Владимир Сабоурин: Краевековният Сад: <i>Маркиз дьо Сад</i> и неговото време на д-р Иван Блох - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Дори трибадите се отдават при Сад на гръцката любов, било с изкуствени инструменти, sive auxilio clitoridis

Ойген Дюрен Маркиз дьо Сад и неговото време (1899)

Ако философският модус на тълкуване в крайна сметка помага да се заобиколи съпротивата пред четенето на Сад като литература, натъквайки се по изминатия обходен път на фигури и рефлексии, които могат да послужат при надхитрянето на предстоящите трудности на близкия прочит на текстовете, нека отстъпим още една крачка назад във възприемането на „божествения Маркиз” и разгледаме етапа на интерпретация, при който единственото възможно алиби на четенето е диспозитивът на медицинския поглед. Вече имахме повод да отбележим[1] приноса на психиатрично-медицинския интерес към Сад както за пробива във възмутено-погнусената рецептивна латенция на ХІХ в., така и за артикулирането на първите социокултурни интуиции, полагащи света на Маркиза в полето на една споделяна модерност. С оглед и на двата приносни момента, които дължим на медицинския поглед, средищно място заема делото на германския дерматолог и сексолог Иван Блох (1872-1922), открил и издал, от една страна, смятания за безвъзвратно изгубен ръкопис на първия магнум опус на Маркиза 120-те дни на Содом, и пръв формулирал, от друга, станалата емблематична „спортна” аналогия[2], подхваната и разгърната в Диалектика на Просвещението. В меродавната биография на М. Левер монографичното изследване на Блох Маркиз дьо Сад и неговото време (1899) лапидарно е определено като „първата биография на Сад”[3]. Макар че пионерската книга на Блох не е биография в точния жанров смисъл на думата, Левер с основание я поставя в началото на интегралното изследване на „случая Сад”, който близо век по-късно образцово разомагьосва в Донасиен Алфонс Франсоа, маркиз дьо Сад (1991), завършвайки през 90-те години на ХХ век – успоредно с изданието на Bibliothèque de la Pléiade – закъснялото включване на „божествения Маркиз” в литературния канон. В качеството си на ключов изследователски ангажимент, положил решаваща цезура в рецепцията, монументалният биографичен труд на Левер може да обърне поглед назад към книгата на Блох като първа биография на маркиз дьо Сад. Естеството на „първа и изчерпателна монография върху „[le] célèbre marquis” (срв. MSZ ХІІІ), както пише в навечерието на Първата световна война в предговора към петото издание, определя синкретичния характер на книгата на Блох, напомняща за едновременните високи образци на първоначално конституиране на научна парадигма и дисциплинарно поле в Тълкуване на сънищата (1899) на З. Фройд или Философия на парите (1900) на Г. Зимел. В предговора към първото издание, когато едва ли е предполагал, че книгата му ще има подобен широк успех, Блох е не по-малко категоричен при заявяването на първенството си: става дума за „първия научен оригинален труд върху маркиз дьо Сад на жив европейски език” (срв. MSZ VІІІ, разредка в оригинала). Както ще видим, изтъкнатият факт, че изследването е написано „на жив европейски език” (in einer lebenden europäischen Sprache) – а не на латински – не е просто остарял реторичен жест от времената, когато медицинските дисертации[4] все още са се пишели на латински. При писането за Сад „естественият” език поначало е склонен да засича, да отказва – и трябва да се прибягва до услугите на един мъртъв език. Д-р Блох, специалист по кожно-венерични заболявания, знае това и изрично изтъква трудното постижение да се пише за Сад на жив език. Не че in extremis няма да прибягва до латински.

Подобно на Тълкуване на сънищата, книгата на Блох се обръща към сферата на изтласканото като предмет на научен интерес, който все още е академично проблематичен и дисциплинарно непоместен. Както за Фройд, така и за Блох изходната легитимация на навлизането в полето на съновиденията и дълбинното въображаемо е професионално-гилдийният им статут на медицински лица. Целевата читателска публика, към която е адресирано изследването, е преди всичко медицинска. „Книгата е написана за лекаря – аз самият съм такъв – за юриста, политикономиста, историка, философа” (MSZ ІХ). Прави впечатление, че философът като читател е поставен на последно място – видяхме обаче, че Хоркхаймер[5] внимателно е чел Блох. Новата научна парадигма, която изследването върху Сад пропедевтично трябва да въведе и обоснове, е сексологията, обединяваща в себе си подходите на природните и хуманитарните науки. „Конципирах неговия живот и произведенията му като обекти на исторически опит и по този начин – както се надявам – поех по нов път в познанието на сексуално-патологическите феномени.” (Пак там, разредка в оригинала) Престижната фигура на лекаря, четящ Сад, придобива в края на предговора към първото издание изненадващо симпатичен облик – симпатичен за усърдния читател на Маркиза, който разполага себе си не толкова сред колегите на уважаемия берлински доктор, колкото евентуално сред пациентите му. Споменавайки два примера на реторика на извинението, неизбежна сякаш в случая Сад, Блох неочаквано категорично заявява: „Аз не се извинявам. Нека дойдат морално възмутените!” (Пак там) Изненадата на лаика нараства още повече, когато непосредствено след това силно изказване д-р Блох защитава отказа си да следва обичайната реторика на извинението, позовавайки се на Ницше. „Утешавам се с думите на един инак недолюбван от мен автор: „Никой не лъже повече от възмутения”. (Фр. Ницше „Отвъд доброто и злото”, Афоризъм 26, с. 48).” (MSZ ІХ-Х, разредка в оригинала) Пред лицето на обичайните морално възмутени Блох се осланя на генеалогията на възмущението на недолюбвания от него – докторът е отявлен (дясно)хегелианец – автор на Към генеалогията на морала.

Освен с изненадващо рязкото отхвърляне на лъжата на моралното възмущение, Блох може да стане симпатичен на запаления читател на Сад и с приповдигнато-сецесионното си признание – преди да подчертае в следващия абзац, че е лекар, обръщащ се към лекари – в любов към редките книги, направено три години преди звездния миг на откриването на ръкописа на 120-те дни на Содом. „От най-ранни младежки години аз израснах в най-пъстрия, най-богатия на цветове от всички светове – в света на книгите! И при мен нещата стояха както при всеки библиофил.” (MSZ VІІІ) В симпатичното си качество на краевековен „приятел на книгите” (Bücherfreund), напомнящ за фигурата на бащата на В. Бенямин, берлинския антикварен търговец, Блох ще преброди и прерови хтоничния свят на книжнината на „божествения Маркиз” с целия му несравним блясък и ужас. Редом с микроскопичната калиграфия на рулото на 120-те дни на Содом, отговаряща сякаш на скрупульозната организация на всяка частица живот в чудовищен микрокосмос, побран в свитъка на една гностическа Тора, пред широко отворените очи на библиофила ще попадне и макабрен екземпляр на Философия в будоара, буквализиращ садистичното въображаемо в чудовищната подвързия на ексцесното книжно тяло. „Екземпляр на „Philosophie dans le Boudoir” (Londres 1795. 2 vols. In 16¨), подвързан в човешка кожа, се предлага в момента в Париж на цена от 500 франка.” (MSZ 266, бел. 1; разредка в оригинала) В Маркиз дьо Сад и неговото време библиофилът Блох няма да пропуска да отбелязва актуалната пазарна цена на съответните редки издания на Сад дори когато става дума, както в настоящия случай, за маргинално споменаване в бележка под линия, трябващо да онагледи ужасите на Революцията: „От косите на гилотинираните жени се изготвяли руси перуки” (срв. MSZ 266). За сравнение на цените, което да ориентира за пазарната оценка през 1899 г. на подвързаното в човешка кожа издание на Философия в будоара, може да послужи следният пасаж: „Парижки антиквар предложи наскоро един „exemplaire délicieux, reliure de Petit” на това издание [първото 10-томно издание на Жюстин и Жюлиет от 1797 г., б. м.] за 1200 франка. (Zeitschr. f. Bücherfr. Mai/Juni 1900[,] с. 123.)” (MSZ 461) Прелестният екземпляр на първото издание на Жюстин и Жюлиет, подвързан в телешка кожа, е значително по-скъп от макабрения екземпляр на Философия в будоара, чиято подвързия се свързва с история (или легенда) от времената на революционния терор. Доколкото либертините на Сад обаче – любимият на сюрреалистите Мински например – биха предпочели със сигурност другия вид подвързия, библиофилското откритие на Блох прониква в онзи социокултурен пласт на света на Маркиза, където литературното въображаемо се въплътява в макабрени фетиши на стоковата фантасмагория.

Колкото и маргинално-куриозен да е детайлът с макабрения екземпляр, на който попада библиофилът Блох, той е емблематичен за читателската нагласа на берлинския дерматолог: маркиз дьо Сад е реалистичен писател, описал в романите си ужасите на стария режим и революцията. Референциалното четене се свързва при Блох с тезата за вменяемостта: Сад е реалист – и не е луд. Най-лесно е да подминем със снизходителна усмивка позитивизма на подобно четене. Същевременно обаче бихме излъгали, ако не си спомним за автентичния читателски опит на изплуването на въпроси около реализма и лудостта, въпреки тяхната „ненаучност” (или поостаряла „научност”). Позитивистичната формулировка на проблема не премахва необходимостта от осмисляне на основанията на неговото настойчиво завръщане. Привилегироването на схващането за нереалистичния характер на романите на Сад парадоксално води до редуциране на полето на литературността, в което той може да бъде четен – полето, което тъкмо отхвърлянето на „реализма” се стреми да опази в неговата автономност. Може разбира се да се аргументира, че автономността на литературното поле се конституира именно посредством основополагащото му свеждане до едно не-референциално ядро. Опитът на четенето на Сад обаче настойчиво припомня незаобиколимостта на естетически хетерономните елементи, намираща теоретичен израз в амбивалентността на проблема за „реализма” на „божествения Маркиз”. Изкуството на четенето в случая се състои сякаш в последователното суспендиране на разрешаването на спора на интерпретациите около „реализма” – в колебанието на читателя между Иван Блох и Ролан Барт, въпреки неизбежните предпочитания на литератора, от една страна, и дистанциращия позитивизъм, от друга. По отношение на проблема за „реализма” на Сад позитивизмът на берлинския дерматолог и постструктурализмът на парижкия литератор трябва да бъдат държани в имагинерна равнопоставеност, отговаряща на опита на фантасмагорията на четенето, в която реализмът (на репрезентацията на лудостта) и лудостта (на реалистичната репрезентация) неразличимо се сплитат в прецизното описание на ексцеса и трансгресията. Ако позитивизмът на Блох твърде често е слабо вдъхновяващ, теоретично безпроблемното прокарване на тезата за референциалния реализъм на романите на Сад оголва същевременно пластове на четенето, от които не бива да се лишаваме: хипостазираната като социалноисторическа действителност фантасмагория, от една страна, историята на стария режим и революцията като праистория на съвременността, от друга.

Още първият цитат от Сад, взет от История на Жюлиет, постулира референциалната теза като самоочевидна. Блох цитира изказване на гностика Сен-Фон, направено в разговор с Жюлиет, което въвежда по следния начин: „Министърът Сен-Фон, точно копие на министър от управлението на Лудвиг ХV, казва (Juliette II, 37)” (срв. MSZ 32, разредка в оригинала) – следва пасаж от разсъждение в духа на типичното за либертините на Сад формулиране на светогледно кредо (определящите поведението им експлицитни principes). Както видяхме вече при Хоркхаймер, този тип пасажи се предлагат сякаш от само себе си за цитиране, доколкото вътрешноприсъщо-структурно подлежат на изолиране от повествователно-фигуративната тъкан на романа. При избрания от Блох въвеждащ в интерпретацията пасаж тази структурна особеност на „дисертационните” компоненти на повествованието е допълнително подсилена от похвата на авторовата бележка под линия, заимстван от просвещенския роман. Тезисното изказване на Сен-Фон е снабдено в История на Жюлиет с бележка под линия, която Блох на свой ред привежда – на френски – в бележка под линия. „Ето ги, ето ги тези чудовища на стария режим. Не сме обещавали, че гледката ще е хубава, а че ще отговаря на истината – и държим на думата си.” (Les voilà, les voilà, ces monstres de l’Ancien régime; nous ne les avons pas promis beaux, mais vrais; nous tenons parole.)[6] (срв. MSZ 32, бел. 1) Жанровата конвенция на авторовите бележки под линия, типична за просвещенския роман, която в случая пародийно „отговаря на стереотипите на памфлетната антиаристократична и антимонархическа литература в навечерието на 1789-а и по време на Революцията” (срв. HJ 1434), е прочетена от Блох като пряка интенция на биографичния автор. „Сад намира това изказване [на Сен-Фон, б. м.] за характерно за ancien régime.” (MSZ 32) В качеството си на емблематичното чудовище par excellence на стария режим Сад отново и отново сардонично ще изтъква в Жюстин и Жюлиет референциалната „истинност” на фигурата на чудовищата на абсолютисткия Ancien régime, пародийно превъртайки „критично-реалистичните” конвенции на просвещенския роман и зараждащата се модерна журналистика. „На границата между роман и журналистика, между политика и порнография в края на Ancien régime възниква една скандална социална хроника, която представя пред погледа на обществеността реалната или пък съчинена нравствена развала на големите аристократични фамилии. Сад се вдъхновява и от тези писания, които често се подсигуряват морално, като бичуват порока”.[7] В този контекст повторителният референциален деиксис, злоупотребяващ, от една страна, с дидактичната авторова инстанция на просвещенския роман, и пародиращ, от друга, възмутено-морализиращото и същевременно жълто журналистическо разобличение, служи на Сад за сардоничен автореференциален коментар към фигурата на чудовището на стария режим. „Писателят приема общественото мнение буквално, той се преобразява в онова чудовище, в което искат да го превърнат, той поема върху себе си всички проектирани върху него страхове и чувства на омраза и става въплъщение на всички злоупотреби на упадъчния Ancien régime.” Авторовата бележка под линия за чудовищата на стария режим – ces monstres de l’Ancien régime – която Блох чете буквално, изхождайки от нея при реалистично-референциалния прочит на романите на Сад, всъщност представлява пародийно-автореференциална буквализация.

Границите на референциалния прочит, придаващи на книгата на Блох осезаемо антикварна атмосфера, допринасят същевременно за осветляването на ключови аспекти от света на Сад. Блох пръв разпознава значимостта на полицейските сводки от времето на Лудвиг ХV като форма на дискурсивиране на тематика, която „божествения Маркиз” ще „олитератури” (Ю. Тинянов) двадесетина години по-късно в порнографско-философските си романи. „Лудвиг ХV е изисквал да му докладват всяка сутрин за духовници, открити в публични домове. По същия начин са докладвали и на архиепископа на Париж. Тези сводки са били наричани „Nuits de Paris”. Двата тома обхващат 189 доклади от 10 април 1755 г. до 7 юли 1766 г. и вероятно са служели по-скоро „raviver la lubricité caduque du monarque” [да разпалят грохналата похот на монарха, б.м.], отколкото на интересите на морала и достойнството на Краля.” (MSZ 60) Редом с полицейските сводки от годините на учение на Маркиза като парадигматично олитературена в неговата chronique scandaleuse форма на дискурсивиране на определена социална действителност, Блох открива и архетипната значимост на чичото на Сад за персонажа на либертина, който ще заеме централно място в порнографско-философски опус на племенника. „Жак Франсоа Пол Алфонс дьо Сад, чичото на нашия маркиз дьо Сад, е упражнил върху него най-голямо влияние и затова трябва да бъде разгледан по-подробно.” (MSZ 295) Шестте години от детството на Сад, прекарани в замъка на чичото в Прованс, се резюмират от Делон по следния начин: „И тъй, Донасиен ще прекара всички тези години на ранното детство с чичо си и своя възпитател, без друго женско присъствие освен дружките (compagnes) на абата. Откъснат от майка си на четиригодишна възраст, [...] затворен в една крепост заедно с един развратен духовник (prêtre libertin), обкръжен от момичета на живота – в тези ранни травматични преживявания откриваме събрани всички съставки на романовия свят на Сад. Замъкът на абат дьо Сад изпълнява същата двойствена и парадоксална функция, както замъка Силинг [в 120-те дни на Содом, б.м.]: да причинява мъчения – и да предпазва от наказание; да затваря в себе си злото – и да освобождава престъплението.” (DAF 68, курсив в оригинала) Както по отношение на значимостта на фигурата на чичото, Жак-Франсоа Пол Алдонс[8], абат дьо Сад, така и във връзка с дискурсивния модел на полицейските сводки биографичните изследвания на Делон потвърждават интуициите на Блох. Привеждайки полицейския доклад за хомосексуална афера от младежките години на бащата на Маркиза, Делон констатира сходство между „полицейския език” и прозата на Сад. Цитираният доклад е въведен със следния стилистичен коментар: „Ето доклада, с цялата свобода на полицейския език (langage policier), който не е изключено да напомни за езика на творбите на някой си Донасиен дьо Сад, появили се половин век по-късно” (срв. DAF 34). Макар и в реалистично-референциален план, касаещ преди всичко тематичния пласт, Блох е първият, който забелязва сродството по избор между дискурсивирането на социалната действителност в ранномодерните дисциплинарни форми на полицейските сводки и ексцесно-дисциплиниращия език на порнографско-философските романи на маркиз дьо Сад. Първият адресат на писането на „божествения Маркиз”, по блестящата формулировка на Филип Роже, е „събирателната фигура на надзора” (collectif de la surveillance) (цит. по DAF 349), миметично въплътена в дисциплинарната арматура на прозата на Сад.

Силата на прочита на Блох, вписана в ограничеността на референциалното четене, се проявява преди всичко в разкриването на социалноисторическата предметност на фантасмагоричния „реализъм” на Сад. Ако сме се питали например дали на чудовищността в романите на Сад не е присъщ определен карикатурен момент (и не сме отхвърлили това усещане като скрита форма на автоцензура), можем да обърнем внимание на предложената от Блох социалноисторическа реконструкция, свързваща порнографията и политическата карикатура през първите години на революцията. „От 1790 до 1793 г. на всички посетители на публични домове са били раздавани най-срамните карикатури на Лудвиг ХVІ, Мария-Антоанета и други политически фигури.” (MSZ 114, разредка в оригинала) Не е необходимо да следваме Блох до извода, че Сад схваща романите си като „тенденциозни съчинения (Tendenzschriften), насочени срещу ancien régime” (срв. MSZ 456-457, разредка в оригинала), за да оценим интерпретативната плодотворност на генеалогическото обвързване между порнография и (политическа) карикатура при „божествения Маркиз”. Както политиката в бардака, така и философията в будоара придобиват при Блох плътна предметност, обличаща – или оголваща – епохални социалноисторически процеси. „Колкото повече се доближаваме до епохата на Революцията, толкова повече изпъкват оголванията (Nuditäten) в модата. Култът на тюла, предпочитанието към изключително тюлообразни обвивки излиза на дневен ред. Облеклото на „богините на Разума” става все по-прозирно.” (MSZ 120, разредка в оригинала) Строгият дрескод на оргиите на Сад, скрупульозно регламентиращ разголването и забулването на определени части на тялото, от една страна, и „дисертационното” настояване върху „голата истина” за човешкото същество след методичното сваляне на всички обвивки на социалните конвенции, от друга, намират плътното си социалноисторическо съответствие в предметността на тюла и обвитите в него богини на Разума. Към тази социалноисторическа предметност спадат също така облеклото à la grecque и т.нар. cul de Paris[9] (срв. MSZ 122), чиито фантасмагорично-карикатурни реплики ще открием в педантичните дрескодове на оргиите. „Дисертационният” компонент на порнографско-философските романи на Сад също получава социалноисторически уплътнен аналог в просвещенската институция на „салона”, която според Блох задава комуникативния модел на дискусионната култура на либертините на Маркиза. „Влиянието на салоните може да се забележи отчетливо при Сад в потребността от безбройни „философски дискусии”.” (MSZ 77, бел. 2; разредка в оригинала) Порнографските политически карикатури, тюлът на „богините на Разума” и просвещенските салони въплъщават една социалноисторическа предметност, влизаща в полезрението на реалистично-референциалния прочит, която същевременно трансцендира неговия интерпретативен хоризонт.

При ситуирането на творчеството на Сад в социалноисторическата предметност на „неговото време” Блох стига до една обобщаваща картина на века на Просвещението, в която порнографията не само не е периферно субкултурно явление, но „спадала към добрия тон” (срв. MSZ 95), т.е. представлява неразделна част от системното ядро на просветените културни практики. „Най-изтъкнатите духове на века не са пренебрегвали възможността да придобият тази евтина слава [...] дори герои на духа като Мирабо и Дидро не са се посвенили да посрамят литературната си дейност чрез публикуването на мръсни повествования.” (Пак там, разредка в оригинала) Революцията като логически завършек на века на Просвещението ще превърне „проститутката в „богиня на Разума”, на която всички трябва да се покланят” (срв. MSZ 148, разредка в оригинала). Ако това твърдение звучи по-скоро тенденциозно-морализаторски, Блох успява да намери по-премерената и фигуративно синтетична формулировка на същия проблем, цитирайки Племенникът на Рамо на Дидро – в превод на Гьоте: „Meine Gedanken sind meine Dirnen. [Моите мисли са моите курви.]” (срв. MSZ 168) Още по-интересно е наблюдението на Блох върху системната употреба на парадокса в дискурсивирането на сексуалността при Дидро (срв. MSZ 96) – похват, който Сад ще радикализира концептуално (всяко желание е по същество перверзно-парадоксално). Блох ще набележи също така и линията на наследяване на Просвещението – и на маркиз дьо Сад – в утопическия социализъм. „Френският социалист Фурие развива една садистична теория на любовта.” (MSZ 473, разредка в оригинала) В Сад, Фурие, Лойола (1971) Барт ще подхване и детайлно ще разгърне темата за това интригуващо сродство по избор, хвърлящо мост към преплитането на утопия и садизъм в модерността. На последно място, но не по значение, трябва да изтъкнем интуицията на Блох за ролята на галантното развлечение на застиналите „живи картини” – tableaux vivants (срв. MSZ 110-111), в които телата стават непосредствен материал на изкусно подреждане, разпределение, аранжиране – интуицията за „живите картини” от края на Рококо като ключов елемент на социалноисторическата предметност, подложена на фантасмагорично деконструиране при Сад. Тази тема също има бъдеще: ще бъде развита от Барт, изхождайки от детски спомен за подобна „жива картина” – Спящата красавица – видяна в провинцията.[10]

Блох е неочакван предтеча на Барт не само по отношение на интуициите за Фурие и детско-праисторическите tableaux vivants, но и в най елементарно трудното при писането за божествения Маркиз – цитирането му. Прочитът на Барт е пленителен и уникален не на последно място благодарение на привидно тривиалния факт, че някак успява да цитира ексцесните изречения на Сад като литература – както се цитира Пруст или Дебелянов. По-скоро изненадващо ще е заключението, че краевековно-сецесионният д-р Блох също успява да разреши квадратурата на кръга на реферирането на Сад. Ще завършим този силно избирателен обзор на Маркиз дьо Сад и неговото време с компендиум от пасажи с „експлицитно съдържание”, които Блох намира начин да помести в книгата си. Макар че неговият начин за справяне с трудността определено е лишен от магията и елегантността на Бартовото четене на Сад, волята да се взимат на сериозно детайли от фантасмагоричния свят на Маркиза е сама по себе си достойна за отбелязване, пък била тя и волята на един в основата си медицински поглед. Детайлът е бременен с литературност, дори когато полето на погледа, в което попада, е зададено от хетерономен интерес, а езикът на реферирането му не е „естествен”, а мъртъв. Не по-малко бременен е и с непроизволен комизъм. „Въпреки че Долмансе се чувства по-привлечен към мъжкия пол, той не пренебрегва понякога paedicationem mulieris и с удоволствие се нагърбва да запознае Йожени с това „развлечение”.” (MSZ 203) „Дори трибадите[11] се отдават при Сад на гръцката любов [т.е. на анален секс, б.м.], било с изкуствени инструменти, sive auxilio clitoridis” (MSZ 204). „Той наблюдава от съседно помещение Жюстин, която се е уединила в cabinet d'aisance [клозета], et defaecatione filiae delectatur.” (MSZ 355) „Той си е устроил собствена „зала за екзекуции”, в която пред очите на треперещата Жюстин едно момиче на име Йолали бива обезглавено, archiepiscopo eam paedicante.” (MSZ 361) „При последващите оргии естественото и изкуственото paedicatio inter mulieris et viros играе съществена роля [...]. Волмар manustuprat monachos над бокал за пунш, в който Жюлиет mingit, след което останалите жени пият от него.” (MSZ 364) „Дорвал, чиято сексуална перверзия е cunnilingus post coitum alterius viri, развива в дълга реч своята теория и оправдание на кражбата” (MSZ 365). „Мондор, грохнал 66-годишен старец, има нужда от безкрайни подготовки, за да постигне целта си. Чрез лесбийска сцена на шестте момичета, чрез изкуствено paedicatio и чрез defaecatio in os той трябва да бъде докаран до способност ad paedicationem.” (MSZ 368) „Следва луксозна гощавка, при която на малки момичета ano inseruntur горящи свещи[12], които накрая ги изгарят.” (MSZ 371) „Мисълта, че е с истински палач, възбужда в Жюлиет върховно сладострастие. Тя кара Делкур да я бичува [...] като същевременно mulier ei cunnilingum facere debet.” (MSZ 372) „Episcopus in nasum suum mingi imperat. Femina ad feminae alterius mammam defaecat. […] Друг per duas horas lingit os, oculos, aures, nares, spatia interdigitalia pedum, anum. Senex devorat faecem filiae, quam paedicat. Depilat alter cunnum filiae lingua lambens anum.” (MSZ 374) „Клервил cor pueri eripit et vaginae inserit.” (MSZ 377) „Брачани се захваща с пуяка, на който Боргезе прерязва шията в момента на ejaculatio viri.” (MSZ 383) „Фердинанд е некрофил. Paedicat cadaver на удушен от него паж.” (MSZ 385) „Тя е конструирала изкусен фалос, снабден с накрайници за няколко orificia corporis.” (MSZ 389-390) „Тя бе тъмнокоса, силно окосмена, имаше clitoridem perlongam, anum virilem, малък бюст, страстен темперамент, много зла и сладострастна.” (MSZ 440) „За да осуети възнасянето на жертвите си в Рая, той [Сен-Фон, б.м.] се затваря по тайнствен начин с тях и ги принуждава да припишат душата си на дявола със собствената си кръв върху късче хартия, quam chartam membro suo ano eorum inserit, при което въпросните жертви биват безмилостно изтезавани.” (MSZ 407-408) Макароничният реферат на Блох, сплитащ езика на ексцеса с езика на епикризата и административно-бюрократичното регистриране, непроизволно оголва структурни особености на прозата на Сад с нейното съчетание на екстремна трансгресия и педантичен ред. Нещо повече: в този реферат Сад е учудващо забавен.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а