Владимир Шумелов Двойно | Страница: 1/3
СЪНУВАХ ТАКЪВ СЪН:
Уморен се прибирам от делова работа с Ролса, нищо особено, „притурка към тоалета“. Явно живея в тихите, крайни квартали на града, а може и извън, не мога да твърдя със сигурност. Но масивната решетъчна врата се разтваря широко и през огромен парк, на пръв поглед малко див или просто стар и небрежно поддържан, през предното матово стъкло виждам на около сто метра отпред къщата – дълга, двукрила, двуетажна постройка с не особено привлекателна фасада; свети само в гостната.
Тихо е и с удоволствие слушам хрускането на ситната настилка по алеята към дома. Моторът почти не се чува и го оставям да работи безшумно, със запалени фарове, докато паля лулата. Всичко, чак до арматурното табло, се е просмукало от миризмата на тютюна. Отвън започва да ръми и по стъклата се стичат мътни поточета вода. Сигурен съм, че всичко е много добре, но за другото не мога да чакам дълго.
Мокрият ситнеж и студът нахлуват под палтото, костюма, просмукват ме цял. Зная, че вътре е приятно. Изкачвам се бавно по стъпалата и влизам в салона. Уютно. Нямам персонал, той ме кара да се държа неадекватно. А и отдавна не ми е нужен. Повярвайте на стария самотник: влизаш в гостната, салонът е осветен – защо, не знам, запалвам със сухи дърва камината, изхлузвам силно надолу вратовръзката, сядам в шезлонга и не мисля. Миризмата на тютюна и тук е проникнала навсякъде, впила се е дори в рамката на френския прозорец. До стола има масичка с три позлатени във формата на дракон крака. Чашата чисто уиски стига до гърдите ми, после изчезва термално по жилите. Не е толкова студено, колкото в началото, и до камината в стил барок е приятно. Дървата пукат, а в ъгъла свети приглушено нисък лампион.
Обичам старините, макар да не зная какво точно имам в библиотеката. По стените висят картини, ако назова майсторите, ще се смутя. Буше не бих сложил сигурно, нямам и модерни имена. Но на лавиците не липсват ръкописи на архаичен френски от XI и XII век.
Когато няма движение в залата, пушекът задържа на ниво очи причудливите си форми. Можеш да го сечеш с ръка, а мъглата пред теб лениво се разделя под дланта ти, заела още по-невероятни форми, които под призрачната зелена светлина те докарват до ярост. След време се успокоявам.
Не знам дали наистина може да се изпита глад насън, но след чаша концентрат – сигурно. И кулинарията е обикновено студен бекон с яйца. По-добре е, естествено, в заведение или в клуба, но там култът към традицията те превръща в робот. На масите сядат скучни хора и дъвчат мълчаливо. После стават и без да те погледнат, изчезват. Мразя хората от клуба. Сигурно и те.
Бррр! Студено и игличките влизат под кожата. И желаната чаша уиски не е изпита.
Отварям вратата на Ролса и тя глухо хлопва зад мен. Обратният път по алеята е кратък. Ситният чакъл е вече достатъчно напоен с вода, за да хрущи под гумите. Арматурното табло пръска отровнозелени звезди в очите ми. Зная, че трябва да карам, да карам...
Плющенето на напиращите напред гуми реже тишината на нощните улици. Шофирането е бясно може би за този случаен минувач, който, виждам с периферното си зрение, спира и се извръща. Понякога ти се иска да направиш това, което никога няма да направиш.
На следващия завой ме заслепява гъста мъгла. Темза е зад ниския изкуствен парапет. Очите ми са втренчени над него и се мъчат да различат очертания, граници. Реакциите на ума се забавят с всяка част от секундата. Настъпва едно абсурдно спокойствие, след което, ако има време, мозъкът работи трезво.
Затова трясъкът от летящата на всички страни преграда не ми пречи да мисля за тъмнината пред мен, в която се давят ледените води на реката.
Още ръми, а аз не съм пуснал чистачките...
Шасито изплющява страшно върху водата...
Сега чистачките работят...
Потъването забавям с мисъл. В главата ми звучи песен. По-скоро различавам думите на Ленън от „Чуднодръвко – долу слез“: ... хората копаят пръст, за да се зарият с нея...
Сега бях свободен и никой не беше виновен за нищо. Смъртта спокойно подхвана колата... Коя е истинската, различават ли се смъртта „постепенно“ от смъртта „пред очите“, „самопожеланата“, смъртта „възраждане“, смъртта като „алиби“, като „социален жест“, „чистото“ убийство, „предизвестената“, масовата смърт, евтаназията...? Има ли „край“?...
Осъзнах, че на повърхността съм останал не повече от няколко секунди. След което в буен въртоп колата се насочи надолу.
Винаги съм мечтал за смъртта на Петроний: точно така, сигурната бавна евтаназия на доволните от живота тартори на обществото...
Не, Петроний! Аз сам избрах.
Заслепяващ шум ме удари от всички страни. Леденият октопод се обви около тялото ми и ме притисна към тапицерията. Вече исках да викам, но не можех... Защо...
Стана тихо, знаех, че не съм умрял. Или това е?
Чувам ритмичното стържене на чистачката. Другата навярно е изтръгната във въртопа.
Бях в оная еуфория, която се появява, когато се засилиш и скочиш от скалата надолу със затворени очи... В миг само ужасът е заменен от красотата. Ти си част от природата и тя е част от теб, защото летиш.
Да се събудя ли...?
Напред (2/3)
| |
| |
Още сведения | публикувано на събота, май 26 @ 16:35:19 EEST изпратено от vchumelov
Подведено под: | * | проза |
5356 прочита
| |
Рейтинг | Средна оценка: 0 Гласа: 0
| |
Инструменти | Версия за печат
Препраща на друг
| |
|