Пламен Петров Теория на запоя |
Събудих се в леглото си, измъчван от махмурлък и без изобщо да помня как съм се прибрал след запоя снощи. Започнахме към 18 ч. с бира от супера в участъка пред красивата сграда на Художествената галерия в градския център. Бяхме аз, Венци и Женя, увеличавайки състава си с още един, присъединил се към нас малко по-късно. Това беше Ники Хипаря, разполагащ с наследствена къща, намираща се наблизо и превърната в база за частни партита. Удари няколко гълтока и ни покани да се прехвърлим за по-удобно при него, с което веднага се съгласихме. Изключение направи единствено Женя, осъзнала внезапно, че е сама сред трима самци и побързала да обяви, че се оттегля. „Призови някоя твоя приятелка и елате”, ѝ казах на изпроводяк, докато тръгвахме за къщата на Ники. Щом стигнахме, той изнесе една маса и три стола, постави ги насред двора и ние продължихме в по-нормални условия. По някое време, понеже се бях подул от бирата, отскочих до магазина, купих си джин, върнах се и минах на него, решавайки да циментирам. След първите 100 грама усетих как взе да ме хваща и всъщност оттам нататък спомените ми се губят...
В момента будилникът върху шкафчето до леглото ми показваше 10 преди обяд, значи бе време да ставам. Надигнах се бавно, оправих се, закусих, излочих и голямо количество вода с цел потушаване на пожара в злочестия ми организъм. Излязох и след половин час вече пиех махмурлийското си кафе под чадърите към кръчмето, където се събирахме. Не мина много време и се появи Венци, пльосвайки се на стола до мен. Поръча си чай, след което промълви, че му е зле и че мисли да ходи на преглед при лекар.
– При лекар?! Да не си се натровил? Толкова ли много пи снощи? – учудих се аз.
– Напротив, пих малко, защото не се чувствах добре. През цялото време ви обяснявах, че това се дължи на гадния вирус, който ме хакна вчера. Не помниш ли?
– Не. Имам откъслечни спомени – само до появата ни в двора на Хипаря. После много неща ми се губят поради факта, че ги смесих, минавайки от бира на джин.
– При Ники иначе беше гот. Слънцето току-що се бе скрило зад отсрещния блок, над чийто покрив кръжаха гларуси. Ти каза, че много се кефиш, защото присъствието им ти напомняло за морето.
– Да, сетих се. Те бяха силно разтревожени за нещо и надаваха крясъци, вдигайки голям шум. Междувременно установихме и причината – малко гларусче, паднало в подножието на блока и не можещо да се върне при другите поради неумението си да лети.
– Ти поиска да го спасяваш, но бързо се отказа. Досети се, че дъртите няма да те оставят да припариш до него, пикирайки и атакувайки те с острите си човки...
– Вярно, така беше. Добре, че съм се вразумил, иначе щяха да ме изръфат. Реката тук ги привлича, нали е голяма и пълна с риба. Край морето отдавна няма храна за тях и те масово се изнасят насам.
– Същото го отбеляза и снощи. После добави, че си достигнал края на първата фаза, което било най-хубавият момент за теб. Подчерта, че в подобни случаи сякаш всичко застива под въздействието на изпития алкохол. Уточни, че настъпва своеобразна ретардация, спомагаща обектите наоколо да ти изглеждат като в забавен каданс, а ти да изпаднеш едва ли не в нирвана. По този повод даже направи препратка към „Фауст” на Гьоте, като извика: „О, миг, поспри!”.
– Ха, ха, ха! Голям съм идиот! После какво стана?
– Мръкна. Ники запали осветлението на двора, а ти окончателно се развихри и нападна задочно собствениците на заведения. Взе да им се заканваш, че повече няма да стъпиш при тях, защото знаели само да вдигат цените и да дерат кожите на клиентите си. Заяви, че през лятото запоите трябва да се осъществяват само с пиячка от магазините, където тя е двойно и тройно по-евтина. Добави, че е безбожие да пълниш гушите на кръчмарите, щом можеш да къркаш из парка, в градинките или в различните частни имоти като този на Хипаря. Подчерта, че и зиме трябва да е така, тоест купоните да се заформят както в къщи, така и на работните места: в офиси, канцеларии и т. н.
– Да, това е отколешна моя идея – напиване с алкохол от магазина, което наистина често взехме да правим. Просто натам вървят нещата при тази ужасна скъпотия – коментирах аз.
– Разду и другата си известна теория – че когато заседнеш, винаги трябва да пиеш до дупка, до пълна загуба на съзнанието. Че не си можел само с едно-две и ако спреш по средата, по-добре изобщо да не си започвал. Затова си бил на график: един запой в началото и още един в края на седмицата. През другото време не си близвал и капка, докато не разградиш, и организмът ти не се пречисти – продължаваше да пресъздава снощните ми изцепки Венци.
– Така е – потвърдих. – Не мога всеки ден и по малко, понеже се получава нещо половинчато, от рода на „пил-недопил”. Или както правилно го е казал народът, без едно мога, но само с едно – никога. Затова се напивам напълно съзнателно и преднамерено два, максимум три пъти в седмицата.
– И това го каза снощи. Припомни, че правиш и извънредни запои: по случай рождени или имени дни, при посрещането на по-големите празници и т. н.
– Безспорно, има си хас! Макар че, включвайки се в тях, си нарушавам графика, което понякога доста ме дразни.
– Бил си нещо като осъзнат аутист, затова всичко при теб било по график, включително напиването.
– Именно. А Женя върна ли се, не доведе ли някоя от приятелките си?
– Не, никой друг не дойде. Останахме си само тримата: аз, ти и Хипаря. Накрая пиенето свърши, ти поиска да отидеш до магазина за още, но той не се съгласи. Каза, че му се ходи в бар „Москва” и че трябва да се изнасяме, понеже не било желателно да оставаме в къщата без него. Все пак беше в ролята си на домакин, така че, нямайки друг избор, станахме и го последвахме.
– И какво, дебаркирахме в „Москва”?
– Да. Дотътрихме се до там и седнахме на една от масите отвън.
– На този ветрилник! Там нощем става адско течение…
– И снощи беше така, но ти не му обърна внимание. Беше вече доста напред, изпадайки в пиянска еуфория. Твърдеше, че районът край бара е един от най-красивите, че бил направо европейски.
– Такъв е наистина: с тези кокетни барокови къщи и с брезите и боровете, растящи пред тях. Сега чак ми просветна малко, вярно, че ходихме и там...
– Щом келнерката се появи за поръчката, ти се обърна към нея с думите: „Дай хард!”. Беше нова и не бе чувала този ти каламбур, така че се наложи да ѝ го разтълкуваш. Обясни ѝ, че на английски това означава „умирай трудно”, а на българо-английски „дай твърдо”. Добави, че всъщност искаш един джин, а тя най-после те разбра и ти го донесе.
– Голям съм кретен! Значи пак съм се правил на оригинален?
– Изпи джина, след което обяви, че нямаш повече пари и че минаваш на „верешчагин”, другият твой любим каламбур…
– Който използвам вместо „вересия”. В тази връзка сигурно съм употребил и израза „передвижване”?
– Да, през цялото време, докато вървяхме към „Москва”, повтаряше „передвижване, передвижване”, както от известно време насам наричаш ходенето по кръчмите.
– После? На вересия ли продължих?
– Не, аз те възпрях. Казах, че мога да те черпя едно питие, и ти се съгласи. Пожела обаче отново да минеш на бира, тъй като много си бил натоварил от джина. Започна веднага да се провикваш „бирхоф, бирхоф” и когато сервитьорката дойде, се наложи пак да ѝ обясняваш, че това на твоя език означавало „бира”.
– От името на немския футболист…
– Да. После разви и другата си теория: за това, че ако почнеш на бира, след две-три бутилки трябва да минеш на концентрат, изпивайки най-малко поне 300 грама. И обратното – ако стартираш с концентрат, накрая задължително трябва да разредиш със съответните количества бира. Или тъй нареченото редуване между мек и твърд алкохол, понеже по време на запой си се изкушавал да опиташ и от двата вида.
– Така е. Остана ли само на бира, се подувам като тулуп и постоянно трябва да ходя да пикая, за да не се пръсна. Ако пък съм само на твърдо, бързо се отцепвам, което също е кофти.
– Уточни, че става дума за практикувания от теб миксаж по отношение на вариантите меко и твърдо. Или софт и хард, както обичаш да се майтапиш, изговаряйки ги на английски.
– Понякога дори ги наричам софтуер и хардуер.
– Именно.
– А мацки имаше ли, не забърсахме ли нещо?
– На съседната маса седяха няколко, две от които ставаха. Бяха млади, снажни, с гладки и стегнати бедра, истински цепеняци. Щом ги фиксира, ти заяви, че ти харесват, но че си дърт за тях. Нямал си и пари да ги черпиш, ако решиш да им се пуснеш. Не си бил богат и известен като Мик Джагър, иначе те сами щели да ти се лепнат. Добави, че на младини било лесно: изръсиш два-три лафа и гаджетата са твои. Сега обаче това било излишно усилие, още повече, че свалките те отклонявали от основната ти задача – да се натряскаш до козирката.
– Мале, мале, да пази Господ! Само това ли ни бяха темите, не говорихме ли за нещо по-възвишено?
– О, говорихме и за изкуство, стигайки до извода, че в момента такова няма. Бяхме единодушни, че всичко в това отношение /с някои малки изключения/ е кич, квази, халтура, анти...
– Значи сме го раздавали и по-интелигентно! А после?
– После нищо. Настъпи полунощ и келнерката взе да ни гони, обявявайки, че барът затваря. Представи ни сметката, ние я платихме, а ти изведнъж изкомандва: „Да се разпръскваме!”. Не можа обаче да се вдигнеш от стола, направо беше залепнал за него, оказвайки се тотално спиртосан. Помогнах ти да се изправиш, поисках да ти викна и такси, дори да ти го платя, понеже наистина беше свършил парите. Както винаги, и този път отказа, припомняйки, че отдавна не ползваш подобни услуги поради липсата на доверие от твоя страна към шофьорите. Обясни, че винаги можеш да налетиш на някой изрод, който да се възползва от безпомощното ти състояние, да те пребие и да те изхвърли от колата…
– Такъв съм, параноик. И какво, тръгнах си пеш, нали?
– Да. Но междувременно успя да развиеш и другата си теория – тази за телепортацията. Каза, че тя се овладява само когато човек е до такава степен пиян, че нищо не помни и не знае какво върши. Просто поема на автопилот, а на другия ден се събужда в леглото си, все едно, че се е телепортирал, макар и на късо разстояние. Така направи и снощи: потегли, клатушкайки се, шмугна се в първата пряка и изчезна, погълнат от среднощния мрак. Значи все пак си се прибрал, и то май успешно...
– Очевидно. Щом сега седя тук и разговарям с теб. Слава Богу! А ти и Ники какво направихте, да не би да продължихте някъде другаде?
– Не, и ние си тръгнахме. Нали ти казах, че не ми беше добре и че пих малко, само две бири и половина.
– Защо не удари нещо твърдо? Достатъчни щяха да са ти 300 грама и сега вирусът нямаше да го има.
– Снощи няколко пъти се опита да ме агитираш да мина на хард, изтъквайки и тази своя теория: за концентратите като лечебно средство, убиващо всички вируси и микроби. Не намерих обаче сили да го сторя, защото наистина бях скапан, направо разбит. И в момента съм зле, тъй че няма какво да отлагам повече: ставам и отивам на лекар – каза Венци.
– Ами отивай, щом така си решил - заявих аз, докато той вече си плащаше чая на келнерката. После се изправи, но преди да потегли, се обърна отново към мен и ме попита:
– А следващия ти запой? Кога ще бъде?
- Не знам, навярно след 4-5 дни, нали съм на график. Трябва отново да ми се допие, пък и да ми паднат мангизи.
– Окей, обади се. Дано се оправя дотогава, за да мога и аз да участвам. Хайде, чао! – каза и тръгна.
–- Чао! Аз ще остана още малко – измърморих след него.
Бръкнах в кутията, извадих цигара и запалих, гледайки го как се отдалечава. Беше поел към поликлиниката, а оттам вероятно и към аптеката, където му предстоеше да се бръкне за поредната доза скъпоструващи лекарства...
| |
| |
Още сведения | публикувано на четвъртък, август 16 @ 15:55:45 EEST изпратено от paco_lord
Подведено под: | * | проза |
2890 прочита
| |
Рейтинг | Средна оценка: 0 Гласа: 0
| |
Инструменти |
Версия за печат
Препраща на друг
| |
|