Калоян Праматаров Стихове | Страница: 5/5
Асфодел
В ъглите на мрачната градина
паяци плетяха сребърните мрежи
и влагата се бе просмукала в тялото ми
беше размекнала душата ми
и тя бавно се скапваше сред песента на птиците.
Сълзите ми не спираха да капят
И при всяка капка, паднала на черната земя,
изникваше красиво цвете.
Цветята бяха моите деца,
моят смисъл,
моята храна.
Отдавна бях забравил за хората,
бях заприличал на античен фонтан
Фонтан на болезнената чувствителност.
Понякога, при силен вятър
протягах към небето изкривените си, обезобразени ръце
и плачех с глас,
виех като вълк,
пищях като малко дете
и се молех.
Mолех се на това, което не разбирах,
а след това танцувах с нощта,
танцувах, докато ми позволяваше.
Прокарвах ръце по гърбът ѝ
и се сливах с нея,
изпаднал в унес,
оставях безумието да ме обземе,
издирах лицето си,
избивах зъбите си с камъни,
бърках с пръсти в очите си,
въргалях се и пеех.
Усещах вкуса на кръвта си и ставах истински.
А след това напълно изгубих спомените си.
Назад (4/5)
| |
| |
Още сведения | публикувано на понеделник, август 23 @ 22:58:36 EEST изпратено от sonm
Подведено под: | * | поезия |
6246 прочита
| |
Рейтинг | Средна оценка: 5 Гласа: 5

| |
Инструменти |
Версия за печат
Препраща на друг
| |
|