Йоко Тавада Из „Банята“ |
Казват, че човешкото тяло се състои до 80% от вода, затова и не е чудно, че всяка сутрин в огледалото се показва различно лице. Кожата на челото и бузите се изменя всяка минута подобно на тиня в блато, която се променя според движението на водата, течаща под него, и движението на хората, които оставят отпечатъците си на повърхността му.
До огледалото висеше моя снимка в рамка. Започнах деня си сравнявайки отражението ми в огледалото със снимката, при което открих разлики, които заличих с грим.
В сравнение със свежия тен на снимката, лицето в огледалото изглеждаше безкръвно; като на мъртвец. Вероятно затова рамката на огледалото ми приличаше на рамка на ковчег. В светлината на една свещ забелязах люспи, по-малки от крилцата на бръмбар, които, покриваха кожата. Успях да ги отчупя с дългия нокът на палеца си. Миришеха на скумрия. След като бях обелила безброй люспи и разкопчах пижамата, видях, че люспите бяха пораснали не само по лицето, но и по гърдите и ръцете ми. Беше невъзможно да ги обеля всичките с пръсти. Реших първо да ги размекна във ваната и след това да ги изтъркам.
Имало някога едно село в долина, където не растял ориз. Една бременна жена намерила риба и тъй като била гладна я изяла сурова, без дори да се замисли, да я сподели с другите в селото. Родила хубав син. По-късно обаче по тялото ѝ израснали люспи и тя се превърнала в голяма риба. Тъй като не можела повече да живее на сушата, от този момент заживяла самотно в реката. Синът ѝ бил отгледан от един старец в селото. Винаги когато се сборичквали, момчетата в селото започвали да се обиждат. Карали се без да разбират, какво говорят: „ Майка ти е уличница!” – „ Майка ти няма пъп!”
– Но това момче трябвало да чува все едни и същи подигравателни думи:
„Майка ти е люспенец[1]! – Един ден най-накрая се зачудило какво е това и попитало стареца:
„Какво е люспенец и къде всъщност е майка ми?” – От деня, в който разбрало тайната на произхода си, се посветило изцяло на въпроса, как да превърне майка си в човек. Хрумнало му, да разбие скалите и да направи място за оризово поле. Така селото вече нямало да бъде бедно. Момчето отишло при майка си в реката и ѝ разказало плана си. Тя се зарадвала и обещала да му помогне. То начертало план и определило място, където да се разбият скалите. Майката блъскала отново и отново голямото си люспесто тяло в скалите, които малко по малко се строшили. Денем и нощем не спирала да блъска тялото си в скалите. Откъснатите люспи танцували в небето като кървави листчета от цъфнала череша. Това е причината, поради която това село, в което не растяло нито едно черешово дърво, получило името „ Черешово”. Най-накрая имало място за оризовите полета и хората не трябвало повече да гладуват. Майката обаче, която останала без люспи и отново имала гладка кожа, изгубила много кръв и умряла.
Съблякох пижамата си. Телефонът звънна. Както бях гола вдигнах слушалката и не казах нищо.
„Ти ли си?”,
попита мъжки глас, който не бях чувала преди. Помислих малко и отговорих:
„Не.”
„Ако не си ти, тогава коя си?”
Мълчаливо затворих телефона. Това беше първият ми разговор днес.
С върха на палеца на десния си крак бавно стъпих в горещата вода. Ако не я раздвижа, мога да я изтърпя, колкото и да е гореща. Със затворени очи и сдържаща дъха си потопих цялото си тяло под водата в дългата вана.
Отворих очи. Водата трептеше като прозрачен огън. Помислих си:
Погребение във вода е добре, погребение в земята е добре, но погребение с огън не ми харесва.
Излязох от ваната. Люспите бяха съвсем омекнали; изстъргах ги с пемза. Махаха се учудващо лесно. Добре че не трябваше да блъскам тялото си в скалите. Добре, че нямах син. Отново застанах пред огледалото. Люспите бяха изчезнали, вместо тях по носа ми бяха излезли много мехури, по-малки от глави на мравки. Изстисках ги с върховете на ноктите си, от тях излезе нещо бяло. Миришеше на гранясала майонеза. Започне ли веднъж човек, не може да спре… Навън птиците вече бяха почнали да чуруликат и да пляскат с криле. Ако не побързах, щях да закъснея за работа. Изстисках последното мехурче. Резултатът не беше гладка кожа, а покрит с бледи балончета безлюден пустинен пейзаж. Отразено в огледалото небето ставаше все по-светло. Телефонът звънна отново. Вдигнах и замълчах.
Глас, който ми беше познат, каза:
„Здравей, аз съм.”
Въпреки че знаех, кой беше, попитах:
„Кой е?”
„Аз съм!”,
повтори мъжкият глас и продължи:
“Довечера ще има ли някой у вас?”
„Да, но не и преди 12 ч.”
Как така бях сигурна, че ще се прибера едва късно вечерта?
Измих лицето си с бял пясък. Само така можех да загладя кожата си, която бе станала като пустиня. Казват, че този пясък идва от костите на динозавър, от кости, които дълго време са били мити от морските вълни и изсушавани от слънцето. Разстлах го по дланите си, а тях поставих на лицето си; през плътта те подхванаха разговор с костите ми. В ръцете можех съвсем точно да усетя формата на черепа си. Освен сътворената от слънце кожа и сътворената от вода плът има и тяло. Но докато съм жива, никой няма да може да прегърне това тяло.
Понякога успявам да видя черепа на друг човек.
В такива моменти се влюбвам. Размазах млечен лосион върху сухата кожа. Отражението ми в огледалото най-накрая заприлича донякъде на снимката. Впрочем, този лосион, не е фармацевтичен продукт, произведен е от истинска кърма. Затова прави кожата не само гладка, но и действа успокояващо и укрепващо.
След като приключих с гримирането, се сресах. Старателно разресах косата си, махайки довеяните от вятъра в съня спори на отровни гъби и обвивки на крилати бръмбари. Като дете се решех възможно най-рядко. Защото винаги имах чувството, че с това изпразвам главата си. В действителност не мислим с главата, а с косата. След ресането, косата се прибира на опашка! казваше винаги учителят, защото се страхуваше от косите на децата. Казват, че в косата се крие тайнствена сила. Преди хората са рязали кичур от косата си и са го подарявали като талисман на този, който заминавал на пътешествие.
Вярвали са, че човек се лекува от болести, ако докосне косата на друг човек.
Живяла някога в едно село много лакома жена. Тъй като обичала да работи и имала добро сърце, всички я обичали. Всеки ден ядяла толкова много купички ориз, че мъжете ѝ се чудели. Но не позволявала на никого да я наблюдава. Късно през нощта седяла сама в хамбара и ядяла. Веднъж обаче един мъж дебнел скришом в хамбара и видял, че косите на жената били змии и ядели ориз. Мъжът обезумял, донесъл пушка и застрелял жената.
Казват, че косата била мъртва, втвърдена част на кожата. Значи част от тялото ми вече е умряла.
Забележка: Откъс от романа „Das Bad“ (Банята), Конкурсбухферлаг 2010
Превод от немски: Александра Гочева
| |
| |
Още сведения | публикувано на неделя, ноември 04 @ 23:40:58 EET изпратено от a_gocheva
Подведено под: | От немски | проза |
2780 прочита
| |
Бележки под линия: | [1] Люспениците, наричани още панголини, са уникални плацентни бозайници покрити с броня от кератинови люспи, наподобяващи шишарка от смърч.
| |
Рейтинг | Средна оценка: 0 Гласа: 0
| |
Инструменти |
Версия за печат
Препраща на друг
| |
|