Илияна Делева: Разбягването и събирането на „Сезони” - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Събитието е вечерта на 13.11.2013 в Нова театрална зала на СУ, носталгично наричана от проф. Д. Деянов УКЕВ (Университетски Клуб за Естетическо Възпитание). Не. Това не е носталгия, а припомняне – така е било. На сцената има пет стола, всъщност поставени очевидно като 4 + 1. Звучат фрагменти от Вивалди. Сезоните са четири. Петият стол е за Сценариста. В ролята на сезоните философ, литературовед, историк и поет. А може би усещането е измамно? Може би те няма да бъдат сезони, а различни гледни точки към обекта на представяне?

Логично началото поставя Александър Кьосев. Прави го от място – тази вечер като ръководител на Културния център, той се чувства по-скоро домакин, отколкото участник. Не иска да нарушава замисъла на представянето. Радостен е да види в ноемврийската вечер хора, дошли да слушат поезия. (Оглеждам залата. Хората по-млади от мен са малко. А аз съм била в началните класове, когато момчетата възторжено са създали своя клуб „Сезони”. Онези далечни седемдесет години на миналия век, в които… Носталгията е забранена от Сценариста. Не е нужно да емоционализираме, а да помним. Студенти в залата няма. Свободните места са малко, но гостите (дали е правилно да се нарекат така?) са от генерацията на поетите, с чиито стихове ще се срещнем. Доста познати лица – предимно университетски преподаватели.) Но да се върна към думите на Ал. Кьосев за Поезията. Цитира Блага Димитрова „политиката е изкуството на възможното, поезията е изкуството на невъзможното”. Поезията на онези далечни, дори „загадъчни” седемдесет години на двадесети век „прави възможно да си припомним отминали светове, които правят живота по-свободен”.

Андрей Захариев не се етикетира, но се явява Водещият, Актьорът, Четецът. Той чете избраните стихотворения от Георги Рупчев, Стефан Абаджиев и Деян Деянов. Смята, че Деян Деянов в ролята си на Сценариста (и всъщност автор на идеята за събитието) го наказва с това, но той приема това покаяние с радост. Чете стиховете с дълбоко чувство, като познавач и съучастник на тази Поезия.

Сценаристът споделя от къде започва всичко. А именно от помена за „Сезони”, от откритата тетрадка с ранни стихове на Георги Рупчев, наречена „Ненужности”, от размислите за разбягването и от желанието му да събере и припомни по повод 40 години от създаването на тази неформална група кои са били и какво са мечтали. Къде се случват „Сезони”? Навсякъде. В едно читалище в Лозенец, по улиците и кръчмите на София, в домовете на участниците. Кои участват в този „клуб”? Млади момчета (вероятно и момичета), които четат,слушат, пишат, говорят за литература и музика. Известни са два рецитала в краткото двегодишно съществуване на групата: един на Стефан Абаджиев и Георги Рупчев и един на Деян Деянов и Александър Милоев. (състояли се в този същия УКЕВ) Но ядро са тримата Жорко, Теко и Дани, както са се наричали тогава. И всичко е станало много силно и лично, било е приятелство в най-чист вид. От тези, които се запазват и при разбягване и при отсъствие и при събиране. От там започва тази вечер. И ако съм изпреварила с фактите, не като в репортаж, то е просто да предам усещането за топлина, уют и принадлежност към Поезията по един особен начин.

Фрагмент от Вивалди, няколко стихотворения и един от гостите събеседници споделя какво са за него „Сезони” и тримата поети. Това представлява всяка част от вечерта. Докато се стига да частични несъгласия, въпроси за контекста и смисъла. Така вечерта е и поетична, и историческа, и дискусионна, едновременно вечер на слово и идеи.

Беше голяма земя,
до която едвам се добрахме.
Още щом стъпихме там, хоризонтът изчезна.

…

Всеки умира сам в себе си, колко пъти умира?

…

Тук аз извършвам
всички неми ритуали на забравата,
в които сам се посветих,
в които ме заклеха.
…

Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят.

Това е началото: Андрей Захариев започва с „Голямата земя” на Георги Рупчев. Чете по три стихотворения от тримата, за да ни въведе към изложението на Дарин Тенев. Единствен Рупчев (о)става поет и вярва в мисията си. Издава няколко стихосбирки и то все години след условното „разбягване” на Сезони. Повече метафорично, отколкото теоретично литературоведът иска да ни открие тази светлина, която излъчват стиховете на тримата и която не принадлежи на никого, а се излъчва от изчезването. Коментира употребата на местоименията като отправна точка на светоусещането им. Съпоставя ги, събира ги и ги разделя, за да ги съвмести отново в една поетика на движението към отсъствие. Затова и музикалните фрагменти, избрани от самия него са само минорни и чудно прилягащи към усещането от такава поезия.

Мария Шнитер в търсене на отговор какво е общото между тримата, споделя своето усещане за безпокойство, напрегнатост, нетърпеливо очакване на нещо, което трябва да се случи и желание да бъдем не там където сме. Замислям се, че точно това е усещането ми от днешния живот и видно истинската Поезия е тази, която ляга във всяко време и място. „Вглеждането е навътре и назад.” А Поетът е обречен да бъде „пророк и да казва истината без да знае това”. Разбира се и тримата го искат по различен начин. Докато при Рупчев става дума за друго място в географски план – далечни земи, градове и пристанища, при Абаджиев за едно потапяне в природата: въздуха, водата, почвата, то при Деянов има едно много градско усещане. Той не напуска града и изживява всичко в него. Той разкрива неуютното усещане, че този град е настръхнал срещу него. Всъщност като че ли срещу всеки от нас. Избирам да цитирам фрагмент, който не чух вечерта, но казва много:

По "Царя", не по "Руски" са цъфнали кестени
и под тях в подобаващи рокли тържествени –

пралелите крачат на живота в изложбата
(и даже прадядо ти с еполети разхождат го).

И всички тъй мили са - сякаш са истински!
„Носталгия” защото виждам преливане на времена, усещане за дежа вю, спомен, който битува днес и утре, докато светът се върти…

И ако някога се случи непонятното –
не се чуди! –
ти просто си умрял.
Когато нямаш нищо,
все едно,
че имаш всичко,
но е забравено във старото сако.
…
Не се учудвай!
Смъртта не е по-страшна
от умирането.

Стихотворението на Стефан Абаджиев, дало и заглавие на единствената му стихосбирка, не звучи финално и не е. Напротив Андрей Захариев го прочете съвсем в началото, за да отвори поредна врата към изчезването – ключова дума и за тримата, ключова дума за „Сезони” вероятно както в тяхното разбягване, така и в тяхното събиране.

Валентин Дишев е кратък в изказването си, както и в стиховете си. Той разкрива Поезията по начин, по който я разбира именно Поет, и казва, че тя поляризира света, „прави го по-ясен, по-релефен, по-пластичен”. „Вероятно Поезията прави същото със Смисъла и Избора”. Споделя, че тази вечер е посветена на тези, които сами се превръщат в Смисъл. С дълбоко чувство чете „Неапол” на Георги Рупчев.

Неапол

бе последен град,
град,
който се отдалечава.

…

Неапол

ще е първи град,
град,
който бавно приближава.

Между началото и финала е онова ,което трябва да четем, защото Поезията говори сама и няма нужда да се обяснява.

Дарин Тенев „разбива” сценария с въпрос и така се влиза в една дискусия, която продължава да се върти около Поезия и Смисъл, но добавя думи като Отговорност и История. В нея естествено се включват разбиращите от „Сезони” на сцената. Участие вземат Миглена Николчина, Камелия Спасова, Васил Видински. Тук ми се иска да поразсъждавам защо тези стихове се четат и коментират предимно от философи, а се говори за политическо четене. И не, няма да дам готови отговори, то е като защо докато хората записват срещата с камера, аз си водя бележки на ръка. Все пак многостранността на разбирането е важна за да я има Поезията, нали?

Сценаристът се връща и ни връща в сценария за да завърши с това, че сезоните са се разбягали за да могат да се съберат и накрая остава само усещането за тишина. „Тихо е, тихо е, тихо е…” и вместо да отговори на въпроса „Защо „Сезони”?” да ни остави в размисъл „дали в огледалото, в което си огледал „Сезони” има отражение?”

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а