Емилиян Иванов: Триптих за личния апокалипсис - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

I.

Облечен в шинела, от пот натежал,
все крачи войникът – пред себе си право;
вяло напредва, все по-далече по тая
единствена своя, безкрайна, последна и
завинаги – Изгубената магистрала…
А раницата му надолу тегне
със хиляди тегла, тъй здраво
и докрай претъпкана; и жега непомерна
го привежда и мори, и бива
все по-зла и дива, неразбираема и
безнадеждна… Асфалтът се топи и лепне;
въздига мирис гъст на детска кръв, дори …,

но клетникът не спира да върви; и раницата,
пълна с пръст разстроена – да мъкне.

II.

Коремите издути на пометничета
посинели, със очи изпити, покрай пътя;
със своите декубитуси, пренатални –
по-големи и от пити слънчогледови;
закътани сред мазни светлини, по кътищата,
в плевели обрасли; скандират ми, опити –
за бледото око, от нулата отнето:
и как се взира то в сърцето мое, древното;
и нейната руптура всеки атом-време,
лакримира и кърви размирно, и безспир;
и сякаш, цяла се намира в ледения, негов лик –
там, гдето всеки миг, умират ми със първите –

причините финални – легитимни основания –
в рождените си върви – обесени, накрай…

III.

… И стъпкан, от града – навън,
бе горкият ми лин и, по-диви
от серни ациди – води –
се стремглаво затекоха към
своите изтóчници пресъхнали:
да отразят една звезда, със непомерни сили;
наречена „Абсинтос” – с горчивото и име…;
напукана, земята бе; от сушата изтръпнала –
за тъмните мои води – зажадняла – сълзите ми,
що като в лещи кристални, със тях наблюдавам,
как всъщност ми идва – отвека, приижда –
финалът – пристъп на делир онейроиден –

към мене пълзи; поглъща ми цялото тяло и
гръмко запява гóрки фалцети, печалният край…

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а