Томас Хетхе Из „Любовта на бащите“ | Страница: 2/2
В Хьорнум, съвсем в юг на острова, се намира къщата, на свой ред на най-южно място, върху дюната и точно до кулата на фара. Висока бяла кахлена печка ми прави впечатление най-напред когато влизам за вечеря в дневната, кръгъл класицистичен цилиндър от лъскаво бяло, който стига до под тавана. Пред фронта с прозорци в еркера широк ъглов диван, сигурно италиански, тапициран със светлосива юта, на стъкления плот на ниската масичката плоска купа от тъмно полирано дърво, три светло напръскани яйца на чайки от мрамор. Дървена чайка на прозореца до масата за хранене. Забелязвам, че съм притеснен. Ахим се готви да слага масата за вечеря; лунички и червени косми по ръцете, яката на зелената тениска Lacoste вдигната. От Сузане знам, че се е запознала с него в клиниката във Фрайбург. Началото било трудно, се беше разприказвала твърде бързо тя, когато неотдавна се видяхме на срещата по случай двадесет години от завършването ни. Но караниците се уталожили, когато дошли децата. Междувременно и практиката върви много добре. Ортопед, малко по-възрастен от нас.
Как беше пътуването? Пита той и ме поздравява със здраво ръкостискане.
Добре, казвам аз. Май на Аника ѝ трябва още малко.
Между вратата към терасата и коридора към кухнята като автентична коледна декорация едно Йоолбоом. Ахим забелязва погледа ми. Някаква представа, що за нещо би трябвало да е това?
Йоолбоом. Силтовският вариант на коледното дърво. Нали преди не е имало дървета на острова, затова са вземали една дръжка от метла и са я накичвали със зелени клони и фигурки от солено тесто.
Това е кон.
Кон, куче и петел, да. Сила, вярност, бдителност. А там долу, до цокъла, стоят Адам и Ева със змията.
Едва сега откривам Сузане в кухнята. Тя нарязва нещо на ситно и ме поздравява, без да вдига поглед или да спре дори и за момент равномерното и бързо тракане на ножа: Хубаво, че си тук! Извиква тя през рамо.
Да, казвам аз. Не знам на какво съм се надявал. Но когато след това се прегръщаме, е все едно съвсем естествено, и аз си спомням отново и едновременно го чувствам, колко малка е тя, обгърната почти само с една ръка и как се огъва в хватката ми. Косата къса сега е червена, кожата около очите мека, същият обаче погледът, който не бих могъл да опиша. Устните ѝ огряват из тогавато сегато. Опитвам напразно да разбера, какво чувствам. Направо чудесна е къщата, казвам аз, която си открила.
При храненето тя седи до мен. Някаква стара история от ученическите ни години в Мюнстер внезапно ни разсмива, и като тинейджъри ние се заливахме един от друг все повече, докато съвсем не бяхме в състояние вече да спрем. При това Сузане слага ръка около кръста ми и се обляга, смеейки се, на мен. Веднага регистрирам учудения поглед на Ахим, после този на Аника; абсурдно е колко си приличат.
Татко? Пита Аника с един тон, който веднага кара Сузане да отдръпне ръката си. Какво ще правим, ако днес дойде буря и ни залее прилив?
Десетгодишната Кеке, която от момента, в който стъпихме в къщата не се беше отлепила от Аника, поглежда уплашено по-голямата до себе си. И Тим, по-малкият ѝ брат, който ще стане на девет напролет, за пръв път намира нещо по-важно от пържените си картофи с кетчуп. Между чинии, прибори и салфетки, чаши за вода и бяло вино, бутилките, платото за рибата и купите със зеленчуци и пържени картофи са разположени отровно зелената пластмасова чаша на момчето и розовият Уенди-кон на Кеке, с кислородно русата опашка и накъдрена грива, която стига до копитата на животното. На прозореца клечи чайката от дърво, пред прозореца и наоколо къщата, в която ще прекараме следващите две седмици, нощта.
Аника не обръща внимание на децата. Тя изчаква да престане смехът ни, погледът ѝ е изцяло насочен в мен. Миналата година през зимата един ураган бил отнесъл петдесет метра земя. Бях чел, че морете вече подкопава фундамента на острова.
Какво значи фундамент? Тим се оглежда за помощ към баща си.
Най-много от всичко е заплашен клифът[1] при Кампен и тук южният край, където сме ние. Ако пак дойде прилив от буря, островът тук може дори да бъде залят. Тогава всички ние ще се удавим.
Татко! Тим държи вилицата си с един набоден пържен картоф толкова здраво впито, че трепери. Той иска отговор сега. Ахим ми се усмихва измъчено. Сузане привлича в скута си Кеке, която слуша с отворена уста.
Аника, какво ти става?
Има четири севернофризийски острова: Силт, Фьор, Амрум и Пелворм. Освен това има и Нордщранд и десет Халиги[2]. Изследователите твърдят, че нивата на бурните води ще се покачат с до четиридесет сантиметра. И освен това се прибавя и покачването на морското ниво от затоплянето на земята.
Това и аз го бях чел. Но това е прогноза за края на хилядолетието, казвам изнервен. Тя винаги е била толкова зряло умна, още като малко дете, като че по този начин искаше да ми отмъсти. Или това изобщо не е вярно и тя просто иска да ми се хареса? Чудя се аз и я наблюдавам. Във всеки случай обаче аз съм причината.
Е и! Казва тя сега. Още сега има повече бури.
Тим отпуска вилицата с набоденият картоф бавно надолу и започва точно толкова бавно да плаче. Едно меко, кръгло лице, което се сбръчква като в забавен кадър.
Престани, отвръщам раздразнен. Не забелязваш ли, колко плашиш Тим?
Известно време никой нищо не казва на масата, а плачът на Тим бавно утихва. Но после погледът на Аника отново се вдига, и без да се интересува от другите, тя атакува, фиксирайки ме твърдо: А ако се случи тази нощ? А ако всички ние умрем?
А ако всички ние умрем? Отеква в мен. Морето е пълно с мъртъвци. Когато бях на възрастта на Аника, нищо не ме интересуваше повече от тяхната история. Брегът тук, казвам тихо, винаги се е променял. Острови винаги са били отнасяни в морето от Светлия Ханс[3], нови са възниквали. При Гроте Мандренке[4] през Средновековието, когато е потънала Рунголт[5], са загинали хиляди. Труповете им са се носели тук в морето, за храна на чайките, които кацали на тях, когато бурята била отминала и най-напред изкълвавали очите.
Петер! Възмутеният глас на Сузане.
Приливът от 1717 се смята за най-голямата природна катастрофа на Новото време в Средна Европа. Или бурята от януари 76. Никога по Елба е нямало по-високи нива на замерване. Навсякъде тук е имало села под водата, църковни дървета[6], изгубени поляни и ливади. Не го ли знаеше това? И все има сказание за потънали камбани, които пеят на особени дни, за щастие или за нещастие на онези, които ги чуват.
Петер! Сега вече престани!
Аника кимва. Това е Дивия лов[7], прошепва тя.
Назад (1/2)
| |
| |
Още сведения | публикувано на сряда, август 25 @ 15:35:42 EEST изпратено от grosnipe
Подведено под: | От немски | проза |
2944 прочита
| |
Бележки под линия: |
[1] Клиф – стръмен, отвесен бряг, резултат от механичното въздействе на прибоя.
[2] Halligen – малки неукрепени с диги острови в Севернофризийските плитчини на Балтийско море. По време на прилив те биват изцяло покривани, с изключение на изкуствените хълмове, на които са изградени къщи. Повечето Халиги са остатъци от погълната от наводнения суша.
[3] Blanker Hans – образ на бушуващото Балтийски море.
[4] Grote Mandränke – така са наречени двете опустошителни наводнения след бурите от 1362 и от 1634 по бреговете на Балтийско море.
[5] Местността Рунголт е била едно от седемте съборни места на някогашния остров Щранд, погълната от наводнението на 16 Януари 1362.
[6] Църковните дървета биват посаждани в близост до църквата още при изграждането ѝ.
[7] Die Wilde Jagd – народен мит за явления на нощното небе, в които са разпознавали ловна дружинка от свръхестествени същества. Наблюдавани са най-вече по време на дванадесетте коледни дни (между Коледа и Богоявление).
| |
Рейтинг | Средна оценка: 0 Гласа: 0
| |
Инструменти |
Версия за печат
Препраща на друг
| |
|