Алина Бронски: Из „Най-пикантните ястия на татарската кухня“ - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Това дете

Това дете, едно малко момиченце, 3,2 килограма тегло и 51 сантиметра на ръст, беше родено в една студена декемврийска нощ през 1978 в родилен дом №134. През цялото време вече предусещах, че ще стане едно дете, което по начало и без оглед на обстоятелствата ще надживява всичко. Беше едно необичайно дете, което от самото начало плачеше силно.

Мъжът ми и аз, ние го взехме с едно такси, когато беше на десет дни. Нашата дъщеря естествено също.

Малкото дете се криеше в една нагъната плетена завивка, която беше обвита с много розови фльонги. Това беше нещо обикновено тогава. Мъжът ми ни фотографира: мен с детето на ръце, отстрани Сулфия с един пластмасов букет, който ни бяха предоставили в родилния дом за снимката, защото откъде може да намери човек цветя през зимата. Лицето но детето почти не се виждаше, просветваше малко и червено между гънките на завивката. Вече напълно бях забравила, че новородените деца са толкова малки и грозни. Това тук започна да плаче още в таксито и престана точно погледнато едва една година след това.

Аз го държах на ръце и наблюдавах лицето му. С почуда установих, че това дете без баща не приличаше на никой възрастен, от тези, които познавах, повече отколкото на мен. То беше, обратно на първото впечатление, все пак не просто само грозно. Разглеждах го подробно и установявах, че всъщност беше едно хубаво момиченце, преди всичко, когато мълчеше.

В къщи го разопаковахме и го положихме на леглото. Момиченцето имаше малко твърди мускули и силно червена кожа. Тя риткаше с миниатюрните си ръце и крака, а леглото трепереше под нея. Към това тя плачеше непрекъснато.

Любопитното лице на Клавдия се появи в процепа на вратата: „Ох, колко сладко! Вече в къщи? Сърдечни поздравления! Всичко хубаво за наследничката! Нахранихте ли я вече? Направо не се издържа.“

Сулфия седеше в креслото и се усмихваше като в делириум. Мъжът ми се наведе бърчейки чело над своята първа внучка. Имах чувството, че нещо в нея не му хареса. Вероятно той търсеше чертите на своя шеф в нейното малко личице.

„Как се казва той всъщност?“ запита Клавдия от вратата.

„Това е ТЯ!“ извиках аз толкова силно, че малкото момиченце за един мъничък момент престана да плаче и ме погледна удивено. „ТЯ! Имаме внучка!“

„От мен да мине, и как се казва?“ попита Клавдия.

„Аминат.“, казах аз. „Тя се казва Аминат.“

„Как?“ попита Клавдия, която упорито наричаше моята дъщеря Сулфия, която тя познаваше от малка, Соня, а мен Роза, което все пак идва от Розалидна. Ние просто имахме хубави имена, това другите не можеха да понесат.

„Тъй де Ана, Аня“, коригира ме Калганов, който винаги искаше да е като другите.

„Аминат“, повторих аз. Смятах, че това съвсем не е толкова трудно да се запомни. Моята внучка ще се казва Аминат като моята баба, която беше израсла в планините, аз, може би единствена, ще я наричам винаги с нейното име, без да обръщам внимание на това, че в яслите, детската градина, училище, университет и специализирана лаборатория от тук нататък за всички времена тя ще бъде някаква си Аня. За мен тя ще е Аминат, и аз още сега започнах да се моля един ден тя да може да води живот, в който няма да опропастяват така просто името ѝ.

„Тя се казва Аминат Калганова“, казах аз, и неодобрителното лице на Клавдия изчезна зад вратата, а мъжът ми се хвана за главата и каза, „Това не може да се издържа, така ли ще продължава сега през цялото време?“, а моята дъщеря Сулфия се събуди от нейното вцепенение и каза: „Толкова много съм гладна, мамо“.

Малкото момиченце, което бях кръстила Аминат на моята родена в Кавказ баба, обърна живота ми с главата надолу. Всичко беше станало различно. Сулфия беше взела раждането на дъщеря си за повод да спи до безкрай и да яде също така до безкрай. Наистина охотно я носеше на ръце, но за нещо по-добро тя не можеше да влезе в употреба. Оказа се безполезна, когато новото момиче беше гладно. През нощта Сулфия спеше твърде здраво и не чуваше острите жалостни викове от самота и гневните, силни писъци от глад.

Аз лежах зад стената и чувах малкото момиченце да плаче. Знаех точно какво ѝ трябваше, след първите три дни можех само като чуя и да разбера. По някое време не издържах повече и донесох детското креватче при нас, в стаята, която обитавах с Калганов.

Харесваше ми, как Аминат свиваше ръце в мънички юмручета и с тях си търкаше очичките, когато беше уморена.

Пращах Калганов сутрин на млечната кухня да донесе бебешка храна, понеже все някой трябваше да се погрижи детето да получава достатъчно за ядене. То изпразваше всички шишета в рамките на най-кратко време, много по-бързо от другите деца. Мъжът ми опита да се бунтува, опашките от небръснати млади бащи пред млечната кухня го изнервяха, но аз неумолимо го изпращах всяка сутрин, най-сетне ставаше дума да неговата собствена плът и кръв. Калганов каза, че той няма да третира нито по-добре, нито по-зле своята внучка отколкото и другите деца, най-сетна всички хора били равни, а аз го нарекох фашист.

След няколко месеца Сулфия отново тръгна на сестринското училище, а аз записах малката Аминат в една детска ясла. В края на краищата всички ние трябваше някак да продължим да живеем. Аминат плачеше горчиво. Всяка сутрин аз отделях поединично нейните пръсти от роклята си и заминавах.

Внучката ми Аминат имаше щастие. Тя не беше наследила нищо от флегмата и от грозотата на своята майка. Имаше моите бадемови дълбокочерни очи, меко накъдрени черни букли, нежен нос и едно много умно изражение на лицето. За човека се вижда практически при раждането му, дали е умен или не. При Сулфия аз също бях видяла веднага и не се бях излъгала. Вероятно се дължеше на това, че Сулфия беше направена от моя мъж в леглото, а Аминат от някой непознат в съня.

Аминат въпреки това беше проблемно дете. Не искаше да седи в яслите. Започваше да плаче, веднага щом я заведях и я ударех през пръстите, с които се стискаше здраво за мен. Ами не можех все да закъснявам за работа.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а