, лъсках зъбите, слушах музика. Донякъде като тенисист пред решаващ гейм. Като фигурист на лед преди финал. Трескав като аматьор зад кулисите. Не знаех какво да пиша. Хартията блестеше в очите ми. Главата ми беше празна. Потърсих снимките. Беше пълно. Наоколо се стелеха звуци и образи. Телевизорът работеше без звук. И аз в стаята. Сам. Пушеци и звуци. Camera lucida. Но не. Взирах се в мрака и дращех. Ето. Гледам унесено, с бяла риза, черен домашно плетен пуловер и джинси. Чета. Представям цяло издателство. И тук. Пак прав и чета в черен костюм, синя риза и гледам отнесено нагоре. Представям поет. Той е някъде под нивото на очите ми. Драйфа ми се. Мразя прекалено задръстени пространства. Мразя хората пред мен. Тук съм млад. Със скръстени ръце в редакция. От фигурата ми струи оптимизъм. С кафяво кадифено сако. Риза с бутониери. Без вратовръзка. Късо подстриган. Почти галя часовника си. Ироничен. Дявол. Това е след десет лета. Боже. Каква софра. И какви приятели. Петима. Още живи. Мислят се за писатели. Дори издават. Повече. И тук маса. Босовете имат сребърна сватба. Актьори, самодейци. Чинии с китайска храна. Много. Пръчки. Ветрила. Аромати. Аз съм извън ВИП-а. С тениска. Без пари. Не знам защо съм тук. Но ям кисело-люти супи, риби, раци, водорасли и панета. С бамбукови пръчки. И слушам. Обичам да слушам. Тук се усмихвам. Дебилски. Масата е зарината от чаши с безцветна течност. Раздават награди. Пак ще говоря. Двама от наградените са на масата ми. Третият е брадясал. Пие разреден медицински спирт. Той не пише. Раздавам цветя и грамоти. Пари няма. Гледам жадно жените. Повечето са дебели задници. Задници. Но знае ли човек. А тук всички са прави. Студено. Висят като паяци с пластмасови чаши. До тях камари със сладки. Почти никой не поглежда картините от вернисажа. Върху две от тях висят табели продадена. Вярно бе. Тук пак сме всички. Обичаме се. Масата е засипана с минерална вода. От писане обаче разбират двама или трима. Аз съм прав, поприведен покровителствено. На тази снимка съм скръстил ръце. Наоколо провинциални маниаци и само един жив класик. Жив. Издателят е в групата клекнали. Прегърнал е графоман с куфарче. В куфарчето роман. Аналфабетът гледа сериозно. Снимката е в галерия. С цигара в ръка до нас е клекнал и местният гениален художник. Иначе е декорист. Другото са курви. Има и битови ракурси. Те са най-качествени. Непосредствени са. Офис. Аз. Две момичета. Боже. Сам. Гледат ме. Напълнял съм, преди да отслабна. И двете не пишат, нито искат. Дори не четат. Зърната им опъват дънковите ризи. С едната опитах да легна. И почти успях. Легнах и спах дълбоко. Тук е върхът на сладоледа. Ближеш и се окапваш. Моята промоция. Обичам снимки и публика. Хубави са. Хората са ококорени. И аз. На трибуната. С дънково яке и дълга коса. Смея се. Откога не съм се смял. Все по-рядко. Докато човекът ме представя. Сериозен. Боже. Тук излизам от морето. Като Афродита. В дъното плуват. Вълните се разбиват в коленете ми. Гледам срамежливо надолу. Гол съм. Откога не съм бил. Излишно. И нищо незначещите пози. От едната ми страна инфантилно ме притиска издателката ми. От другата непозната красавица. Така изглежда. После ме поздравява топло иззад щанда на хранителен магазин. И аз. А тук наистина съм готин. Със сив пуловер на ромбове и бяла риза. Рожден ден в механа. Брадясал съм. Гледам свежо. Какво още. Други държат чаши. Аз съм с цветя и се усмихвам. Обичам снимките без мен. Хората там по-късно успяха. Докато на моите получавам награди. Ето така. Или раздавам. Понякога седя на маса в жури. Журирам графомани. Тогава гледам сериозно. С поглед надолу. Или нагоре. Ексхибиционист. Знам. По-често съм с цигара сред книги. Тогава очите ми наистина са топли. Кафяви. Зърна на кафе. Знам защо ми го казват. Обичам да ги слушам. И да ме целуват. Самотата ме приютява. Тази фотография е след 250 км път. Фон ми е бар-плотът. Но съм сам. Пуша с привично движение. Ръката с фаса близо до лицето. Кожата ми е свежа. Спокоен съм. Пред мен са се пльоснали чаша чай и коняк. Мижа. И на съседната поза мижа. Пиша нещо. Доволен. Обичам да пиша. Каквото и да е. Другите ми самостоятелни пози са напрегнати. Фукам се. На едната съм захапал микрофон в близък план. Това плаши. На другата държа в ръка своя книга. Какво искам от хората. Майната им. Времето тече. Към началото. Държавен фототип от града. Там съм роден преди хиляда години. Къщи. Блокове. Планини наоколо. Любимите покойници от собствената ми биография ги няма. В зеленото на хълмовете около града червенеят покривите на вили. Колкото половин нокът и по-малки. Река не се вижда. Само корито. И мост. На последната снимка пак съм сам. Проснат под моста над реката. С боксьорски ръкавици. В нокдаун.
2.
Уважаема госпожице, погребението е утре, в 14 часа, но нямам сили.
Когато ми се обадиха и влязох да го видя, до него имаше недописано писмо – беше започнал с нещо за слънчевия залез и бавното настъпване на мрака, за пролетта и фьона през март – такива работи, все за натурата, за чичопея, който се късал от песни; после изглежда ръката му беше станала несигурна, защото почти не можеше да се чете, но все пак:
Гледаха фотографията в ъгъла и се смееха. В дървена рамка, фотография отпреди 50-60 години. Един старец с накривен калпак, седнал по турски на пода до ниска софра, върху която се вижда само хляб, лук (или чесън) и лъжица със сол, и нагъва нещо; в устата му са пъхнати палеца, показалеца и средния пръст на лявата ръка.
– Жесток е – каза той. – Виж как лакомо нагъва хляба.
– Не е жесток. Просто е гладен. Мисля дори, че има нещо нежно в израза му – отвърна тя.
– Боже, нежно, та той си е жив канибал. Погледни го, ще си изяде ръката.
– Просто е гладен. Уморен е. Седнал е след работа да хапне малко, каквото има. Сигурно е вдовец. Нищо повече.
– Мисля, че не си права. Помниш ли по време на гладните години в Сталинска Русия, на Юг. Е, неговият глад ми напомня канибализма на онези мужици.
– Не се майтапи с тия работи. Сред тия мужици е имало и потомци на някогашните българи-преселници.
– Гладът е като секса – първосигнални и интернационални са. От тях спасение няма.
Механата се пълнеше бавно в празничната вечер. Беше малка, стара, оригинална механа, останала почти непокътната през десетилетията. Кухнята ѝ беше превъзходна. Вътрешната стена представляваше скален масив от пода до тавана, който леко се врязваше в основното помещение. Напомняше на умален фрагмент от Белоградчишките скали. На една от скалите висеше фотографията с дядката, а масата им беше срещу нея.
– А не мислиш ли, че той просто си чисти зъбите? – попита тя. – Точно по този начин човек пъха трите си пръста навътре в устата, а главата му е изкривена леко наляво. И не е задължително да е вдовец.
Е, това беше написал. Имаше и плик с адрес, който ползвам и аз. Стори ми се чудно, че може би сте си писали толкова дълго, когато сте били на една крачка един от друг. Мисля, че след време, когато нещата се поуспокоят, ще можем да поговорим за брат ми. Но сега не. Толкова ми е тежко. Всъщност при аутопсията се оказа, че е починал не от спукана язва, а от скоротечен рак на стомаха. Не знам трябва ли да споменавам това.
Мисля, че Ви е обичал толкова, че човек може да Ви завиди. А дали е бил добър писател? Не знам. Почти не съм го чел. Съжалявам…
До леглото му имаше паднала една Ваша книга (не знаех, че пишете, наистина сте толкова красива – на снимката на корицата, колкото той Ви описваше пред мен, а сигурно на живо и повече). Всичко наоколо обаче, включително писмото и книгата, беше изпръскано с кръв, която е излизала от устата му. Починал е много болезнено, и лекарите казаха така. А така мразеше болката, страхуваше се от болка и кръв. Сигурно и на Вас не е писал всичко за болката си, а е страдал.
И още нещо: Когато го видях за последно преди седмица, ми каза: „Понякога ме е срам. От всичко, което върша. От себе си. Постоянно съм скептичен. Към целия свят. Сигурно съм страхлив. Мисля си, че животът ме направи страхлив, уби последната капчица самочувствие у мен, съсипа ме… Чувствам се като в лепрозариум…“. Или нещо подобно.
Забележка: Разказът е отличен с Голямата награда „Атанас Липчев”, 2016
| |
| |
Накратко | Любимите покойници от собствената ми биография ги няма.
| |
Още сведения | публикувано на вторник, юни 21 @ 02:37:22 EEST изпратено от grosnipe
Подведено под: | * | проза |
4803 прочита
| |
Рейтинг | Средна оценка: 5 Гласа: 1
| |
Инструменти | Версия за печат
Препраща на друг
| |
|