Стефан Гечев: Играта на сенките - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

ИГРАТА НА СЕНКИТЕ

Не трябваше така да го екзекутирам – изправен пред бялата стена с дългата си черна дреха и мека шапка.
С един куршум в сърцето. Той се олюля миг и тромаво се просна на паважа. В цял ръст. Като прибирах пистолета в джоба си, забелязах, че неговата сянка
беше останала върху стената. Черна. Със малко бяло кръгче на гърдите. Не съм страхлив, нито сантиментален, бога ми! Бях убеден, че подир миг и сянката му ще се просне върху него. Тръгнах си.
И мойта сянка тръгна с мене, по стената. Не разговарям никога със сенки, дори собствени. Обърнах гръб и забързах по средата на пустата улица, край кубичните къщи, осветени от уличните лампи. Мойта сянка вървеше със мене, ту вдясно, ту вляво, встрани или далеч напред, към изгрева.
Но щом се вгледах малко по-внимателно, видях, че това не е моята сянка, а онази, с бялото кръгче. Стана ми неприятно. Спрях. И на сън не бях виждал такава смяна на сенки. Тогава неговата сянка заговори с езика на сенките.
Каза, че моята сянка ме е напуснала завинаги и че тя, сянката на убития, е взела нейното място. Каза още, че сега имам единствен избор: да остана без сянка, като вампир, което несъмнено ще ужаси хората и те ще ме пронижат с дървен кол, или да я приема като своя сянка. „Но в такъв случай – добави тя делово – трябва да си направиш сам едно кръгче в гърдите, за да не би случайно някой да се усъмни, че не съм твоята сянка. Ти можеш да направиш това още сега, – добави тя: в джоба си имаш оръжие.“
Сега, застанал посред пустата геометрична улица с геометрични сенки на бели стени, на къщи без врати и без прозорци, аз още колебая се какво решение да взема: вампир или самоубиец.
Утешавам се, че има още часове до зазоряване.

ОГЛЕДАЛНИ СИМЕТРИИ

1.
Един мъж излезе в сивата пуста улица с отворен чер чадър. От срещната врата излязоха двама мъже с отворени черни чадъри. След тях от други врати продължиха да излизат мъже с отворени черни чадъри.
След известно време, погледната отгоре, улицата беше изпълнена от край до край с разтворени черни чадъри.
Отначало чадърите се движеха, по-късно движението им се забави, накрая спря.
Сега цялото видимо пространство долу, между две бетонни стени, е изпълнено с неподвижни отворени черни чадъри. Чак до края.
През цялото време се чуваше весела народна музика.

2.
Стара празна раница се появи на улицата върху превития гръб на жена.
От насрещната врата изпълзяха две стари раници върху гърбовете на две жени.
После от дрги изходи продължиха да се явяват стари раници върху гърбовете на жени.
След известно време, погледната отгоре, улицата беше изпълнена със стари празни раници от край до край. Отначало раниците се движеха. По-късно движението се забави. Накрая спря.
Сега цялото видимо пространство долу, между две бетонни стени, е изпълнено с неподвижни празни раници. До края.
През цялото време се чуваха весели народни хора.

ПОГРЕБЕНИЕ С МУЗИКА

Слънчева утрин – синьорозова и златна. Пред входа, между два правоъгълни стълба, нещо като вход, минават бавно, почти тържествено мъже облечени в черно, и жени в дълги бели или виолетови рокли. Те се спират за миг пред ниската будка на пазача, за да покажат пропуските си, и отминават.
След тях се задава мъж, носещ лакиран чер калъф за цигулка. Той почти тича, задъхан е. Спира пред прозорчето на портиера и почва нещо да му обяснява, със нервни и нетърпеливи жестове. Но портиерът отговаря само с отрицателно поклащане на глава.
В това време дотичва друг мъж, който сочи на портиера нещо, което отдалеч прилича на саксофон и тичешком влиза и се отправя към бялата черкова в дъното на алеята. Отчаян, човекът със цигулката, сяда на един камък.
Цигулка на гробищата – това може да се разбере.
Но саксофон!
Тогава чу се първата зловеща детонация!...

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а