Малка цигулка ми сложи в ръцете
една от сестрите ми - хладната нощ;
от длани на Майстор беше я взела,
откъснала, като сочен и сладостен плод,
сетне поставила, вместо в калъф,
от дървена плът изваян умело,
в малък ковчег – детски, лек и премерен

Цигулката:

Аз вечно ще зрея в безмълвните длани
на старата майка – кротката смърт;
от сочната гръд тишини ще бозая
и в нейните скути, когато полягам,
в омая ще пращам към тихо подземие
моите трели – вълчи рояци –
слуха му да галят –

там Майстор живее –
от мъдрост любовна, съвсем помрачен,
над малък ковчег – за кукла кутия,
всенощно ридае, длетото зарейва далече,
навътре в дървесната гръд, надълбоко,
току пред зениците, пълни със скръб.


Смъртта:

Какво да сторя със телцето малко,
протегнало към шията ми лъскав гриф?
По хордите къси как да засвиря,
как ще го залъгвам и приспивам,
със кой ли мелодичен примитив;
в чия ли невидима диря
ноти да търся; или подир
в безброй парчета натрошено огледало,
пръснати във пустата гора, да тичам –
за шепа ноти, бледо отразени? –
не, ще трябва в потира ми черен,
умелият Майстор сам да живее…