Страница: 1/4
Фалцети на помътнения взор
Сякаш за обречени хулители накладени, огньове зли по тъмните пустини на сърцето ти лумтят и черни котли нажежават огромни; връз пламъците врящите из тях зарази избуяват; и със съсък змии невидими разтварят паст и в оргия отчаяна се вият, хапейки се, втресени; а всеки атом от дима аморфен пищи протяжно с хиляди фалцети, по-страшни и от на самото Зло, вонящия венец, че
…почва, почва, сестро, вече, цирк огромен на бесовете, в главата ти, разцъфтял;
и вечер след вечер, дъще, изнася диви представления незрими – по всичките порутени палестри на твоя незатихващ и потресен ум. И всичките вкупом, дращят унило, но страстно с изострени, хиляди нокти отвътре очите ти, гърчат се пред пламналите двери на твоя мътен взор, подобно ларви кръвожадни...; та затуй и ти навеки, даже във безкрая, подир него и отвъд, със вълчи вой и крясък, за всичките пометничета, из блудството с настръхналия мрак родени, ще заплачеш…
...виновен съм, виновен, загдето прогоних неволно на смеха ти светлината;
и всичко в изоставения дом на радостта ти ще засипя с мека пепел от плача си… И трелите печални на твойта празнота със черни невми ще изпиша в нашите сърца; сетне тихо в мрачината там ще заживея… По мътните стъкла и пергаменти мръсни на древната ти, страстна воля за смъртта, ще пъплят паяци неуловими, а името ти плахо в самия пърхав страх и самота полека ще втъкават… и моят дъх – унила содомия, отвека уморена ще раздипли в паметта ти с клавишите на стар роял, прашасал, черен, що вечно ще дотътрям в мазето плесенясало на твоето сърце;
и в мазните мелизми, като сажди, горестта ще тлее винаги във теб…
Аортата на твойта светлина с рояла ще притисна;
и с думи, от плача ми отковани, прозорците, с решетките от паяжина стара, завинаги ще закова…
… На твойта самотата във тишините после ще се ровя, дълбоки къртичини ще
дълбая във тях …, дорде…
...седящото и винаги притихнало джудже, по твоите ниши сърдечни, не вземе че запита:
„По кои изкуства майстор е старият кот?“
Напред (2/4) 
|
