Дорон Рабинович: Из „На друго място“ - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Откъснаха се. Беше притиснат в седалката. Машината се издигна рязко нагоре и описа дъга. Той погледна през съседа навън. В дълбочината изплуваше градът и плоските покриви, варосано бели или катранено черни, върху тях бъчви с вода със слънчеви огледала, едно проблясване в контражура. Гъсталакът от антени и електрически жици. Силуетът на високите блокове, диамантената борса, гръцката синагога във форма на мида, площадът пред кметството, Кикар Ицхак Рабин[1], алеите запълнени с дървета и баухаус и после насред всичкото това едно туловище стар град заедно с минаре и часовникова кула, онзи клин минало, който се забива в морето. Тел Авив и Яфа, плажът и после нищо друго освен вода, и детето, което той е бил някога, проточи заедно с него шия към земята, към която надолу татко и майка бяха посочили някога, когато той, на четири години, беше отлетял за пръв път оттук.

Носталгия или пътешественическа треска, какво беше онова, което го връхлетя? Беше във височинно опиянение, и между майка и татко седи момчето, което беше той, свил се е в Етан Розен, доцент във Виенския Институт за социални изследвания, и Етануш, Туштуш, Етани, както го наричаше майка му, малкият Етепете, както се шегуваше баща му, гледа пантомимите на стюардесите. Един балет за в случай, че стане сериозно. Късите поли, кепенцата в повдигнатата коса, тъмните им чорапогащи, и малкият Етани на пращящата височина на найлоновите крака се вторачва в екзотичния свещен танц, съпровождан от кадифената монотонност на един женски глас. Откъснат.

Нищо не напомня сега за церемониала на онези висши жрици от неговото детство, нищо от фино синхронизираните движения, които трябваше да идват от някакъв далечен свят отвъд облаците. Един кратък филм с инструкциите за безопасност, показан по спуснатите монитори. От дюзите на климатичната инсталация струеше сухо студено. Той знаеше, тенът на последните дни, повече червено като сьомга отколкото златисто кафяво, щеше да се обели на парцали. Отново ще минава за бледушко. Очите му сърбяха. Устните горяха. Нищо не помагаше срещу мигрената на социолога Етан Розен, болката се усилваше, черепът му отесняваше. До три часа сутринта той беше седял над работата си, беше писал на немски статия за транскултуралността в еврейската литература и после на иврит коментар за едно израелско списание, полемика срещу всякакво легитимиране на мъчението. Подобни журналистически статии Розен съставяше в студен гняв. Изолираше тези текстове като малки пакети пълни с взривен материал или като батарея от фойерверки. Петнадесет минути за пет хиляди знака. Докато към научните студии подхождаше сухо, в приписките си той се разпенваше, там посипваше на прах емоциите, които си забраняваше като изследовател.

Розен беше известен с шлифованите си формулировки на немски, еврейски, английски и френски. Не малко бяха впечатлени, че той четеше италиански и испански и разбираше арабски. Някои сплетничеха, че тезите му и теориите му всъщност не били нищо друго освен преводи на многото мисли, които той тук или там подочува. Въртял импорт-експортни гешефти с академични идеи. Извличал полза от това, че се скитал като дух между континентите и континуитетите, между регионите и религиите. Но не любознателен интерес към света го водеше. Вдъхновенията му и предположенията му бяха почерпени от страх. Недоверчивостта на Етан се насочваше към цивилизации и идеологии. Той пишеше по продължение на линиите на разрив.

Не случайно беше помолен да напише некролог за Дов Цедек. Най-напред от Катерина, четиридесет годишната приятелка на стареца. След смъртта му тя разви страст, която Етан никога преди не беше забелязвал у нея, докато Дов беше още сред живите. И Фред Замлер, редакторът на един виенски вестник, също му се беше обадил в Тел Авив. Щом е пътувал до Израел, за да погребете старият приятел, все ще намери няколко лични думи на признание, каза Замлер. Едно сбогуване с Дов Цедек за австрийския читател.

Етан беше отказал. Погребален оратор той не искаше и не можеше да бъде. Не е готов дори за някоя реч на крак на рожден ден. На гробището беше прегърнал Катерина. Разплакани лица наоколо му, той беше неспособен на никакво вълнение и никакви сълзи. В характерната светлина на обедното слънце – всред гробното поле – общността на опечалените изглежда като да се спаружваше. Струваше му се като че всеки, който се е намерил тук, изсъхва. Тази площ не излъчваше нищо от християнските църковни дворове, които искаха да бъдат сенчести места за вглъбение. Нищо тук не беше опрощаващо. За разлика от католическите погребения тук нито цветя, нито венци не предлагаха утеха, не можеха да се чуят капела и оркестър, никаква импозантна фамилна гробница не очакваше посещение.

Пеенето на равина напомняше на ридание. Мъртвецът не беше скрит в ковчег, а само беше покрит с една черна кърпа. Отдолу тялото на Дов, който винаги е бил толкова огромен, сега изглеждаше малко и мършаво. За един момент Етан помисли, че там лежи някой друг.

Беше прекарал само четири дни в Израел и веднага след пристигането беше отпътувал за погребението в Йерусалим, където Дов беше живял последните две десетилетия. Шиве в жилището на Дов. Многото дискусии и спорове тук между Дов и него не му бяха излезли от ума. На следващата сутрин беше използвал възможността да открие един колега от Еврейския Университет. Разговори за възможни сътрудничества. Едва на третия ден потегляне за Тел Авив. Посещението при родителите. Майката го беше придърпала настрана, за да говори с него, но баща му се беше застанал между тях. Искал сега да тръгва за локала, в който ходи обикновено. На сбогуване после нейният лазерен поглед, доказал се още от детството. Вдругиден татко щял да бъде прегледан основно в болницата.

По време на обратния полет искаше да чете една дисертация. Умората го направи треперлив, чувстваше се така, все едно тя го избледнява, разтваря го. Не само тялото, но и мисленето му загуби консистентността си. Към това се прибавяше впечатлението, че всички могат да забележат как е той, трябва да го прозраха, защото се чувстваше стъклен, беше прекарал последните дни в работа и през тази нощ беше спал по-малко от три часа. Същевременно се срамуваше от тази мисъл. Знаеше, че всички наоколо му са станали посред нощ. Кой тук не беше среднощен? Висяха на коланите. Всичко беше в равновесие. Откъснати.

Часове преди старта пътниците бяха вече пристигнали на летището. Едва завчера атентатът в центъра. Локала той бегло го знаеше. Оперативната войскова единица, която беше снимана, докато събира късове месо и части от трупове от пода, остъргва от стените, пъха в найлонови торби.

Вляво от него жена, средата на седемдесетте, с восъчно бяло гримирано лице, една гущерка с чанта от крокодилска кожа, косата платинено руса. На десницата пръстен с брилянт, който намираше равновесния си във висулката на верижката на врата. Тя носеше карминово червен костюм от дамаска със матово златни копчета, втъкани в копринената материя блестяха цветни гирлянди. Етан Розен почуства припомняне за китайските тапетни мотиви във Версай. Тайната полско-юдейска маман на царят слънце Луи Каторз, майката на всички абсолютистки сили. Когато за кратко погледна към нея, тя улови погледа му. Тя му кимна, като че го познава.

В дясно от него един дебел ортодоксален. Той тъкмо се навеждаше към една чанта, изваждаше кадифена калъф, в който се съхраняваха молитвеник и молитвен ремък.

Защо трябваше да стои тъкмо до този видергенгер[2], помисли Етан, до този преживящ писанието, който с масурите на слепоочията, вълнистата коса и дългата брада му напомня овца. Такъв един не искаше нищо друго освен да се моли, ще се въргаля насам натам през целия полет. Как ще работи? Преди една седмица, по пътя от Виена за Тел Авив, също беше стоял до един набожен, без да му беше попречил на церемониала. Напротив. Двамата бяха потънали всеки в своя собствен свят. Какво различаваше този вярващ от другия? Тогава той беше разглеждал юдейският оригинал, беше хвърлял към него по едно око, готово да го защитава срещу всеки поглед накриво, да се изправи срещу всеки, който би сбърчил нос на черния кафтан и широкополата шапка. Сега, в обратната посока от изток на запад, той забелязваше мухливия, сладникав мирис на този мъж, който беше облечен твърде топло, а разваленият въздух го напомни за гробището, за равина и кантора, които той беше видял на гроба на Дов, за молитвите и погребалните песни, които те бяха подхващали. Сега той беше онзи, който гледаше молещият се накриво, който наблюдаваше, как онзи си овързваше омазнени кожени ремъци около лявата ръка и около главата. Разлистването на книгата, мърморенето, опитът да се клати назад и напред, да се залюлее. Но нямаше място. Тялото изглеждаше затворено в тлъстини и напомни на Етан за една огромна гъсеница, която не искаше да се излюпва и да се развива в пеперуда, докато не се е появил месията.

Лявата облегалка заета от жената и дясната – от вярващия. Розен се сгуши притиснат, един четиригодишен между майка и баща. Прозвуча сигналът, знакът затегни колани изчезва, закопчалките щракат, като по команда част от пасажерите се изправя. Познаваше този ритуал на своя народ, като че следваха някаква повеля на неназовимото, някакъв закон на тяхната природа, инстинктът на едно вечно безпокойство, и набожният до него вече замолва да излезе, поради което и Етан, а после възрастната дама трябваше да станат, за да го пропуснат. Религиозният се разположи до паравана, който отделяше бизнес класата от останалия самолет, обгърна с една ръка компендиума си, с другата се хвана за облицовката на кабината и започна да се клати, като че искаше да придаде по-голям тласък на машината, за да стигне по-бързо до целта. Молитвената капсула на главата му подсилваше необузданото впечатление, приличаше на рог, който излизаше от неговия череп, преживелица от предишни времена. Етан познаваше юдейските мистици, като социолог беше наблюдавал хасиди в различни страни, но все още никога не беше срещал мъж, който с такъв плам да потъва в писанието. Изглеждаше, като че той разтърсваше този свят, за да стигне зад фасадата му.

Етан посегна към лаптопа си и го включи, после той отвори файловият вариант на дисертацията и започна да чете. Едно изследване за представянето на мигрантите в австрийския филм.

Тя го познава, каза изведнъж дамата от ляво на него, познавала го добре. Нали той е малкият Дани, така го е наричала тя преди, като момченце, и Етан потвърди, защото много бяха съкращавали майчинското галено Етани на Дани, понеже на немски това звучеше по-приемливо. Свързвало я е близко приятелство с неговите родители. Когато той я увери, че от самото начало му се е струвало, че вече я е срещал, тя махна отрицателно: »Спестете ни това.« Тя бръкна в дамската си чанта и извади една доза за хапчета, в която топченцата, дражетата и капсулите бяха разпределени съответно за всеки ден от седмицата. Това щяло да бъде закуската ?. Тя извади копринено бяла носна кърпичка, разгъна я и аранжира медикаментите, като че бяха камъни в някоя игра върху дъска. От някоя болест ли страда? »Не. От много.« Тя се огледа. Дори и в самолета, отбеляза тя, общото им племе, този мазохистичен интернационал, не можело и за момент да остане мирно. Даже и в небесата те си били номадски народ. Мъжете, може би след обрязването, ги обземало едно безпокойство, като че страдат от някакъв сърбеж в краката, един рефлекс за бягство, който евентуално трябва да е би бил полезен в штетла[3].

На реда пред него виенчански звуци. Откъслечни думи проникваха през вибрациите на машината. Единият разказваше за гмуркането в Червено море. Скатове, акула, мурени. Другият, поклонник във фалцет, за Via dolorosa, църквата на Божи гроб, Капернаум.

Ортодоксалният балансираше напред и назад, пружинираше в коленете и започна с едно headbanging[4], все едно членува в някоя хард-рок група, макар че неговите мятащи се насам-натам масури на слепоочията наподобяваха повече dreadlocks[5] на растафарите. И после той запя като някой, който слуша музика със слушалки и, без да забелязва, силно припява. Пасажерите наоколо му се кокореха. Ако любовна двойка беше се съвкупявала тук пред очите на всички, нямаше да бъдат обложени с по-голямо внимание. Една борд-придружителка го заговори, че не трябвало да блокира прохода към бизнес класата. Искал само да завърши молитвата си. Той се задържа за пердето, като че то беше завесите на завета[6], като че стои пред Арон Хакодеш[7]. Трябвало да се моли тук.

Втора стюардеса се приближи отзад със сервизна количка. Да вземе да си седне най-после, извика съседката на Етан. Как тъй се меси тя, попита ортодоксалният. Дали се е молила днес вече? А дали онзи там, той посочи към Етан, вече е изпълнил задълженията си и дали е наложил филактерията. Нима не е евреин?

Абсолютно и напълно съм такъв и не по-малко от някой, който носи гарваново черни дрехи и полска кожена шапка, каза Етан Розен, и той не бил увил днес сутринта молитвения ремък, точно така както и вчера, а и в следващите дни нямало да се препаше с такъв. Не е по кожата.

Дали не биха могли да престанат, попита на това гмурецът от предния ред, той искал сега да си пие на спокойствие бирата. Съседът му, поклонникът, кимна. Набожният изобщо не обърна внимание на тях двамата, вместо това повдигна ръка, и двойката виенчани и борд-придружителката занемяха. Той погледна към Етан Розен, като че е започнал целия ритуал, само за да го провокира, като че от самото начало на времената е ставала дума само за това да се спаси тази юдейска душа. »А какво«, рече той, »ако сега тук от бизнес класата се появи нашият отец Авраам и те попита: Кажи, положили вече днес рано филактерията?«

Борд-придружителката зад него каза: . »Няма значение, че Вашият отец седи в бизнес класа. Вие имате евтин билет? Тогава си седнете на мястото.«

Непосредствено преди отделянето се надигна един мъж с плешивина. Можело да се сменят. Нямал вече желание да седи тук, пред носа му клатещ се задник. Там отпред равинът можел да си суингира сам или да прави каквото си иска.

Мъжът седна до Етан. Израелец в началото на тридесетта, джинси, вълчо сиво сако и отдолу бяла тениска. Изцяло избръснатата му глава на тила беше украсена от един баркод. На едната китка той носеше златна гривна, а на другата спортен часовник от благородна стомана с голям циферблат и три по-малки кръга със стрелки. Щял да свали целия самолет, ако се клати така, каза той на английски към Етан. И безсрамно изглеждало това, някакъв бяс, все едно на човека му се ще да изпонаруши всичко в авиацията. Това клаткане още в Израел му ходело по нервите, половината страна се люшка насам и натам, като че цялата държава е лечебно заведение, а тези натрапчиво психозни на вярата, тези фетишисти на племенните ритуали се държат като че страдат от хоспитализъм.

Етан се правеше, че не чува, и само гледаше екрана си. Борд-придружителката предложи напитки. »Минерална вода«, каза възрастната дама и пъхна първата таблетка, едно малко малиново червено топче, в устата. Етан поръча доматен сок. Съседът му поиска бира, приближи бутилка и чаша плътно до лаптопа. Дали Етан бил доволен от устройството?

Самолетът започна да се тресе. Съобщението на пилота. Пасажерите моля, ако обичат да си закопчеят коланите. Жената разсипа малко вода по дамасковия си костюм. Две хапчета се изтърколиха между краката ?. Мъжът хвана здраво бутилката и чашата. Етан, с доматения сок в ръката, затвори с другата компютъра, сложи го настрана.

Дали е бил служебно в страната?

Израелец съм, каза Етан. Съседът се протегна малко и свали обувки и чорапи, като че сега би могъл да пусне цялата предпазливост да си ходи. Тогава значи можете да говорите иврит. Защо не му е казал това още от самото начало? Защо е позволил да си кърши езика?

Дали Етан е на почивка в Австрия? Не, отговори той, работел във Виена, в един институт, от три години.

Самолетът парашутира кратко, и някои от пасажерите си размениха нервни погледи. Дали се усещал още като израелец?

»Имам гражданство. Искаш ли да видиш паспорта? Ама какво означава да се усещаш израелец?«

Отсрещният се усмихна и кимна знаещо. »Това е типично юдейски, типично виенско-юдейски въпрос.« Отпи глътка от бирата си. »Аз трябва да отида там. Във Виена. Фирмата ми го желае.« Страдаше от старият страх да не бъде йоред, емигрант. Като че пак са се затънали в пионерските времена.

»Не искам да оставам там. Най-много за две години«, каза той, а Етан преглътна забележката, че ционистки авангарди павират пътя към диаспората. Той си свали якето, извади един пуловер от чантата, стана и помоли жената да го пропусне, защото трябва да отиде до тоалетната.

Забележка: Преводът е направен по Doron Rabinovici, Andernorts, Roman 2010, S. 9-20, © Suhrkamp, въз основа на пробата за четене на сайта на издателството от Антония Колева.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а