Жан Бодрияр: Защо не всичко е вече изчезнало? - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Насилието причинено на образа

Външното насилие, което се причинява на образа, е това на синтетичния, компютърно генериран образ, който произлиза ex nihilo от дигиталната икономия и от компютъра.
   Това е краят на въображението на образа (image), със стоящата в основата му „илюзия”, защото в синтетичната операция вече няма референция, реалното вече няма място (n’a plus lieu), за да се състои (avoir lieu), защото бива произведено непосредствено като виртуална реалност.
   Дигиталната продукция отстранява образа като аналог, отстранява реалното в смисъла на нещо, което може да бъде „въобразено”. Фотографският акт, този момент на изчезване както на субекта, така и на обекта в една и съща моментна конфронтация – спусъкът отменя за момент света и погледа, един синкоп, една малка смърт, която освобождава действието на машината – тъкмо този момент изчезва в digital processing.
   Всичко това неизбежно води към смърт на фотографията като самобитна медия. Заедно с аналоговия образ изчезва същността на фотографията. Аналоговият образ бе все още свидетел на една изключително директна наличност на субекта срещу обекта. Едно последно забавяне на разсейването и на вълната на дигиталното, които ни очакват.
   Още проблемът с референцията беше почти неразрешим: какво е значението на реалното? Какво е значението на представянето? Но ако с виртуалното референта изчезва и се изпарява в техническото програмиране на образа, ако вече не става дума за реален свят, противостоящ на чувствителния филм (същото важи за езика, който от своя страна, подобно на филма, е чувствителен спрямо идеите), то тогава не е възможно никакво представяне.

Но идва и нещо по-лошо. Аналоговият образ се отличава с това, че в него се разиграва един вид изчезване, дистанция или стихване на света. Това нищо в сърцето на образа, за което говори Уорхол.
   Докато в дигиталното или, казано по-общо, в синтезирания, генериран от компютър образ вече няма негатив, няма нищо „запазено”. Там нищо не умира и нищо не изчезва. Образът е вече само резултат от даване на заповеди на програма, влошен от автоматичното предаване от един носител на друг: компютър, мобилен телефон, екран на телевизор и така нататък – автоматизираността на мрежата, която съответства на автоматизираността на конструкцията на образа.
   Трябва ли тогава да бъде спасявано отсъствието и празнотата? Струва ли си да се спасява това нищо в сърцето на образа?
   Да извлечеш смисъла означава във всеки случай да оставиш да се прояви същественото, а именно, факта, че образът е по-важен от това, за което говори – точно както езикът е по-важен от това, което означава.

Образът трябва да остане в известен смисъл чужд и на самия себе си. Той не трябва да рефлектира себе си като медиум, не трябва да смята себе си за образ. Трябва да остане фикция, фабула и по този начин да служи като ехо на неразградимата фикция на събитието. Той не трябва нито да попада в собствената си клопка, нито да се затваря в обратната връзка с образа. Но най-лошото за нас е тъкмо невъзможността на един свят без обратна връзка с образа, свят, който непрестанно, винаги отново и отново бива възприеман, разбиран, филмиран, фотографиран – и то още преди да е бил видян. Една смъртна опасност за „реалния” свят, но също за образа, защото когато той се смеси с реалното и абсорбира все повече реално и го рециклира, вече няма образ, поне не като изключение, като илюзия, като паралелен свят. Във визуалния поток, който ни залива, на него дори не му остава време да се превърне в образ.
   Мечтая за образ, който да е ècriture automatique на единствеността на света – така както в известния византийски спор на иконоборците относно образа. Те считали за автентичен само онзи образ, в който божеството непосредствено присъства, като например върху кърпата на Вероника – автоматичен запис на божествения лик, един вид отпечатък, аналогичен на фотографския филм, но без намесата на нечия човешка ръка („Acheiropoieta”). И напротив, всички създадени от човешка ръка икони („Cheiropoieta”) за тях били измамни образи на божественото и поради това най-бурно отхвърляни.
   Обратно на тях, фотографският акт е в известен смисъл „ахейропойетичен”. Като автоматичен запис на светлината, без да преминава пътя през реалното и да взема идеята на реалното, фотографията би могла да бъде така, тъкмо чрез тази автоматизираност, прототип на една освободена от човешка ръка буквалност на света. При което светът би създал себе си като радикална илюзия, като чиста следа, без някаква симулация и без човешка намеса, но най-вече не и като истина, защото ако има един биещ на очи продукт на човешкия дух, то това е истината и обективната реалност.

Има силно изразена склонност да се придава смисъл на фотографския образ. Това означава да се карат обектите да заемат поза. Самите неща започват да позират в светлината на смисъла, веднага щом усетят върху себе си погледа на един субект.

Не подлежим ли винаги на дълбоката илюзия за един свят, който функционира без нас? На поетичното изкушение да видим света при отсъствието ни, свободен от всяка човешка, твърде човешка воля? Интензивното удоволствие от поетическото говорене се състои в това да се види езика функциониращ от само себе си, в неговата материалност, в неговата буквалност, без да преминава пътя през смисъла – тъкмо това ни омагьосва. Точно както в анаграмата, анаморфозата, скритата „фигура в килима”. The Vanishing Point of the Language.

Не функционира ли и фотографията като разбулване на скрития „образ в килима” – в двойния, както технически („проявяване”), така и метафизичен („откровение”) смисъл на френската дума révelation? The Vanishing Point of the Picture.

За снимката серията е почти съдбовна, защото фотографският апарат (преди всичко дигиталният) се стреми към безкрайно експлоатиране на възможностите си. Тъй като на сериалния дигитален образ му липсва детайлно вникване в света, тъй като не е в състояние да изчерпи смисъла и явленията му, той изпълва празнотата с умножаване на самия себе си. В граничния случай, който ние живеем в момента, по този начин се достига до безспирна поредица от заснимания и възгледи.
   Но тогава, това вече не е снимка и казано буквално, вече не е дори образ. Тези снимки участват по-скоро в смъртта на образа. Тази смърт се извършва непрекъснато, и то във всички тези образи, които се натрупват в сериите и „тематичните” поредици – които вярват, че се натрупват, докато всъщност взаимно се анулират – в които едно и също събитие бива илюстрирано до пресищане.
   По този начин се упражнява насилие върху света, но и върху образа, върху суверенността на образа. Но един образ трябва да бъде суверен, трябва да разполага със собственото си символично пространство. Когато образите са живи – тук не обсъждаме „естетическото” качество – те осигуряват това символично пространство, като елиминират безкрайно много други образи. Между (истинските) образи съществува постоянно съперничество. Но при дигиталното, чието дефилиране на образи напомня по-скоро на последователността на генома, ние имаме работа тъкмо с противоположното на това.

Обратната перспектива би била фотографията в чистата ѝ абстракция (cosa mentale), намиращата се в главата визия на един фотографски свят – без да е необходимо той да бъде материализиран чрез снимката -, като светът се представя така, както го преобразува обективът. В известен смисъл вътрешният екстаз на фотографията.
   Тотално дерегулиране на образа – снимката може на всяка цена да загуби себе си в халюцинаторно фрагментаризиране, в един технически делириум на видимостта, когато на фрактално и микроскопично равнище всичко изисква да се появи. При това вече не става въпрос за изчезване в рамките на играта на формата, а за автоматично заместване, при което светът започва да прескача от един към друг образ, точно както в духовната диаспора на мрежите индивидът може да се разтвори и по този начин да придобие определена спектралност съответно призрачност.
   Последният стадии на това дерегулиране е синтетичният, генериран от компютъра образ. От фалшифицираните снимки на умиращата Диана та чак до изфабрикуваните в студио репортажи става ясно: край на неповторимият момент на директно заснетата фотография, последен проблясък на актуалност в едно виртуално измерение, в което образът вече няма нищо общо с времето.
   Във виртуалния образ вече няма нищо от пунктуалната точност, този punktum във времето, което аналоговият образ представлява. Преди, във времето на „реалния свят”, ако може да се каже така, фотографията свидетелстваше, както изяснява това Роланд Барт, за едно невъзвратимо отсъствие, за нещо, което веднъж завинаги е било присъстващо. Дигиталната снимка обаче съществува в истинско време и свидетелства за нещо, което никога не се е състояло, чието отсъствие не значи нищо.
   В това дигитално либерализиране на фотографския акт, този безличен процес, в който медията сама генерира образите като на поточна линия – без прекъсване, пък било то и техническо – може да се види съвършената форма на тази сериалност. В областта на образа тя е в известна степен еквивалент на изкуствения интелект. По този начин заснетите от един дигитален апарат образи могат да се разглеждат глобално като безкрайна серия, с всякакви възможности за манипулация, игра, коригиране, обратна връзка с други образи, и изобщо всякакви неща, които са немислими в „аналоговия” свят. Това е и краят на всеки съспенс: Образът е наличен едновременно със сцената – комичен промискуитет. (А колко чудесно беше бавно напредващото явяване на образа при полароида!) Точно това липсва на дигиталното: времето за появяване, без което дигиталният образ е само случаен сегмент на универсалната пикселизация, която няма абсолютно нищо общо с погледа или с играта на негатива и на дистанцията. Един нов поглед към света (monde), един нов мироглед, този на глобализацията (mondialisation) – всичко се подчинява на една и съща програма, всички образи – на един и същ „геном”. Затова е погрешно прехода към дигиталното да се разглежда просто като технически прогрес, автоматизъм на по-високо ниво, че дори окончателно освобождаване на образа.
   Защото тук ние наистина имаме работа с апогей: беше ни обещано, че дигиталното ще проправи пътя към интегралния образ, който би бил освободен от всички принуди, свързани с границите на реалното. Така че съвсем не е пресилена аналогия, ако отнесем най-общо тази революция и към съществото човек, което благодарение на тази дигитална интелигентност би било най-сетне свободно да се движи в една интегрална интелигентност, свободно от всяка история и всяка субективна принуда.
   В края на вземането на властта от тази машина, обединяваща в себе си цялата човешка интелигентност, става ясно, че отсега нататък човекът съществува за сметка на собствената си смърт. Става безсмъртен само за сметка на технологичното си изчезване, вписването си в порядъка на дигиталното (менталната диаспора на мрежите).

Символ на едно жизнерадостно развлечение, идеалният паяк, който плете мрежата си, докато бива плетен от своята мрежа. Още по-точно: „Не съм нито мухата, която се оплита в мрежата, нито паякът, който плете мрежата, а самата мрежа, предаваща във всички посоки, без център и без нещо друго подобно на моята същност.”

Но това е отворената форма на безсмъртието, в действителност присъдата за рода човек вече е направена и негово олицетворение е превъзходството на изкуствения интелект.

На границите на това систематично изчезване, което, както може да се предположи, е прието от всички, чиято динамика обаче остава все още загадъчна (за какво мечтаят дигиталните овце, Дик?), изплуват няколко обезпокоителни и парадоксални въпроса:

1. Дали всичко е обречено да изчезне – или, казано по-точно: Дали всичко вече не е изчезнало? (Което е свързано с много далечния парадокс на една философия, която никога не се е състояла: ЗАЩО ИМА НИЩО, А НЕ ПО-СКОРО НЕЩО?)

2.Защо не всичко е универсално?

3.Ние сме омагьосани от химерата на една интегрална реалност, от алфата и омегата на една дигитална програмираност. Реалното се лута като лайтмотив през различни дискурси. Но в действителност, не сме ли омагьосани не толкова от реалното, колкото по-скоро от неговото изпаряване, неговото неизбежно изчезване?

4.От което следва наистина мистериозния въпрос: Как тази неустоима световна сила успява да ограби различията на света, да го унищожи в неговата крайна сингуларност? И как става така, че светът от своя страна е така уязвим от ликвидацията, от тази диктатура на интегралната реалност и толкова омагьосан от нея – не директно от реалното, но от изчезването на реалността? Паралелно с това се явява следният въпрос: Откъде идва тогава крехкостта, уязвимостта на тази световна сила от второстепенни и сами по себе си незначителни събития (rogue events, тероризъм, но също така образите от Абу Гхраиб и т.н.)?

Без да отговаряме на тези неразрешими въпроси, без съмнение е удачно да обърнем внимание върху онази друга антропологична революция, която противостои като екзактна антитеза на нашата настояща „революция” на дигиталното, но за която никога не става дума. (Може дори да се каже, че за нея и иначе никога истински не се е говорело, освен в някои бързо принасяни в жертва ереси.)

ДУАЛНОСТТА. Неприкосновеното златно правило на дуалността. Не е необходимо да достигаме чак до корените на антропологията, за да се натъкнем на този радикал на човека, който е навсякъде, не само онзи, който поддържа вечно висящи поставените по-горе въпроси, но и този, който винаги осъжда на провал човешките предприятия (все основани върху синтез и интегралност, както и върху съзнателното забравяне на всички форми на обратната връзка на всичко онова, което не иска или не може да се интегрира или примири…).
   НОРМАЛНИЯТ човек живее постоянно зависим или във взаимна зависимост – от своя модел (какъвто и да е той: модел на поведение, обществен проект или проект на въображението), но едновременно с това, в перманентно предизвикване на този модел. В едно и също движение той бива мотивиран и демотивиран. За да се разбере това не е нужна нито психология или психоанализа, както впрочем и коя да е хуманитарна наука. Последните съществуват само за да примирят непримиримото. Следствието: човекът постоянно прави както всичко необходимо, за да е успешен даден модел, така и същевременно всичко, което е нужно, за да се провали. И тук не е нужно да има упадък, или перверзия или някакво влечение към смъртта. Тази антагонистична енергия човек черпи от своя първоначален дуализъм. Тъкмо това е нормалният човек и всеки стремеж той да бъде примирен със самия себе си и да намери решение на поставените по-горе въпроси, се основава на суеверие и мистификация.
   НЕНОРМАЛНИЯТ е онзи, който днес едностранчиво и позитивно се държи здраво за това което е и което прави. Подчиненост, интегрално регулиране и проверка (напълно нормализираното съществуване). Безброй са онези, които са се съюзили с реалността, със собствената си реалност, чрез изтласкване на всяко дуално или неразрешимо размишление. Тази позитивна кристализация, това снемане на съмнението по отношение на реалния, неизбежно реалния свят, остава напълно неразгадаема. Това повдига въпроса за интелигентността на злото.
   Чрез техническата манипулация ние биваме опростявани.
   А с дигиталната манипулация това опростяване достига шеметно темпо.
   Какво се случва със скритото говорене на злото? Същото важи за някогашната радикалност: когато тя се отдели от примирения със себе си и хомогенизиран благодарение на дигиталното индивид, когато всяко критическо мислене изчезне, тогава радикалността преминава в самите неща. Скритото говорене на злото преминава в самата техника.
   Защото дуалността не може нито да бъде отстранена, нито ликвидирана – тя е правило на играта, правило от вида на ненарушим пакт, който потвърждава възвратимостта на нещата.
   Когато човекът бива напуснат от собствената си двойственост, ролите се разменят: сега машината е тази, която започва да боксува, да отказва, която става перверзна, диаболична и започва да говори скрито. Двойствеността бодро преминава на другата страна.
   Когато субективната ирония изчезне – а тя изчезва в играта на дигиталното –, тогава иронията става обективна. Или замлъква.

В началото беше думата. Едва по-късно идва мълчанието.

Самият край изчезва…

януари 2007
Editions de l’Herne, Paris 2007

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а