литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Мелинда Нодь Абоньи
Из „Лятото на Тито“




Когато ние сега пристигаме най-после с нашата американска кола, един тъмно кафяв шевролет, шоколадов цвят, би могло да се каже, слънцето пече немилостиво над градчето, слънцето беше изяло сенките на къщите и дърветата почти без остатък, по обедно време значи пристигаме, проточват се нашите шии, за да видят, дали всичко си е още на място, дали всичко е все още като миналото лято и като всички години преди това.

Пристигаме, носим се по обрамчената с величествени тополи улица, алеята, която предизвестява за градчето, и аз никога не съм казвала на никого, че тези напиращи към небето дървета ме хвърлят в едно предизвикващо световъртеж състояние, едно състояние, което ме привързва към Матео (унесът, в който пропадам, когато Матео и аз се въртим в кръг до безкрай, на най-хубавата полянка в селската гора, интимни, неговото чело на моето, по-късно езикът на Матео, който е странно студен, неговите черни косми по тялото, които така се вият по кожата му, като че напълно са се отдали на нейната светла красота.)

Когато преминаваме покрай тополите, на мен този унес ми взема ума, нашият шоколадов кораб безшумно се плъзга от едно дърво към следващото, помежду въздухът на равнината, който става видим, аз мога да го видя, въздухът, който сега стои неподвижно, понеже слънцето е толкова безмилостно, тогава баща ми казва в посока на климатика, все още всичко съвсем еднакво, с паднал глас казва той, не се е променило нищо, абсолютно нищо.

Никой не знае какво означават за мен тези дървета, въздухът между дърветата, който може да се види съвсем точно, и никъде дърветата не са така обещаващи, както тук, където равнината им оставя място, и аз си пожелавам и този път да застана права, да се облегна на тези стволове, да вдигна поглед, да се оставя да бъда изкушена от бързите, малки движения на листата, и аз моля баща ми и този път да не спира, защото на въпроса »защо« аз нямах отговор, защото имаше да разказвам много, съвсем определено обаче за Матео, за да обясня, защо искам да спрем точно тук, толкова малко преди целта.

Нашата кола, като че носена от тайна сила, почти имунизирана срещу неравностите на улицата, продължава следователно да пътува, и преди окончателно да пристигнем, трябва още един път да минем през едно »нищо не се е променило«, цивилизацията трябва да претърпи още една загуба, тоест да преглътне неподвижното състояние, и ние децата притискаме в ляво на борд лицата си към стъклото, което е учудващо студено, гледаме с невярващи очи хора, които живеят в планина от боклуци, не се е променило нищо, казва баща ми, къщурки от гофрирана ламарина, гума, разчорлени деца, които играят между автомобилен скрап и домакински отпадъци, като че няма нищо по-нормално, какво става със счупените парчета, искам да попитам, с нощта, която настъпва, когато сенките са движат, когато всички неща, които са разхвърляни в нечестиво безредие, оживяват? И аз забравям в един съвсем малък момент тополите, Матео, унеса, шевролета и тъмната нощ на равнината ме обгръща с цялата си разрушителна сила, и аз не ги чувам, песните на циганите, многооплакваните, събиращи възхищението, виждам само лакоми сенки в тъмното, непрогонени от улична лампа.

И баща ми гледа косо от прозореца, клати глава, кашля сухата си кашлица, той кара толкова бавно, че човек можеше да си помисли, че след няколко минути ще докара колата ни до неподвижно състояние, погледнете това, казва той и почуква с показалец по страничното стъкло (спомням си един огън, чийто пушек се разсейваше), аз, която снима мръсно вкочанени, острите погледи, дрипите, парцалите, трепкащата над планините от боклуци светлина, удължавам погледа си, като че трябва да разбера всичко това, тези образи на хора, които нямат матраци, легла пък съвсем не, заради това през нощта вероятно се погребват в земята, в дълбоко черната равнина, която сега, през лятото, ей тъй просто си прелива от слънчогледи, след това през зимата е така изоставена, че да се смилиш над нея, земя, нищо друго освен земя, която през зимата бива смазвана от едно тежко центнер[*] небе, която, щом небето я остави на мира, се превръща в море, безветрено тихо.

Никога на никого не съм казвала, но аз обичам тази равнина, която изтънява до една безутешна ивица, нищо, което тя дарява някому; напълно сама в тази равнина, от която не можеш да поискаш нищо, върху която ти най-много да можеш да се излегнеш, с разперени ръце, и това е защитата, която тя ти предоставя.

Ако кажех, че обичам Матео (един Сицилианец, която се беше изплескал в нашия клас няколко седмици преди лятната ваканция, ciao, sono Matteo de Rosa!, и веднага беше станал любимец на всички, освен на учителите) тогава едва ли не всички биха ме разбрали, но как се казва, че обичаш една равнина, тополите, прашни, безразлични, горди, и въздуха помежду им? През лятото, когато равнината е пораснала с един етаж, слънчогледови, царевични, житни поля, накъдето и да погледнеш, и се говори, че постоянно изчезват хора в безкрайните поля, ако не внимаваш, равнината те сграбчва и те изяжда, така говорят, а аз не вярвам на това, смятам, че равнината е едно море, със собствени закони.

Тези бедни създания, казва майка ми, като че гледаме телевизия, и вместо да сменим програмата, ние отминаваме, продължаваме нататък в нашата хладилна кутия, която струва камара пари, и ни поставя така нашироко така, все едно улицата е наша, а баща ми включва радиото, за да превърне музиката низкото в танцувален такт, който за миг лекува чуканчето на реалността.

С един звук, за който не си струва да говорим, ние преминаваме по коловозите, покрай изкривената, ръждива табелка, която от цяла вечност трябва да носи името на градчето, пристигнахме, казва сестра ми Номи, посочва към гробището, в което властва очевидна несправедливост, гробове, за които не се грижи никой, прости, обрасли в плевели, вече почти неразличими дървени кръстове, числа за години, букви, които почти не могат да се разшифроват, пристигнахме, казва Номи, и в нейните очи се показва страхът, че по някое време през следващите дни ще трябва да посетим гробището, да стоим безпомощно до гробовете, някак си да се срамуваме за сълзите на родителите, също да искаме да заплачем, да си представяме, че там долу в ковчега лежи дядото от бащина страна, бабата от майчина страна, които ние, Номи и аз, никога не сме познавали, пра-чичовци и пра-лели, ръцете, които в такива моменти все ти се изпречват, времето, което в такива моменти е все неподходящо, да плачеше човек, поне би знаел, накъде с тез ръце; гладиоли и нежни рози до гробовете, които са покрити с каменни плочи, мъртвите, чиито имена са гравирани в камъка, да останат разчетими за идните поколения, каменните плочи, които не ми харесват, понеже размазват земята на равнината, пречат на лежащите отдолу души да отлетят.

Нашето семейство от майчина страна и от бащина страна, което лежи погребано под каменни плочи, в най-лошия случай липсват цветята, жълтите и розово-червени рози, гладиолите, но гробовете, покрити с каменни плочи, не западат, дори когато никой не ги посещава, също и на Вси светии не, дори не на Вси светии, казва майка ми, когато ? се обади някоя братовчедка, с приглушен глас ? съобщи, че освен нея никой не е бил на гробището, за да запали светлинка за мъртвите, поне гробовете не западат, казва майка ми тогава, и в това изречение се крие дълбоката тъга на един живот, който не може да се погрижи дори и за мъртвите, защото те са твърде надалеч, за им полагаме цветя поне веднъж в годината, на Вси светии.







Забележка: Преводът е направен по Melinda Nadj Abonji, Tauben fliegen auf, Roman 2010, © Jung und Jung, въз основа на пробата за четене в Libreka от Антония Колева.






  
Още сведения

публикувано на понеделник, септември 13 @ 10:48:19 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
| От немски | проза |

1577 прочита

Бележки под линия:
[*] Центнер, от немското Zentner – стара мярка за тежест равна на сто базови единици; най-често пфунд, по-късно килограм, съответно приблизително равна на 50 кг, обикновено в Германия или 100 килограма, по-често в Австрия и Швейцария и в други средно- и източноевропейски страни.

Още в тази връзка
· пробата за четене
· Libreka
· Мелинда Нодь Абоньи


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 1


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Из „Лятото на Тито“" | | 1 коментар

Коментари за Мелинда Надь Абоньи, Из „Лятото на Тито“ (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на понеделник, септември 13 @ 11:37:12 EEST
(Сведения за читател )
Коментари за Мелинда Надь Абоньи, Из „Лятото на Тито“ ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.11 Секунди