Томас Хетхе Из „Любовта на бащите“ | Страница: 1/2
Аника се нарича Аника на приятелката на Пипи Дългото Чорапче, и винаги, когато ми се налага да се сещам за това, отново се ядосвам, че не бях го предотвратил тогава. Ръцете на кормилото, погледът към шосето, с ъгълчето на очите наблюдавам, как с малкия пръст на лявата ръка тя отново и отново приглажда един и същ кичур зад ухото и праща смс един след друг. Пръстите се гърчат без прекъсване нагоре и надолу, черният лак върху нейните по детски къси нокти е нов, дълга до брадичката и черна от скоро е нейната всъщност руса коса. Колко горда беше тя на тринадесетия си рожден ден, че най-накрая вече не е принудена да пъпли на задната седалка – точно година и половина оттогава. Все е била по-малка от онази ларва от детската телевизия с раиран пуловер, подстрижка купичка и този зайчест глас, сега вече не е и никога повече няма да бъде, сега онази другата ще я следва, винаги и навсякъде, безмилостно като призрачно дете. За нищо на света не трябваше да допускам тя да получи това име.
Престанала е да щрака и се взира навън в далечината, която се разгръща около колата. Телефонът е евтин Samsung, на който блещука златна верижка с множество дрънкулки. Откакто се е качила в Хамбург, почти не сме говорили помежду си. Кафяви поля под шуплесто бяло небе. Няма сняг за Коледа тази година, пак няма, поне тук. Почти може вече да се помирише морето.
Къде е къщата? В Кампен ли?
Не, не в Кампен. Сузане е намерила нещо в Хьорнум.
Тъпо, казва тя.
Никога още не е била на Силт. Но преди да успея да се ядосам на отговора ѝ, тя поставя детския си въпрос. Всеки път, когато преди я вземах от майка ѝ и всеки път при последната прегръдка на къщната врата, когато я връщах обратно, тя питаше едно и също. И като преди, сега също тя опитва да звучи при това възможно по между другото. Ще можете ли някога отново да се понасяте, ти и мама?
И както винаги аз не знам какво да отговоря. Колко много мразя майка ѝ? Че нощем все още лежа буден, толкова години след раздяла ни, и след някоя кавга по телефона, някое писмо от нейния адвокат, някое провалено споразумение, все още нагледно си представям, как чертите на лицето ѝ се сгърчват, най-напред от изненада, после от болка, и как моите удари я запращат в някаква стена, как тя пада, викове, сълзи, всички тези работи? Аника е свалила кецовете си и натиска стъпала в жабката. Носи спортни чорапки в цвят пинко на Nike, които не стигат даже до кокалчетата.
Ах, миличко, казах аз. И за да не трябва да я гледам в лицето, се правя, че тъкмо се концентрирам много старателно върху движението. Онова, което има значение е, че ние и двамата те обичаме.
Тя гледа навън към шосето и кима безмълвно, до гуша ѝ е познат този отговор, изважда си iPod-а от джоба на якето с качулка на черни и червени ивици и си нагнездва слушалките. Моят подарък за рождения ден от последната година. Твърде скъп, протестира майка ѝ, такива подаръци били скрити агресии срещу нея, и родителските ѝ права. Когато се налага ме няма за дъщеря ми, това е по-важно отколкото скъпи подаръци. Когато женският глас от Customer Services на Apple ме попита, дали желая гравиране, аз първо отказах, но после реших друго и продиктувах: На Аника от татко с любов. Страхувах се, че няма да приеме подаръка, понеже това изречение, фрезовано в розово елоксирания метал, би могло да предизвиква неудобство. Но то дори изглежда ѝ харесваше, това изречение, което звучи така, като че всичко е наред.
Нищо не е наред, мисля аз и качвам колата на горната платформа на автовлака. Вдигам ръчната спирачка, слагам на първа и изключвам мотора, без Аника да позволи да ѝ смутят слушането на музика. Как ли ще е? Сузане смяташе хрумването за великолепно, заедно да празнуваме Коледа, но, какво ще стане, ако на Аника не ѝ хареса? Ако не се разбираме? Ако иска да се върнем в къщи? Погледът ѝ се губи във фактически сивото небе, което е опънато високо над ниската земя. Понякога тя с този детски жест, с почти свити в юмруци пръсти, си отмахва косата от лицето.
Всеки път е странно, че можеш да наблюдаваш плъзгащия се покрай теб пейзаж, без да трябва връщаш поглед напред, в правоъгълника на предното стъкло, в прозореца на автофилма. Пропътувам годишно над 40 000 километра, от книжарница на книжарница, и когато дресираното тяло въстана срещу необичайната ситуация, на мен наистина ми става малко лошо, докато аз седя зад волана, ръцете не на кормилото и кракът не на педала за газта, а колата въпреки това пътува, обаче с едно поклащане, което изобщо не подхожда на автомобил, а по-скоро на гондолите, с които ходиш да се возиш във Венеция по Canal Grande. Гъсто гъсто заставате в тесните ладии, мъже в палта от камилска вълна, чанти за документи в ръка, стари жени с кърпи за глава, които те здраво завързват срещу влажната зимна мъгла, уморени деца с втренчени погледи, всички заети да балансират кръгообразните движения на черната лодка. Затварям очи. Аника тихо жужи, с гърленото бръмчене на глухите, нейната музика. От скоро се случва да обичам някои от песните, които тя слуша, макар да не мога да запомня имената на групите и да намирам тинейдж-лицата на CD-обложките за глупави. И понякога сега тя разказва неща, които не само ме интересуват, защото тя е тази, която говори за това. Отново отварям очи. Почивни станции и конски обори, оградени поляни, боядисани в бяло врати на дворовете под мокрите покриви от тръстика. В посока на морето хоризонтът започва да мъждука и дрезгавината се издига като пушек. Влакът ускорява. Като че спиците на две огромни колела от двете страни на дигата в погледа ни се накланят гъсти редици от одялани дървета, между които се намира сиво-кафявото море, като че е било събрано там в плитки езера; за един кратък момент се виждат огледални водни повърхнини, после те се изплъзват в сивото и вече се надвесва следваща редица талпи.
Какво е това? Пита Аника, прекалено силно.
Дървени буни, за подсилване на дигата.
Тя не ме разбира, изважда слушалките, а аз търся думи. Там садят разни работи, които удържат глината и отвеждат водата, обяснявам аз.
Аника кима. Изглежда гнусно.
Да.
Повече не ми хрумва нищо, което мога да кажа. Водата е кафява, и малки кафяви птички стоят вътре, човките в мокрото. Мисля си, че всъщност съвсем не е толкова отдавна, когато я взех на ръце и я наблюдавах как заспива. Как усмивка се плъзга по мъничкото ѝ личице непредназначена и случайна като облак в небето. Удивено се повдигнаха веждите над затворените очи, и още си спомням: аз се чудя, дали тя не сънува. Челото ѝ се набръчква вероятно за най-пръв път, и на мен ми се ще да знам, защо. После тя се протегна в съня, като че е най-важното на света, каквото и да беше. Влакът намалява и сивото на небето в ляво от дигата изсветлява, водата почти охра. Прокашлям се от страх, че тя би могла да долови по гласа ми колко ми липсва, въпреки че нали е тук. Погледни, небето!
Проследява погледа ми с очи. Да.
Влакът стига до Морсум, недоразвити малки борове се превиват зад дигата. Църковната кула на Кайтум и бреговата линия на острова от страната на плитчината. Конете по ливадите носят наметки.
Това Силт ли е?
Да, това е Силт.
Жилищните блокове на Вестерланд влизат в полезрението, далекопредавателната кула, нацепените ваканционни къщички в редица с изградени капандури, на прозорците бели дантелени пердета и навсякъде еднаква светеща коледна декорация. Плакати на Hermès, Lui Vuitton и Bulgari. Магазинът за напитки до гарата, заемната за велосипеди, Lidl и Edeka. Днес, в първия празничен ден за Коледа, всичко е затворено. Влакът спира, а аз паля мотора, докато тя отново нагнездва слушалките на iPod-а.
Какво слушаш? Питам бързо, преди да натисне плей.
The Kills.
Напред (2/2)
| |
| |
Още сведения | публикувано на сряда, август 25 @ 15:35:42 EEST изпратено от grosnipe
Подведено под: | От немски | проза |
2917 прочита
| |
Бележки под линия: |
[1] Клиф – стръмен, отвесен бряг, резултат от механичното въздействе на прибоя.
[2] Halligen – малки неукрепени с диги острови в Севернофризийските плитчини на Балтийско море. По време на прилив те биват изцяло покривани, с изключение на изкуствените хълмове, на които са изградени къщи. Повечето Халиги са остатъци от погълната от наводнения суша.
[3] Blanker Hans – образ на бушуващото Балтийски море.
[4] Grote Mandränke – така са наречени двете опустошителни наводнения след бурите от 1362 и от 1634 по бреговете на Балтийско море.
[5] Местността Рунголт е била едно от седемте съборни места на някогашния остров Щранд, погълната от наводнението на 16 Януари 1362.
[6] Църковните дървета биват посаждани в близост до църквата още при изграждането ѝ.
[7] Die Wilde Jagd – народен мит за явления на нощното небе, в които са разпознавали ловна дружинка от свръхестествени същества. Наблюдавани са най-вече по време на дванадесетте коледни дни (между Коледа и Богоявление).
| |
Рейтинг | Средна оценка: 0 Гласа: 0
| |
Инструменти | Версия за печат
Препраща на друг
| |
|