Николай Петков: Опит за преразказ на сонет - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

“Фактът, че мнозина от вас не знаят испански, ще направи този сонет по-хубав. Както казах няколко пъти – значението не е важно. Важната е една определена музика, определен начин да се казват нещата. И може би ако музиката я няма, вие ще я усетите. Или, по-скоро, тъй като сте много мили, ще я измислите, за да ме зарадвате. Ето го сонета:
(Хорхе Луис Борхес, финалът на шестата (и последна) Нортънова лекция)

Спиноза

Юдейските ръце полупрозрачни[1]
шлифоват в полумрак кристали.
Страх и студ по икендиите[2] сумрачни[3],
след-обеди, след-обеди… едва ли
ръцете и местата хиацинтови[4],
бледнеещи на Гетото по края
ще зърне клетият човек. Почти го няма.
Че той сънува ясни[5] лабиринти.
И славата го не смущава – отблясък[6]
на съня през сън на огледало,
ни плахата любов моминска.

Свободен от метафората и мита[7]
надниква в трудния кристал – безкрая,
на Онзи – карта, Който е звездите си.

Бележки

[1] В оригинала Las traslucidas. Избрахме прилагателното “полупрозрачен” заради алюзията с една от разновидностите на циркона – хиацинтът. Обикновено жълточервен, или червенокафяв, понякога този камък е прозрачен и безцветен. Използва се като заместител на диаманта.

[2] В оригинала tarde. Думата “икиндия” (от турското ikindia) е избрана не само, за да внесе семитско-сарацински нюанс, но и защото в онзи географски и културен свят, откъдето идват Спиноза и Борхес, времето след два часа на обяд е време не за труд, а за сън.

[3] Букв. “Умиращият следобед – Y la tarde que muere”. Не е невъзможно да се осмисли и като “обедна почивка, която неусетно се превръща в нощен сън”.

[4] Виж предишната бележка. Но не е невъзможно местата ( букв. – “пространствата” – espacio) хиацинтови да са алюзия и към стих 15 и 16 от 102 псалом – “Защото дните на човека са като трева, като полски цвят, тъй цъфти той. Понесе се над него вятърът и мястото му го не познава”. Изобразявайки окаяността на човешкия живот, те се четат (при изгасени лампи и свещи) не само във времето на шестопсалмието, но и във всички чинове на погребение. Тази амбивалентост на образа се опитахме да предадем чрез прилагателното “полупрозарачен” от първия стих.

[5] В оригинала “claro”. Логично би било да се преведе със “светъл”. Избрах “ясен”, не само заради ясните и отчетливи идеи на Декарт, но и заради един разказ на самия Борхес. Във финала на “Смърт и компас”, детективът Льонрот, “след като за последен път анализира загадката със симетричните и периодично повтарящи се убийства”, признава: “знам един гръцки лабиринт, който се състои от една единствена права линия. Толкова много философи са се заблудили и изгубили по тази единствена права линия, че на обикновен детектив като мен, би трябвало да му е простено, ако се е залутал”. Чувайки тези думи, убиецът обещава “Следващият път, когато ви убивам, обещавам лабиринтът да се състои от една единствена права линия – невидима и безкрайна”.

[6] В оригинала reflejo. “Естествената” връзка с “рефлекс” има своите езикови, логически и дори чисто физиологически основания, но избрахме “отблясък”, заради явната алюзия с Платоновия мит ( “Държавата” 514 а-519 b) за пещерата и заради «сюжетното сцепление» с финалните три стиха.

[7] Виж предишната бележка. И чрез нея аргументите на Сократ (“Федон” 114 d, “Закони” 903 a-b, “Хармид” 156 b-157 c, “Евтидем” 289 е-290 а), че “митовете омагьосват и така придобиват силата да убеждават”.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а