Страница: 3/4
Блянове несвястни на гранита и солта
...и нека неродени си останат несвястните ми блянове, а сбръчканото огледало,
съсухрено и вяло, с живачните си устни и вехтото лице, към древности небивали ме тегли, нека; и всяка моя вечер – поредната, последната, напрегната, протяжна, тягостна и генерална репетиция за гроба ми – ареопага на къртици побелели, бива, нека...
… че трябва думите на твърдата си кръв – червено стъкло натрошено – да сричам по рецептата неразчетима на афекта си – да вниквам, диря и разчитам упорито в руното му тайни някакви, безсмислени като подземни хвърчила…;
...или солта и хладните гранити в сърцето си да стривам за капка нетварен елей,
за шепа мъгла благовонна...;
...или превръзките от кървавите женски удове на бурята, изхвърлени, и след
отчаяно очаквания свършек на едно безкрайно, знойно пладне, да пера…;
развлачени, да ги изпридам вечно с чекръците на сляпата луна, да ги навивам на тежки кълбета от кадмий, волфрам и титан; на своята душа, окото от черен седеф, с треперещи ръце да омотавам…;
с намордник от млада стомана, назад радостта си зъбата да водя – към едрите,
вишневи, меки гърди на сочната вечност – нека бозае – и с хиляди усмивки, като
порезни рани, лицата си безбройни, нека украсява.
 Назад (2/4) - Напред (4/4) 
|
