Емилиян Иванов: Твоят Шопен или В тичане подир изтичащата нощ - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

I. Д-р Новакович дълго бе ръководил дневния център в Клиниката с тилетаминовите палми. Когато тя, обаче постепенно започна да става невидима, и за амбулаторно лекуваните пациенти взе да става все по-трудно, а накрая – и невъзможно да я намират, дейността на този център бързо затихна, докторът се премести от селцето, близо до което се намираше клиниката, в Търново и започна практика тук.

Някои от пациентите си д-р Йован Новакович предпочиташе да приема в своя кабинет направо под слънцето, в парка под един ливански кедър на бутилка червено вино „Размирно“, по лев и осемдесет бутилката от два литра; бе доста добър препарат, черно и гъсто, твърде стипчиво заради многото танини, който съдържаше, и заради това си спечели прозвището Йован Размирни, макар всички да бяха съгласни, че такива хрисими хора като него в днешно време са рядкост…

А този ливански кедър, обаче, нито бе положил Хипократова клетва, нито бе и чувал за Хавайската декларация, та затова при него човек лесно можеше да научи много лични истории, анамнези и съкровени разговори между лекар и пациентите му; достатъчно бе само леко да се понаквасиш с лют и млад спирт-ацетонлия и да вкусиш съвсем малко благ хашиш, за да почнат няколко свраки небесни – бездомни клюкарки, да ти нацвъкват писмената от тоталния наратив на нечия лудост… Защото всяка лудост представлява не просто глобален, а тотален и универсален наратив, тъй тежък в слога и метрума си, поради безкрайната обстоятелственост на своя иначе прост, почти машинен език, че до скования в безпощадната норма ум, той достига фрагментиран и разпилян, тъй отлъчен от извора на своя безначален епос, че в слуха ти се удрят само тежки облаци словесна пепел и парафренен прах...

Веднъж Д-р Новакович седеше заедно с кантор Грегор, обущаря, по-известен на Града като Мафийката, на пейката под ливанския кедър в парка и те двамата бяха замълчали за кратка, но дълбока секунда. Обущарят тъкмо си поемаше дъх, за да доразкаже своята история, на пръв поглед – повече от скучновата – речта му в последния половин час вървеше за това как и какви, и колко летливи разтворители и с какви слепващи агенти се смесват, за да се получи най-доброто обущарско лепило. Той смяташе, че както истинският лютиер сам приготвя лака за крехките си произведения, тъй и обущарят, ако не е шарлатанин, сам създава лепилото за своите обувки. „То е като кръвта на човека, само дето, колкото е по-живо, толкова е по-твърдо и застинало; кръвта на живия човек все тече, пени се и кипи, а кръвта на здравата обувка не се помества и с капка ни напред, ни назад; то е като семе, създадено нищо да не зачева, а вечно да пази здравината на това, дето е вече родено;

…доброто лепило е пот
от челóто на Госпóд;
от кърви мъченически е серум;
от майчини сълзи – елей; и плазма
от отческа нежност и дързост желязна…

Лепилото, което свързва,
извира от сърце премъдро;
едва, когато затрепти
във многохерцов ритъм;
с нечувани, безкрайни честоти
;
със пулса на самото Битие,
щом то във вечния си миг, се
впусне – стремглаво, навътре,
в себе си, във своя непокътнат

кръг да се сбере; в безкрайно
малкото – да бди и крепне, трае;
като в топчица, съшита от парцали –
на Хераклит децата, със която,
от предвреме да играят –
във вечността – и по-нататък…;

Ако искаш да правиш обувки, трябва най-напред да се научиш да правиш лепилото. Майстор, дето отива и си купува готово лепило, не трябва да му дават да прави нищо, освен да кърпи зяпнали патъци...“

Напред (2/2)

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а