Владимир Шумелов: Двойно - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

КРАЧКА КЪМ БЕЗУМИЕТО ИЛИ СЪН № 3

В мътния поток на случилото се извиках „Смърт!“ и затворих очи. Съседната стая се изпълни с шум и не видях никога далечината, откъдето струеше светлина и музика. Това бе единствения начин да ги събудя. Към мен пристъпи той, лекарят, и отвори тялото ми: показаха се краищата на нещо, което ме изкара от унеса. В същото време оттам излезе... душата ми и аз оставих тленността в ръцете му; той погледна разпилянато върху масата и също прошепна „Смърт“, на което душата ми рече „Не се бой...“, отдалечи се някъде там... към Началото, а ритъмът бе прекъснат от светкавици и потоци лава, изригващи от земната утроба нагоре, където се раждаха суша и вода, живот и смърт...

След това чух глух тътен, продиращ това, над което летях.

Летях над цъфтящи поляни и гъсти гори, където дървесата се бяха сплели в любовна прегръдка, приличащи повече на китка, която пръска искри живот наоколо.

Животът ме упояваше и тръбите на огромните влечуги кънтяха към фибрите на вечността, поглъщаха се от всичко, изяждаха всичко и го изплюваха, все още несмляно достатъчно.

От север се задаваха мъгли, а над мъглите – черни облаци, а под вълмата пъплеха ледници, подобно динозаври, бягащи невинно надолу, заели цялото пространство.

И настъпи Нищото, което легна върху Живота, пъхтящ и клокочещ отдолу, откъдето излизаха фунии и разпръсваха Светлина. Звукът, студен и разтърсващо скърцащ, достигаше до всичко и го караше да трепери.

Според Опарин (1924 г.) животът на Земята се е появил в един определен момент от еволюцията, когато се е образувал Световният океан. С изстиването на Земята, в горните й слоеве температурата спаднала до 1000 С (тя била причината за проливните дъждове, които образували Океана). Съдържащите се в атмосферата химически съединения, способни и активни за по-нататъшни превръщания, се свързвали със съединенията във водата, от което произлезли по-сложни структури, оформили се в гел (плаваща пихтиеста маса, способна да поглъща веществата отвън).

А не би ли могъл Животът да се появи за един миг?

Летях над късните екземпляри от Мезозоя – малки и големи, големи колкото триетажни сгради и малки, по-малки от прашинка...

Предполага се, че измирането на гигантите се дължи на промяната в климата, но знаем, че климатът се изменя бавно и постепенно, което дава възможност за пренастройване и миграции… Сигурно гибелта на едрите тревопасни и хищници е настъпила от смяната на типа растителност. Но тази смяна е била в началото на късната Креда, а измирането им – в края на този период. Може би ортогенезата е причината? (Но и това е продължителен процес.) Или радиацията... Един път на 200 млн. години най-близкостоящите до Слънцето звезди (на 8 парсека) се активизирали като „свръхнови“. Повишеното рентгеново излъчване според Красовски и Шкловски можело да продължи няколко хилядолетия... Една причина, която можела да има непредвидими биологични и най-вече генетични последици (увеличен брой на мутациите)...

Летях на север, над Камчатка, и гробищата на огромните животни нарастваха. Наблюдавах раждането на себеподобните...

Имаше първи, втори и т. н. човеци, наречени с имена, които не казваха нищо. Първата раса троглодити бе огромна, всяваща страх, но тя отстъпи пред нова раса, от която, казват, произхожда и моето тяло и моят дух. Казват още, че децата на човешката цивилизация се появили внезапно, устремно, умствено и технически узрели... Казват още, че сме могли да мислим, но смятам това за привилегия само на необятния Дух, този, витаещ над тялото призрак във Вечността. Да мислят...

Било през ония години, когато потомците на Адам и Ева заселили цялата земя. С тежък труд изкарвали те насъщния и това ги озлобило, душите им се изпълнили с низост и мъст. А Създателят, Творецът на рода човешки, наблюдавал какво вършат хората и го обземали тъга и негодувание. И решил Всесилният да унищожи хората, като им изпрати всемирен потоп. Само че на Земята живеел един праведен човек. Наричал се Ной и Господ много го обичал за това, че не е като другите, и за това, че успял да възпита тримата си синове честни и праведни като себе си. Бог преценил, че трябва да предупреди и предпази Ной от възмездието, което подготвял за човечеството... И казал Господ Бог на Ной...

А дали летежът на човек не може да бъде даден от онзи черен обелиск на Артър Кларк, намерен от нашите прадеди в Африка? (Духът отвън...)

По-късно установих, че имам дете и костите му лежат в обща яма (където бяха открити от проф. Машка в Предмост), оградени от скелети на мамути. И тогава духът ми, лишен от способността си да се материализира, се издигна високо, където беше първият човешки Бог – култът към умрелите.

Без перспективата на историческата панорама не успях да се приближа много до първите човешки цивилизации от Месопотамия и Египет, Индия, Китай и Америка. Безметежно и безрадостно обхващах цялото стълпотворение от градове и държави, човешки същества, загрижени повече за тленнността.

Дълго преди да умра мислех за душата си, но не предполагах, че някога за хората тя била човечето в човека, животинчето в животното. А за да предпазят душата си и тя да остане в тялото, се грижели извънредно внимателно: затваряли видимите отвори на тленното тяло. По мое време сакралиите бяха други, понеже хората бяха усвоили изкуството да живеят.

Но има ли разлика, да речем, между натъпкания със скъпоценности бог Озирис в египетските гробници (връзката между небето и земята) и запечатаните в противоатомното скривалище безсмъртни души, обезверени в бъдещето и бездушни в настоящето?

Стотици градове и култури престанаха да съществуват. Пустош. Спиралата, начертана от човешки ум (?), направи поредното си завъртане около оста на живота. Преди пет милиарда години бе Началото. Оттогава биологически животът „умира“ три пъти. Това, което до вчера бе невъзможно, днес е факт. Човекът-фатум, забравил защо живее, извърши поредната си грешка. Далече на север остана една лаборатория. Това не бе Ной с раздрънкания си ковчег, а учен – незасегнат от ужаса...

Обикаляйки около развалините на Ватикана, съгледах композицията „Лаокоон“. Прибрах я... Да, фигурата на онзи жрец, който предупреждавал сънародниците си да не вкарват в Троя оставения от гърците кон. По време на извършваното от Лаокоон жертвоприношение на бог Посейдон изпълзели от морето две змии и удушили жреца и двамата му синове.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а