литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Ивайло Иванов
Битието празнува – Трета част
Страница: 2/2




ШЕСТА ГЛАВА. „НЕ ИСКАМ ДА БЪДА ИЗВЕСТЕН ПО ТОЯ НАЧИН”


Ех, толкова хубаво нещо е хуморът, нашият хумор – докато вашият Фройд, примерно, пише толкова користни и недобри неща за него!... Но той самият е дълбоко користен – Фройд много рядко е прав!... Затова съм се ориентирал към по-престижни имена, ако искате, вижте романа ми за Лепа Брена. Той не е музикален – това е роман за женската красота и за моето дълбоко обожание пред нея. Това е роман за манталитета на Балканите и за пропуснатия наш живот. Използвам случая да споделя всичко онова, което мъчи и терзае душата ми, да очертая собствен личен свят – а не да се занимавам с това, дали са талантливи и престижни песните на Лепа Брена. Първо – че тези две понятия не са едно и също, и второ – че дали са престижни или не, ще се съзре и види най-накрая, като самотно следствие от този мой роман, а не като предположение и предзададена нагласа и формулировка. Вие сте жена и, вярвам, ще ме разберете най-добре. Мисля да възкреся у нея онова, което и само си подлежи на възкресяване, да се опитам да реабилитирам стойностното, чувственото и естетически релевантното. Такива брънки, бримки и добри чорапогащници има много в нейното огромно творчество, те майчински приласкават душата ми – за съжаление, обаче, те „отвънка” много рядко се виждат. Трябва другаде да бъде гушнат човекът, за да ги забележи. Днешният човек. На Париж!... Но както и да е, да не обременявам с излишни естетически размишления своето и без това чувствено творчество /те надали ще бъдат и възприети докрай/, а да се отдадем на благодатната присъда, на епифанията, в миг добила формата на слово. Тя е жената на моя живот! Тя е човекът на моята мисъл и фантазна природа – а не жените и децата от „Литературен вестник” – тя е поданикът на небесното въображение, майчинското лоно и изгубената прародина на душата ми. И ако всички сме изгнанници в езика – аз съм изгнанникът от зелените поля на моя роден дом – от злачните ливади и тучните пасбища на полата ѝ.

Здравейте, уважаема Писателке!... Няма, според мен, нищо лошо в това, да се публикува в сайт, където присъства роман като моя! Не защото е непременно силен или слаб, това други ще го определят, а защото всичкото това се поддава на следната аргументация... Вашата публикация няма да бъде в близост до романа за Лепа Брена, ще има поне пет или шест материала между споменатия роман и вашия текст, така че тук място за опасения няма. Плюс това, равнището на един роман в никакъв случай не се определя от обекта му. То зависи от начина, по който авторът говори в него и от това, което, в крайна сметка, казва в текста си. „Малки жабешки истории“, писа навремето Радичков. Това, за мен поне, не значи, че авторът застава зад естетиката на жабата... „Дано Лепа Брена има поне достойнството на една жаба!“, казвам на моите приятели в такива случаи. Слава Богу, че те относително рядко ме критикуват. Моля ви да не се критикуваме и ние /пък било и чрез мълчание/ и ако действително смятате, че си заслужава да дадете текста си за нашето издание, да го направим, най-накрая, това нещо, виждате, че е изцяло за добро. Ако ли не, аз няма да ви се обидя, никак повече, и всичко между нас ще си остане абсолютно същото. Тоест, каквото никога не било!... Защото ние отношения с вас досега не сме имали и, както и без друго личи, надали ще и имаме. Не е голямо огорчение за мен – аз съм претръпнал вече – и както често си повтарям, „Слава Богу!”... Вие се стопроцентова литературна олиграхия и вдругиден, когато окончателно се срутите към бездната на пълния провал, няма аз да ви бера и да събирам стъбълцата и цветовете на мрака ви. Вие ще си мъкнете и берете тези тежки, черни цветове – точно така, както в момента мъкнете онова тежко коренище от университетски приятелства и си пишете един за друг рецензии, и се подмивате един на други чреслата, и се обслужвате – до безмерна степен – до безкрай. Вие ще сте историческите крушенци на цялото това начинание – което значи, че ще има и исторически победители. И сега има автори с подмолна слава, които в главата ми образуват цял алтеративен канон – до утре мога да говоря за автентични хора, в чиято нравствена състоятелност дълбоко вярвам, а пък за вас, днешните силни на деня, натурници, червенокъщно-дебатиращи и медийни гнусари и лапацала, превратностите на Съдбата са подготволи същата участ, каквато неотдавна сполетя и един Орлин Орлинов. Да бъдеш властник на деня и да бъдеш приживе забравен. „Тия са същите, бе, тия са същите, гневеше се пред мен Малина Томова. Ние им подадохме ръка, направихме ги едни от нас, те се забравиха и вместо да си пишат книгите, започнаха да се озъртат и правораздават”.

Малина Томова не е между живите вече. И сега алъш-веришът в „Литературен вестник” ще тече в пълна степен.





ДО ВСИЧКИ, ДЕТО МИ МЪЛЧАТ. ДО ТИШИНАТА ВИ

Използвам случая, че мейла ви го има в „информация”, да споделя огромното си огорчение от факта, че вие, както и десетки други „софиянци”, до които се обръщах по един или друг повод в продължение на две и половина години вече, до днешен ден, на практика, не са ми отговорила с нищо. Всички мои имейли, съобщения, честитки за рождени дни и покани за разговор, бяха посрещнати с великодушно, опрощаващо мълчание. Благодаря за прошката, без да се съизмервам с дадения автор, с чиста съвест бих си позволил да предположа, че и ако един Радичков, да речем, си бе останал в Калиманица, беше си пуснал интернет и беше си написал абсолютно същите книги, до последната им буквичка и запетая, и на него пак така щяхте да му мълчите, по абсолютно същия начин. Пак ще го кажа, не се съизмервам с дадения автор, а само с тъжната и мръсна типология на тишината, на които вие, без да щете, подлагате един или друг човек, индуцирани от актуалното в културната практика и прагматика, но и от провинциализма в собствения си манталитет, без съмнение.

В писмото ми, с което свърши кратката ни интернет-кореспонденция, се съдържаха поне два съвсем конкретни и ясно поставени мои въпроса – ще мога ли да ви изпращам свои текстове, от време на време, и ще можем ли, пак спорадично, да поддържаме някаква кореспонденция, като понякога ви известявам за новото?... Вие, разбира се, си замълчахте и на двата, както мнозина други преди вас, както и много други ще си замълчат и занапред, това е ясно, то е предвидимо и от само себе си!... Да ви попитам само, ако Георги Господинов или Амелия Личева бяха се обърнали към вас с абсолютно същата молба, пак ли така щяхте да им замълчите и да ги отминете? Сама прекрасно знаете, че не!... С какво, тогава, моето достойнство на човек и личност стои по-долу от това на моя връстник и приятел, с какво, като поет и публицист, съм стоя по-долу от въпросната феминистка, та ще се позволявате да ми мълчите и да огорчавате душата ми?... С абсолютно нищо, знаете сама, и по двете линии, и по двата „параграфа”!... Да не съм майка си с камъни убил, да не съм Бога на Кръста разпънал, вие на престъпник ли ме правите или на човек, нямащ творчески потенции, съотносими в огромна степен с тези на вашите приятели, колеги, доценти и ментори? Защо ги смъхтите и се облизвате край тях, защо ги снимате в елементарни клипове, помпозни пози и претенциозни интервюта, докато мен едничка думица не сте ми промълвили досега, в чисто човешкия план на този израз, потрес, естество и значение? Защото нямат думите човешки план при вас – те имат само прагматически!... Корема си ще изповръщам от това мълчание, издън душа съм огорчен и омерзен от тишината ви и няма сила на света, дето да може да измие нейната безмълвна каша и тиня!... Не ща го нравствения ви максимализъм, Бог ме да пази, искам само една нормална, катадневна и обикновена нравственост – от тази, дето толкова естествено е видима и предвидима в ежедневния живот на всички останали хора. Когато някой пише някому, „обикновените”, най-често, си и отговарят!...

Бас държа, че и един Биньо Иванов, да речем, точно така се чувствал в блатните години на социализма, за които точно вие, между другото, често обичате да казвате, че те, в известен смисъл, още продължавали. Той се седи човекът в Кюстендил, гледа си плетката (на словото), до него мърка котката, пуснал си радиото или зяпа в някакъв отчаян вестник, а пък по радиото – точно в тоя миг – един писател рецитира свои „произведения”. /В ония години стиховете са се произвеждали. Вие ще ме поправите как е сега./

И – точно в тоя миг, най-ненадейно, на токът спря!... И – „писателят млъкна!”. „Целият угасна!”, казва Биньо, и не звучи по медиите, и не искат да го честват с шумни конференции и юбилеи, и общественият траур е безмълвен вече за него – та чак до сега!... А то, когато си бездарен, значи и завинаги...

Бих искал най-чистосърдечно, ласкаво и трезво да ви запозная – че тъкмо такива като мене ще ви разкатаят майката, че и високото статукво на творбите ви, и „символния капитал” на стуктурната ви опредметеност, без съмнение – защото за мнозина от каймака ви се вижда, че пет пари не струват, а други и да струват нещо, много по-здраво са се вкопчили в институционалните си корени и само една малка част от вас пишат поезия и проза, стойностна и „тежка” като белокаменното ви мълчание. Но нито една от тия „таргет”-групи няма моралното право да мълчи и на реалния човек, защо всички хора на света са равни по онтологическа чест, стойност, цена и достойнство. На мен и един циганин да ми беше писал, пак щях да му отговоря и щяхме да водим кореспонденция, отговаряща на висотата на човешкото ни призвание, вие ми мълчите, все едно не можете да научите нещо и от мен и вътрешно да се обогатите. Но циганинът ще ви изпревари, пророкувано е това!... Както блудниците и митарите вече влизат в Царството небесно, докато фарисеите и аспирантите се навъртат край някой елитарен Клуб, да видят могат ли присмъхти нещо, символна печалба, капиталов влог, финансова файда и фикционални доходи...

Стига с тази прагматика, стигат с тази файда!... Стига сте блюдолизничели и сте си правили „мили очи”, стига сте слугували на един тесен кръг от Университета, без който щяхте да имат абсолютно същото, само че с ненакърнена нравствена патина. Стига сте си писали рецензии един за друг и сте харесвали обикновени, катадневни постинги на поредния „силен на деня”, докато за моите постигни с талантливи материали, никога не сте намерили досега ни линк, ни място на стената, нито поне добра дума. Стига сте се мърляли по семинари и сте се влачили като помивки от едно място на друго – какво ли не измислихте, за да вдигате шум около себе си, само едно не можахте да измислите – талантлива творба как да напишете. Не създавайте образа на ухиленото младо тарикатче и натурника. Университетът е университет – среднокадърно здание, това не е приятелско-патриархална община, не е роднинска задруга, не е алъш-веришка общност от Катуница. Има „Бай Ганьо”, има и „Белите лебеди” – няма обаче „Багьо-и-Лебед” ведно. Не маскирайте грубата прагматика и приятелско-съдружни интереси зад висотата на изискания вкус и псевдоелитарните претенции. Защото си личи отдалеч и вони. Защото кръвта избива през бинта вече. Вземете се в ръце и се сафересайте малко!... (Което значи – да отпуснете обятия и вдъхнете от свободата си!...) Никола Георгиев не е слугувал на никого и пак не е умрял от глад, Атанас Далчев не се е показвал по телевизията и пак е по-достоен от всинца ни, Иван Цанев не принадлежи към Бързата литература и обичта към него бавно се разраства в сърцата на толкова много читатели. Стига сте се влачили подир неща, които и без това омерзяват душите ни. Недейте мисли, че не можете да имате стоицизма, творческия заряд и нравствения потенциал на класиците. Напротив – вашите души и сърца са съградени от същото.








Назад Назад (1/2)



  
Накратко
Пета глава. „Не искам да бъде известна извън Балканите”
Шеста глава. „Не искам да бъда известен по тоя начин”

Още сведения

публикувано на вторник, януари 24 @ 19:42:28 EET изпратено от iivanov

Подведено под:
| * | пародии |

2653 прочита

Още в тази връзка
· Ивайло Иванов


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 0
Гласа: 0

Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Битието празнува – Трета част" | | 1 коментар

Коментари за Ивайло Иванов, Битието празнува – Трета част (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на вторник, януари 24 @ 15:32:21 EET
(Сведения за читател )
Коментари за Ивайло Иванов, Битието празнува – Втора част ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.15 Секунди