Ивайло Иванов: Битието празнува – Трета част - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

ПЕТА ГЛАВА. „НЕ ИСКАМ ДА БЪДА ИЗВЕСТНА ИЗВЪН БАЛКАНИТЕ”

Из кореспонденцията ми с близки и далечни приятели. /Последното писмо – с много далечни „приятели”!.../

И ако туй е земният ми път,
то нека той по-скоро да се сбъдне –
и да се слее моя светъл път
на светлината с пътищата бъдни!...

Пенчо Петков Славейков.

„Прочетох романа ти за Лепа Брена. Винаги ми е харесвал стилът ти, експериментите ти с формата са интересни и умни, но текстът още не мога да го схвана накъде върви, фрагменатаризира ми се, попиши още, не мога да видя романовото в него, нестабилно ми е. Но това е само заради краткостта, попиши още, за да се оформи.”

Благодаря ти от все сърце!... Благодаря ти, че ми обръщаш внимание!... Много малко хора го правят, да знаеш, и това още повече остойностява жеста ти!... Това е роман за българското бездарие на живота /смятам го за най-голямото богатство на нашата нация/ и за Балканското такова. Това е роман за нищетата на живота като съкровеност и съкровище. Също така - за естетическата същност на жената, и за еротическата ѝ такава. Това е роман за сестринството на женския ерос, който е много близък до моя дух, за добротата и емоционалната състоятелност на Балканите. За това, че сме си толкова близки, родни, скъпи и мили, че сме простосърдечни и емоционално състоятелни. Това е роман-вероизповедание на всичко, до което някога съм се докоснал през живота си, по линията на едни безкрайно, радиално разпръскаващи се вектори или асоциации. Това е роман за всичко онова, което измъчва душата ми, включително в морален план, по линията пак на такава мрежа от асоциации. Иначе, в наративен план, той си следва линията на класическата биография на естраден изпълнител или, пунтира я, по-скоро, правейки опити да заговори и на много други езици. Ех, лесно е да се опише, мила Краси, особено когато част от мотивацията иде като последствие, много трудно е да се живее обаче. Много по-трудно е да се приложи или продължи каквото и да било у нас; медийни изедници изяждат живота ми, реалити- и битиви-лапаца играят юдинско хоро и тъпчат пухкавото пепелище на душата ми. Българинът много напомня козлоногият бог, ръцете и главата на когото са в перманентно бездействие, но вроговените нозе и копита тъпчат ли, тъпчат семплата плоскост на глината. Или, най често, чуждата глава. Така наскоро бях премазан от една твоя колежка.

Но, както и да е, няма правим от Живота клюки сега, Яворов е използвал „Мисъл” като кутия за любовни послания – няма пък ние да наливаме жичките и каналите на днешните виртуални списания с далеч по-страшната отвара на отровата. Не че тез двете не са взаимозаменяеми, не че не влизат в семантична връзка помежду си, но ще оставим на премъдрия читател той да размеси и да дифузира точния обем на смеските, той да прецени кои са добрите, кои – лошите; за теб е само харизматична знаковост да знаеш, че това е, все пак, първият ми по-сериозен опит в областта на прозата и шансът ми да се проваля никак не е малък. Като Яворов – от Македонския му период. Помниш ли това четиристишие?...

Да, близък е краят на робското страдание,
да, близък е краят на робската съдба;
не беше напразно доброто ни старание,
не беше напразно добрата ни борба!

И това е цялото стихотворение!... От Илинденския му период!... Ми, всички се проваляме, когато стъпим на Балканска територия, какво остава пък – на Македонска почва. Ей, голям некадърник този Яворов, ходил до Франция, помирисал почти-почти от сюрреализма, а пък горе вика, че не било напразно доброто му старание, да провали един рудиментарен остатък от традиционния тип поезия. Е, всички се стараем в това отношение!... Може би – не винаги чрез такива некадърни четиристишия, но непременно – чрез една дваж по-дълбока вкорененост в балканския бездарен тип повествователно мислене. Ах, тези тайни планове и подли типове, опиращи дълбоко във манталитета ни!... Векторите на различните минни полета и квазиисторически асоциации са радиално разпръснати, трудно се събират наедно, върви магаре през траншейните полета и мини гърмят под краката му. Боя се да не се получи някакъв квазиисторически свръхестествен роман, защото аз не бих желал тъкмо такава форма да добие „изказът”, ала, от друга страна, ако човек не продължи напред през минните полета на страстта си, кой изобщо ще го забележи някога това магаре, кой въобще ще го знае като поет?... „А был поет Лисуря!” – писа някога един авангардист, от шантавия род на Стефан Цанев. /Неясната му личностна идентификация и досега си е голям проблем!/ Какъв е тоя Лисуря?... И кой млад несъгласник писа за него навремето?... Защо го имаме днес като охранена вакла овца или – зализана номенклатура на червените?... Никой не знае днеска нито кандидат-авангаридиста, нито поета, нито Лисурята, всеки чете и помни, и воюва най-вече за себе си, а пък литературата е и процес, и общение, нали, мила Краси? Комуникация е тя – и така би могло да се каже!... И затова понякога се позволяваме да твърдим, че я е нямало... Просто не знам какво да правя, злобно ми и отчаяно отвсякъде, ще взема да се гръмна в някой облак, най-накрая, та поне да зная, че ще удари на дъжд. Така, най-сетне, моето дело ще бъде видно „отвсякъде”.

А иначе, над всичко и над всички в моя епос пак се извисява ханшът и полата на Лепа Брена!... Желанието да обожествя жената, да я запазя вечно млада и красива, пълна с дихание за живот, възкресна и пораждаща възкресение. Дали ще се храниш с причастие или ще си играеш в детския рай около глезените на Лепа Брена, това за мен е вече без особено значение. „Детският рай” е етосът около явлението „Лепа Брена”, обръчът от святкащите детски фирмички, около спасителния пояс на ханша ѝ. Като светодиоди. Като очите на коня Тарпан. Вълшебна приказка от картинка за дъвки. За деца. За деца и красиви момичета!... Стискай ми палци, дано успея в някаква степен!... Стискай ми палци на красивите си пръсти – да се сбъдна!... И ще те черпя със едно кафе, ако се видим някога!... И ще говорим сред красивата сладкарничка като сред Рая!...

А иначе, ако бях Калин Терзийски, ясно какво... Щях да запретна ръкави, да го избачкам по случай тридесетгодишнината на певицата тоя роман, само хвалби и апологии, само хвалебствия, щях междувременно да го представя на вниманието Лепа Брена, тя да го одобри, да го хареса и аз да направя нещо като международна кариера.

Защото Балканите са лесно продаваем образ. И не самите те – начинът, по който се продават, погнусява душата ми. Погнусява ме самият този факт, че се продават, че се работи и в режима на подобна версия. Някои интелектуалци се държат буквално като проститутки, взимайки дори това, което никога не е било тяхно, за да го опаковат в екзотичен и примамлив вид и да го продадат на тържището на Запада. У хора, имащи образа на изтънчени ценители, изведнъж се появява траен интерес към Балканите. Ей, Джокондо от мъжки род, откога почна да харесваш крави?...

Ти никога не се бил в сърцевината на живота, през тебе никога не са текли пълноводните водите на истинския наш живот. Къде си вреш като изтънчено мишле носа в това, което не е твоя работа!... Недей кастрира нашия живот – имаш си зад Сърбия вече един кастран. Отвратителна шайка от медийни натурничета и лапацала, която се влачи от проект на проект, от фондация на фондация, и като им спрат парите, го обръщат на морален въпрос. Морален е той, само че с острие срещу вас!... Вие самите се поставяте под въпрос, вие поставяте себе си под егидата на един ужасен знаменател. Медийно натурниче. Дерибейче. Смъхти, врещи и души за още пари. „Ние тук няма да синтезираме нова порода хора!” – казва антиглобалистки устроеният немец. „Никога не съм искала да бъда популярна извън Балканите!” – казва пък нашата певица Лепа Брена. Е, кой е по-състоятелен тогава?... Ще остане това, което е честно и талантливо. Ще остана аз, немецът, свестната певица и още толкова и толкова задочни и явни мои приятели – пък вие ще духате супата над казаните на ада, което, междувпрочем, винаги сте правили, правите и днеска, и ще пискате и врещите за още пари и дори ще си правите и сатира от това. Да не сте го „правили” по семинари и по конференции, да не сте продавали на Запад и без Запад!... Бълха ми лази върху показалеца сега и лекичко ми гъделичка епидермиса!... (Самата истина е това!) И паяци съм имал в къщи, и змии-пиявици – какво ли не. Благодат!... Кога на един асистент от Софийския университет бълха ще му лази по пръста, кога змия ще се увива около ханша и кръста му?... „Да ми не дава Господ да се хваля с друго, освен с едните свои немощи!”, пише гротесково свети апостол Павел – тоталната нищета и безхаризменост на живота, издъхналата ни цивилизиционна мощ и грубият, бичи и добичешки реализъм – това е най-голямото богатство на страните от Балканите, казах го по-горе вече !... И то би трябвало да си остане тук – да продължи да си живува все така естествено, нормално и необезпокоявано. Обратното би значело да капитулираме като нация „в името” на една модерна шайка от мародери, да незаслужим своя истински живот пред примамливите отблясъци на Злото, престижа и смисъла. Няма смисъл от това, Злото е Нищо и няма собствен „телос”, природа и онтология. Зад него не стои никакъв разумен или хеперрационален ноумен. То има много ярка феноменология обаче, срещу която си заслужава човек да се бори. (И в тоя смисъл, Злото действително е с призрачна природа, то самото е призрак.) Та, в тоя смисъл, ето и последния резонанс. Това е роман за тихата и ненатрапчиво невидима борба срещу призрачното в човешките отношения, срещу примамливите блясъци на „Запада” и призрака на междуличностното неразбиране. Лепа Брена действително е стойностна певица и си заслужава да се говори за нея. Чрез нея аз отгръщам своя лик, навлизайки дваж по-дълбоко в пределите от доброта и състрадание, сред чувствената квазиосезаемост на душата си.

Напред (2/2)

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а