Ивайло Иванов
Говорещото Средиземноморие |
Из „Нови стихове за Мария”
ОТПЛАВАНЕ
Само в теб, пристанище красиво,
своя свят покой намирам аз!...
В твоите бедра, разплакан, Иво
акустира в залезния час!...
И целува нежните пробойни
на дъната твои, две по две!...
И на ханша с ладията стройна
тръгва към далечни брегове!...
Устните ти чисти, като залез,
светят му до късно в тоя час.
И нощта, със дворцовите зали,
приютява златния компас
на копнежа негов!... Ах, къде ли
ладията твоя днес ще спре?...
Облаци, раздипляйте къдели!...
Вейте ме, пространни ветрове!...
Щом съм със Мария, не тъгувам!...
В тропика на Рака влизам аз!...
И луна над вахтата ми плува,
като образ във иконостас!...
х х х
Най-хубавата мацка на света!...
С гърди, подобно нощни катедрали!...
С корем, под който никне светостта,
и с нежен хълм, за който бихме дали
и сто живота, за да го докоснем
и от прашеца нежен да отпием!...
Мария, твойта пролет високосна,
нахлува в мойте сънища!... Мария,
ти, толкова прекрасна и добра,
с гората на безстрастните бедра,
от мен, поета днешен обожавана,
сред облаците нощни се топиш
и във съня ми с ангели летиш,
от ни един човек не заслужавана!...
х х х
Красива до безбожност и припадък,
уханна до разтление и срам!...
Аз чувствувам се вече твой придатък
и да целуна там не ме свян!...
Да, там, между бедрата ти красиви,
уви, уханна капчице роса!...
Сред твоите бедра, премазан, Иво
свойта смърт открива начаса!...
И в ковчега кончета крилати
щом ме понесат със дива стръв,
пак за твойто пръстче и ръката
ще копнея - пръстен във калъф!...
В твоите бедра, премазан, Иво
своя път накъм Христа открива!...
х х х
Какво ли е сега да си с подплата?
С подплата под уханната пола?...
Да се люлее като „Не!” полата,
а таз подплата да шепти „Ела!”...
О, Господи, каквото и да сторя,
все твоят ханш пред мен е: все си ти!...
С една „Венера”, делтата на пола
сред въздуха се вие и препти.
И ти, Мария, пак пред мен заставаш,
подобно истукан на светостта!
Целунал бих, за здраве и без здраве,
гръдта ти и прекрасната уста!...
Целунал бих разкошната ти… !
Преди, Сократ пред Аа-реопаг,
отровата да глътна за минутка
и да прекрача Тайнствения праг!...
ПРОРОКЪТ ГОЧО
„Пророкът Гочо” днес видях
на твойта виртуална плоча!... -
С коси, като Вселенски прах,
с мустаци, рунтави от грях,
какъв размах, какъв размах,
велик сюблим: Пророкът Гочо!...
Какъв ли той е спроти теб?...
На теб какъв ли ти е Гочо?
Седи, със линка си нелеп,
на профила ти като в плоча.
О, той е влъхва може би!...
От тез, което Елеуса
в Юдея нявга сподоби,
да ѝ придойдат към Иисуса?
Или пък Пития е той?...
Или е мъжката Сибила?...
Седи, под виртуален зной,
с дизгини като на кобила.
И всяко бъдеще невям
от устните му в миг се ражда!...
О, Гочо, как не те е срам
на мойта Мери досаждаш!...
Къш, къш оттука!... Хурр!... Измама!...
Избяга бърже той оттам!...
Прогонен бе, с камшик за двама,
на нашата любов от храма.
От Соломоновия храм!...
КИФЛИ!
Нови изследвания върху рода и пола
Момичета видях във готин сайт
една на друга да си викат „кифли”!
О, Боже, тоз жаргон е, всеки знай,
взет от роман на Ръдианг К. Рифли!...
Бе, как една на друга всъщност те
„уханни кифли” нежно ще си викат?
Момиче, със усмивка на дете,
и кифла, със усмивка на момиче!...
Представяш ли, си някой супермен,
или професор – Цочо Бояджиев, –
да каже „кифла”, спроти теб и мен,
и „кифла!” – по адрес на Г. Каприев?...
И „кифло!”, „кифло!”, дръзко да рече
на Пламен Дойнов Георги Господинов!...
И „Ти си кифла!” и „Добро момче!” –
министър Ляпчев на Андрей Малинов!...
Нали сме си едни по род и пол –
защо си „кифли” викате тогава?...
Нали, когато чуеш „си бемол”,
и аз го слушам в същата направа?...
Нали, щом остра болка загризе
на твоя пол устоите корави,
и аз ѝ викам: „Откъде се взе!”...
„Махни се и от моите „направи”!...”
Защо тогаз туй „кифли” спроти вас
на йота пола харен не обижда,
а щом се каже по адрес на нас
в тъмница доживотна ни зазижда?
Какво е вашто странно потекло –
благоуханно, пухкаво и меко, –
че денотатът „кифла” не е зло,
изречен косо или по-напреко,
а щом се каже по адрес на нас,
че „кифла” бил професор Г. Каприев,
о, Боже, с бяс, ужас и дива страст,
чак зад Троян укриваме се ние!...
ИЗЛИЗАНЕ НА ГРЪЦКОТО НИ СРЕДИЗЕМНОМОРИЕ
Отвсякъде харесана и мека!...
Навсякъде красива и добра!...
На пръстите под гъстата пътека
извива целомъдрена гора!...
И върху плажа пътят ѝ се вие,
на изгрева от зрака по-червен!...
Под грима и червилото му, ние
къде със теб ще стигнем някой ден?...
Не там ли, дето гордо възвишава
гръдта ти свойта Стара Планина,
и с провлака, Марица тихо шава
в долините на твойте колена?...
Не там ли, дето блясък от Егея
глечта на срамотата ще измий?...
И дето, щом докосна се до нея,
в един човек превръщаме се ний!...
p. s.
Река ли с Чичко Платон да запея,
във „андрогин“ превръщаме се ний.
ГОВОРЕЩОТО СРЕДИЗЕМНОМОРИЕ
Какво е да ти кажа, че си „мила”?...
Какво е да ти кажа, че си „страст"?...
О, Боже, пред разкошната ти мида
остава моят бяс съвсем без глас.
Остава, чрез уханно многоточие,
в невинността на първото си „ох!”.
На „нежност”, „страст”, „коралов риф” и „прочие”,
подобно гръцки стих от Архилох.
Разстила нашто Средиземноморие
опала от коралови гори,
ухае със седефа си – а горе, еее! –
там, дето страшно Слънцето гори,
един Ивайло все така говори(е),
на туй небе под чистия гоблен,
за „миди”, „нежност”, „среди”-„земноморие”,
за твоя взор, ефирен като лен.
С безкрайната си нежност ненаситили
реда на първозданния си свян,
жените първо влюбват се с ушите си,
а след това, чрез мидата си там!...
СЕДМИЦА ЗА МАРИЯ
С любезното участие на Витезслав Незвал
1.
Мария е секси-мадама!...
(Мария, добре си дошла!)
С пижама във цвят на циклама,
с гърди като нощни била,
ти идваш, разкошна, при мене,
на спалнята в тихия Рай!...
Целувам аз вси сутиени,
целувам те там и докрай!...
2.
Мария, в Троян ли се губиш?
Донес ми „Светата гора”!...
Чрез поглед ти мен ще ме любиш,
чрез поглед аз – твойте бедра!...
Уханната плът и полата,
разкошната рокля – докрай,
в теб всичко напомня за двата
регистра на горния Рай!...
3.
Когато аз нощем самотен
се легна, под път и над път,
във моя разсъдък сиротен
пак двата регистъра звучат!...
Регистъра пръв, да си имаш
за гушкане зайче едно!
Регистъра две, да се снимаш
до тежкото, обло пано
на нейния задник. Това е
за моята мисъл – копнеж!...
А сутрин, безкрай да играя,
събуждам се ведър и свеж.
4.
Да знаеш какво ще ти кажа?!...
Понеже... това... и оттам...
на моята мисъл паважа...
изтлявайки... нежност и срам...
понеже... защото... и после...
На моята мисъл – копнеж!
...С епископа Х. М. Н. Дроздов
събуждам се, ведър и свеж!...
5.
Мария – най-нежната... !
На Святия Дух – разнобой!...
На милата нежност – маршрутка,
и повод безброен за бой,
и днес се пред мене възправя,
със малко мустаче в ръка!...
Самотен тя мен не оставя,
самотни аз – твойте крака!...
6.
Повтаряй ми и пак повтаряй,
че аз не съм в живота сам.
Повтаряй ми и пак повтаряй,
че ти пътуваш за насам!...
Гълчи ме пак с лице сърдито,
за твоя съд съм закопнял!...
Завързвай нишките, които
покъса времето без жал.
7.
От времето по страшно словата откънтяват
и ехото им дълго отеква и снове.
И както аз, и ти се в словата омотаваш,
ти кръв във мойте вени, река без брегове!...
Когато остарееш и недочуваш вече,
когато ще предеш с изстинали ръце,
и аз, синът, ще дъхам да ги посгрея вечер,
тогава ще изстине в тях моето сърце!...
| |
| |
| Още сведения |
публикувано на събота, март 12 @ 00:17:14 EET изпратено от iivanov
Подведено под:
| * | поезия |
2408 прочита
| |
| Рейтинг | Средна оценка: 4.75
Гласа: 4
| |
| Инструменти |
 Версия за печат
 Препраща на друг
| |
|