Кристоф Магнусон: Из „Това не бях аз“ - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Хенри

Трябваше наистина да се засрамя. Засрами се, Хенри ЛаМарк! На всяко друго парти би било в рамките на обществено приетото, за се изнижеш тихомълком, но на партито за шейсетия ми рожден ден със сигурност не беше.

Издателката ми Грейси Уелш ме беше поканила в Parker Publishing, уж за да ми покаже проектите за корица на джобното издание на последния ми роман, Бързината на вятъра. Когато обаче влязох в офисното хале на 24-тия етаж, около мен изведнъж се появиха куп хора и се развикаха: „Изненада!“ Много от тях се бяха накичили с шапчици, с напълно иронично ужасни шапчици, понеже бях известен с хумора си в Parker Publishing. Хумор-мумор, бях станал на шейсет, какво смешно имаше в това?

Когато изненадващият шум не искаше да утихне, тя почука с показалец по своята напълнена с шампанско пластмасова чашка, поздрави ме и ми честити и после каза това, което мислеше, че аз и без това знам отдавна:

„Рожденият ден на Хенри сам по себе си е нещо чудесно, но това е само началото: Хенри е, по-точно с Бързината на вятъра, сред финалистите на тазгодишната награда Пулицър. Не е ли фантастично?“

Всички изглежда бяха във възторг, това четях по лицата им, защото аз не чувах нищо, и не чувствах нищо, освен едно сърцебиене, което от известно време постоянно ме прихващаше, и ми се струваше че отеква по цялото ми тяло, натрапливо и бързо. О Боже. Номиниран съм за наградата Пулицър, която вече веднъж бях получавал преди сума ти години за романа му Под кленовете. Тогава това беше истинско отличие, докато днес само една мисъл ми се стрелна из главата: Искат набързо да ти дадат пак наградата Пулицър, преди да те набутат в литературния глух коловоз. Втора награда Пулицър, това е все едно, че съм получил почетен Оскар за цялостен принос. След това човек може да направи само едно художествено-релевантно нещо: да умре.

Разтърсвам ръце и се увесвам от една прегръдка в следващата като давещ се орангутан. Голяма част казват, че много се радват за новата ми книга, романа ми за терористичните нападения на 11. Септември. Така го бях обявил или по-скоро, така ми се беше изплъзнало, когато преди около година бях гост при Стивън Фрай в BBC по повод излизането на Бързината на вятъра, заедно с Елтън Джон, който можеше да говори почти толкова забавно и духовито колкото самия Стивън Фрай, което беше довело до това, че аз се чувствах все по-малък и по-скучен. Тогава аз по някое време бях казал: „Роман. 11 септември.“ Струваше ми се смешно в този момент, а и исках да впечатля Елтън Джон, тъй че вдигнах мизата и заявих, че било широко замислен проект, върху който аз практически съм бил работил от 12 септември 2001. Сега я забърках, всички очакваха от мен не роман, а роман на века. Оттогава и ред не съм написал, но Parker Publishing вече имаше маркитингова стратегия и прогноза за пласмента, в която се явяваше думата „милион“.

Издателката ми Глейси Уелш изглежда специално за тържеството-изненада беше ходила на фризьор – русите ? коси, които както винаги бяха с формата на бетонирана целувка, днес изглеждаха особено неопустошими. Представям си как е прелитала с черния си марцедес-кабриолет покрай Lake Shore Drive и нито косъм не е потрепвал.

Тя носеше семпла червена рокля, на чийто фон особено изпъкваше нейната дамска чанта Comme-des-Garçons с не по-малко от осем ремъка за дръжки. Тя ще ме попита, кога ще е готов ръкописът. Всички други ще се въздържат, най-после беше нормално да предавам ръкописите си направо в последната минута в състояние готови за отпечатване. Но Грейси я виждах, че иска да разбере, какво става. Тя само чакаше подходящия момент, за да ме попита.

Да не бях идвал, просто, магаре съм си! Но тогава тя щеше вече да се досети, че има проблем.

„Да имаш рожден ден и да получиш втори Пулицър, направо не можеш да измислиш нищо по-хубаво“, каза един носител-на-иронична-шапчица. Всички очакваха находчив отговор от мен, но не ми хрумна нищо по-добро от:

„Нямам нищо против една награда за старост.“

„Но мистър ЛаМарк, Вие изобщо не сте стар“, каза някаква жена.

„Казал съм ?, че трябва да каже така“, каза носителят на шапчица и силно се изсмя, но изглежда почувства несигурност, защото аз дори не се усмихнах, и добави „На шейсет наистина не изглеждате.“

Така беше, всички смята всички за по-млади отколкото са, помислих аз и казах на него, който да беше най-много на четирсет:

„И Вие не.“

Сега всички се засмяха. Тогава забелязах, Грейси идва към мен. Напряко през помещението, заобикаляйки бюра и гости, тя се носеше директно към мен. Дотук бях. Но тя се спря, отвори дамската си чанта Comme-des-Garçons, извади един много плосък мобилен и погледна монитора пред да приеме разговора. Да не беше Хю Хенсън, директора на издателството, който да я пита дали вече е говорила с мен. Погледнах носителя на шапчицата и казах: „Трябва да отида по малкия носител на Пулицър.“

Отново смехове. Изчезнах в посока тоалетната, но спрях пред асансьора и натиснах стрелката, която сочеше надолу.

След няколко секунди дойде асансьор, влязох в него и не можех да направя нищо друго, освен да заразглеждам отражението си в огледалото на задната стена на кабината. Палтото със сива кожена яка, горчичено жълтия костюм в стил Хелмут Ланг, сивите кожени мокасини, грижливо разбърканите черни коси: Насреща ми стоеше известен мъж, който не иска да бъде стар. Или стар мъж, който повече не иска да бъде известен?

Няма и полови час по-късно аз бях в бара на Estana -Hotel & Spa и се надявах че тук никой не би ме потърсил. Двама японски бизнесмени седяха на една от масите, приведени над един лаптоп и една купичка с васаби ядчици. От тях не идваше опасност. Иначе тук нямаше посетители, само барманът ме притесняваше. Чувствах че той ме наблюдава, въпреки че полага максимални усилия да не ми позволи да го почувствам. Виждаше се, че отдавна работи в луксозен хотел и е преминал онзи вид отсяваща персоналиите школовка, при която е бил оттрениран на две противоположни неща: дискретност и внимателност. Научил се е да се държи така, като че не чува, какво говорят помежду си хората на бара му, и беше от друга страна на място, щом някой пуснеше изречението „Мисля да изпия още едно“. Правеше се, че е зает с почистването на кафе-машината, и въпреки това бях сигурен, че се питаше, какво правеше елегантният господин там отзад. Този елегантно облечен господин, аз, си тътреше кожените мокасини по велурения килим из помещението, тътреше се от входа до бара, после отново до входа и пак обратно до бара, без ни веднъж да си повдигне стъпалата.

Държах кредитната си карта в ръка, тъпата ми платинена карта и натисках пръсти върху магнитната линия. После застанах на бара и поставих ръката с кредитната карта на плота. Ударът на електрическото разреждане накара тялото ми да потръпне. Издадох едно съвсем мъничко стенание.

„Мога ли да Ви помогна, сър?“ попита барманът, но аз само поклатих глава и напуснах бара.

В един от моите романи имаше такава една сцена. Кредитната карта на един корумпиран адвокат става неизползваема в резултат на това, че ударът, който той получава след стъпването върху един велурен килим, разрежда магнитната ? лента. Написах го ей така, без да съм го изпробвал. Мили боже, нека просто да се е получило – четящите устройства за картите непрекъснато пращат някакви данни на централата си; който използва кредитна карта, може да бъде намерен. Но аз няма да позволя да ме намерят. По пътя от издателството насам минах през банката и изтеглих 10 000 долара.

Прекосих хотелското хале по посока на рецепцията. На плота имаше фруктиера, в която бяха поставени само зелени ябълки, което подхождаше на минималистичния концепт в обзавеждането, на видимия бетон, на дървените панели, на ръбестите вази със безлистни пръчки и на останалия Зен-шрот, който се разполагаше в хотелското хале.

„Добре дошли в Estana Hotel & Spa, какво мога да направя за Вас?“

„Стая, моля.“

„Имате ли резервация?“

„Имате ли студио?“

„Имаме свободно още едно младежко студио. За колко нощувки?“

„Две, не осем.“

„Това по нашия актуална тарифа струва 590 долара на нощ, плюс 45 за закуската.“ Кимнах. „Попълнете, моля ето тук името си. И ще ми трябва още и Вашата...“

„... кредитна карта, да разбира се“, казах аз и я шляпнах между другото на плота. Момчето на рецепцията имаше много красиво лице, вероятно беше на половина китаец, на половина европеец, една смесица, която винаги съм намирал за особено шармантна. Загледах го достатъчно дълго, за да се убедя в правилността на преценката на вкуса си, и след това погледнах отново към формуляра за записване. Докато той прокарваше кредитната карта през четящото устройство, аз си я попълвах и на рождената дата се подмладих с единайсет години.

„Имате ли друга кредитна карта?“

„Нямам за съжаление. Трябва да съм я надраскал, все този глупав плясък в портмонето“, казах аз и се ядосах на това както ненужно, така и несръчно обяснение.

„Ще платя предварително. Кеш“, казах аз, на което несигурността, която беше се явила за момент в усмивката на момчето от рецепцията, изчезна отново.

„Да Ви помогне ли някой с багажа, мистър Сантос?“

Греъм Сантос. Под това име се бях записал. Фактът, че на кредитната ми карта стоеше друго име, той или не беше забелязал или игнорираше също толкова дискретно, колкото барманът ме беше игнорирал.

„Благодаря. Дайте ми просто една четка за зъби.“

След като бях влязъл в студиото и бях закачил отвън табелката Моля-не-безпокойте, ми стана по-добре. От прозореца на дневната виждах езерото, върху което се беше спуснала нощта, въздухът така влажен и тежък, че направо не можех да повярвам, че го дишам. И двете кули на Marina City можех да видя. В по-високата се намираше жилището ми, но там щяха да ме намерят. Издателството щеше да попита за новия ми роман. Журналистите щяха да питат, какво било за мен да съм номиниран за втори път за наградата Пулицър, какво било за мен да съм станал на шейсет – да съм станал стар. В CNN бях в списъка на известните личности, за които имаше предварително подготвено възпоменателно слово. Ако сега взема да получа и втората награда Пулицър, щях със сигурно да вляза в списъка на известните личности, за чиято смърт ще прекъснат програмата. Breaking-news-списъкът. Толкова известен бях.

Отпуснах се на леглото в моето младежко студио, и сърцебиенето най-после утихна.

Напред (2/3)

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а