Олга Мартинова: Посред необичайно снежната зима в Ленинград - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

5. пр. Хр. • 1453 • 1529 • 1714 • 1717 • 1787 • 1871 • 1917–1933– 1934–1937–1941–1942–1943–1944–1945 • 1955 • 1973 • 1976 • 1982 • 1986 • 1987 1988 • 1989 • 1990 • 1991 • 1992 • 1995 • 2001 • 2002 • 2005 • 2006

Огледалото, чийто овал рамкиран от махагоново дърво, ми показва тъмнорозовото червейче върху висулката на моето ухо.

В края на 80-те в някои семейства имаше неща от едно време, такива, които през 20-те не бяха конфискувани, през 30-те не бяха заменени за развалени, изсладнели картофи, през 40-те не бяха изгорели или разтопени в разрушените от бомбардировките къщи, през 50-те не бяха продадени и през 60-те не бяха захвърлени по вълната на „Научнотехническата революция“ (през 80-те се запознах с един човек, който във времената на размразяването е преоравал отпадъчните ями и е сортирал дребнобуржоазния им отпадък. Всичко е продавал на колекционери, търговци на антични мебели, а също и на музеи и става един вид ъндърграунд милионер. Той изглеждаше така изтощен, все едно гладува. Знам освен това, че по тогава най-обсъжданата тема за емиграцията той беше на мнение, да заминава трябвало само онзи, който тук не може да си купи самолет само защото не е разрешено.)

Такива неща от едно време бяха напр.:

– Една индигово синя рококо ваза. В средата на вазата медальон: три жени седят пред един трънак рози, платът на роклите им (съответно зелен, розов и »bleu nattier«) пада на свободни гънки върху разтворените колене. Позата им е свободна и възвишена едновременно. Пред тази ваза в жилището на приятелката ми от училище Лиза имах достатъчно време да упражнявам тази очарователна стойка, но не стана.

– Една снимка от belle époque: гола жена полулегнала, дългата коса покрива голотата ѝ или я излага на показ в чернобяла игра на светлини и сенки, заглавието до изтритото сега от паметта ми име на фотографа гласи »Съзерцателност«. Декаденция.

Чувам последната дума да проехтява и се оглеждам: »Да, знам, че това е декадентно, но с него всичко ми е наред«, казва един младеж с рядка брада и светлочервени сплъстени хавайски плитчици dreadlocks: около врата палестинска кърпа, на яката знака на Че и на ръкава червената звезда. Към това различни верижки и гривни с неясна символика. Той изглежда като мизерно коледно дърво, украсено от болна фантазия. »Декадентно«, но трябва да беше месечната карта за градската железница онова, което той показва на спътницата си. Тя е шокирана.

– Меча кожа на пода в жилището на една танцьорка. Мечката била отстреляна от прачичото на танцьорката, в лова, както се говори, са участвали братовчедите на последния цар. Мъжът на танцьорката, китаист, е покрил кожата със своите книги и ръкописи, тъй че за него, четящият, едва остава място между тях.

– И това огледало с махагонова рамка, в което аз, идвайки от бялосинята зимна нощ, виждах белега на ухото ми. Усмихнах се. Андреас също.

В стъклото на прозореца на германската градска железница аз виждам тясна вита стълба на стара къща в Ленинград, по която трябваше да се изкачим. Тя миришеше на котешки пиш, липсваха осветителни крушки, лющещата се мазилка оставяше по стените една карта на света, върху която всичко беше разбъркано: Африка в ляво горе, Италия отдолу, Скандинавският полуостров в дясно от Италия; пристигнахме без дъх, безнадеждно закъснели. Новата година беше дошла без нас. »Тролеят имаше авария!«, казах аз, сваляйки пухеното яке, което Андреас ми беше донесъл от Германия за Коледа.

(…)

Освен нещата от едно време, които сред обикновените неща от съветския живот бяха един вид случайни пратеници на обезглавеното време, в някои жилища се виждаха неща от другия живот. От онзи свят, в който (почти) никой не можеше да отиде, от който (почти) никой не се връщаше, да изключим съветския елит, който нямаше нищо общо с моя или този на моите приятели живот.

От другия живот:

– Една отдавна изпита бутилка джин, клонче хвойна на етикета ѝ, от бутилката излиза опушено коило като дух от бутилката.

– Едно модно списание, да кажем Vogue. На помощна масичка до програмата за телевизията с нейната по съветски жълтеникава хартия то е като тропическа пеперуда до родни мухи.

– Една бонбонена кутия от боядисана тенекия, сецесионните линии на мотива великолепно подхождат на шевната машина Сингер, на златния сфинкс върху черното тяло на шевната машина, на чугунените краката на нейната масичка, върху която е положена бонбонената кутия, понеже бонбоните са изядени и кутията сега съхранява копчета, игли и приспособления за вдяване. Обичам те, шевна машино Сингер, защото ти даде на мен (и не само на мен) една първа, ако и груба, представа за fin de siècle. Във всяка къща, в която нямаше достатъчно пари, за да се купи нова, произхождаща от техническата революция на 60-те, грозна шевна машина с електрическо задвижване, ти беше също нещо от едно време, наистина без благородната аура, която ни блазнеше във вазите и ковчежетата.

– И разбира се моето пухено яке. Беше мило от твоя страна, Андрюша.

Бедните западни студенти идваха в тази страна, в която изведнъж се превръщаха в богаташи. Те носеха със себе си от вкъщи такива неща от другия живот, или ги купуваха от специални магазини на име »Берьозка« (бреза), в които се приемаха само западни пари. Евтинии от Запада с техните плоско лъскави повърхнини, всичките пробляскващи гънки на изкуствената коприна, гиздави часовници-еднодневки и магнити за хладилник се превръщаха в символ на свободния, на по-добрия свят.

От една страна:

Набоков, той (в нашето съзнание) беше по начало от едно време, чу в края на 60-те, че в Ленинград имало някой си Йосиф Бродски, млад поет, чудесен, любим на Ана Ахматова, който имал проблеми с висшестоящите. Какво прави Набоков, този шах-естет, този сноб на думите, този пеперуден денди? Той праща на младия гений Blue Jeans. И това си е било наред. Младият гений получава с това едно парче от свободния, по-добрия свят на своя задник.

От друга страна:

Бях веднъж у Павел, китаиста, на мечешката кожа, и жена му Антония, танцьорката, която беше едно изчезващо слабовато явление, почти винаги мълчеше и почти винаги се усмихваше любезно, на чай. Аз, тогава шестнайсет годишна, по принцип дива и нагла, в присъствието на двама им ставах винаги смутена и плаха. Миниатюрна китайска чаша от пепеливо-сив порцелан, украсена с мокро-сив дракон с червени очи, аз от смущение обърках с пепелник и тръсках пепел от цигарата си в нея. Антония веднага ми донесе друга. На чай (само се казваше »на чай«, всички пиеха кафе) беше поканен и Фьодор, един мрачно гледащ ъндърграунд поет. Той си седеше и само чакаше да го помолят да прочете стиховете си. Дотогава той пиеше кафе от драконовата чаша със сребърна лъжичка вътре. »Знаете ли, Фьодор«, каза Павел, »какво различава милиционерите от всички останали хора? Те са смели и изобщо не ги е страх, че ще си извадят някое око докато пият чай.« Фьодор извади лъжичката си от чашата. Павел ни показа едно писмо от Париж, от своя приятелка, някогашна дисидентка, феминистка, издателка на ъндърграунд списание. Преди известно време тя успяла най-после да замине, след години разпити, претърсвания на дома и заплашващ арест. Писмото възмущаваше Павел. »Знаете ли за какво ми пише? За двестате вида сирене във френските магазини« (по това време ние се радвахме, ако изобщо можехме да намерим сирене в Ленинград), »за някакъв магазин за обувки, в който някаква продавачка цели два часа ѝ търси подходящи обувки, без да допусне видимо раздразнение« (днес повече не знам, що за стъпала сме имали всъщност тогава, при празнотата на нашите магазини за обувки). »Ей това сега ѝ е независимостта, всичките тези големи думи; мислиш си, че става дума за свобода на мнението, за култура, за съвест. Не, за ширпотребата става дума, до която те най-сетне са допуснати!«

Забележка: Преводът е направен от Антония Колева пo Olga Martynova, Sogar Papageien überleben uns, © Literaturverlag Droschl, 2010 въз основа на пробата за четене в проекта на Libreka.de, представящ номинираните за Германската награда за книга 2010.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а