Ивайло Иванов: Моите петъци с Александър Геров - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

ЩЕ СЕ ПОМЪЧИМ ДА ЖИВЕЕМ

Ти цялата трепериш и се свиваш!...
Ти се боиш от тази смърт наоколо! –
Когато след любовна нощ заспиваш,
а от екрана грей – Ирина Бокова!...

Недей плачи! Не страдай! Ще живеем!...
Ще бъдем всичко туй, което виждаме:
Трибуната. Надеждите зад нея!...
На митингите първото прииждане!...

Ах, пролетта! Забрави ли как вишните
във бели дрехи се разхождаха в градината?
На роклите подплата им! „Виж ни ти!”
Бедрата, шумолящи сред коприна!...

Сега вземи ни, леден вятър, шибай
последните листа и мисълта!
Нощта шуми! „Градината” умира!...
Докосват се безкръвните листца!...

И ужасът, че всичко е забрава,
че всичко е – „измама” и „лъжа”,
като нощта, полека избледнява
на прехода в сломената душа!

ЧИСТОСЪРДЕЧЕН НОЩЕН ГЛАС

Небето, със звезди поръбено,
с безкрайната си пустота,
като ходило бе подъбено
и ме премазваше с пета!..

Морето, гладно и сърдито,
ревеше с хиляди вълни –
като дете недоубито
ехтеше в свойте пелени!...

А от крайморската градина
повяваше смразяващ студ!..
Подобно гарван сред пустиня,
крещеше той: „Абсурд! Абсурд!”...

Във този грозен миг под кестена
аз два любовника видях.
Чух глас! И после се разнесе
чистосърдечен мъжки смях!...

С ръка сърцето си притиснах
и бързо хукнах във нощта
към своя дом, към свойте близки,
към всекидневните неща.

И вече нищо аз не исках!...
Не беше ме от нищо смях!...
Боях се, че у своите близки
следа ще видя и от тях!...

КАТО В КАРТИНА ОТ ИЛИЯ СМЕШКОВ

Аз си имам всевъзможни тайни!
Правя комбинации безброй! –
Влезна ли във Пловдив, всички „майни”
плащат ми десятъка без бой!

А пък тези хора са различни!
Те седят на пейката до мен!... –
Той е прост огняр във цех фабричен,
тя – хуманитар-интелигент!

Те не са ни близки, ни любими!...
Чувства се – съпруга и съпруг!
Но една велика тайна имат:
Мутрите от тях пари не взимат,
нито ги заплашват със юмрук!...

Като нарисувани от Бешков
те седят под слънчевия прах!...
Ах, защо ли в разказа Андрешков
място не намерим и за тях?...

ВСЕКИДНЕВИЕ

По осем часа сън и осем работа,
и осем разпилени часове!...
Така минава на живота славата,
край пустите, самотни брегове.

А има хора, улици, трамваи!...
Градинка малка в центъра цъфти!...
Но никой я не вижда, и не знае,
че там живот действителен кипи:

…Един кондуктор с ватмана се спречква
и настоява да се разбере,
че пътя там, зад втората пресечка,
се сляга и пропада във дере!...

Чистачка към лехите се отправя
и мисли, със вълнение в гърди,
дали кондома, в листите забравен,
все още продължава да смърди?

Навред живеят хора! А не можем
към щастието да намерим брод!...
За своите „малки грижи” се тревожим
и чужд ни е Безкрайният живот!...

Откъсна се от чашките капута!...
Кондуктора с трамвая отлетя!...
Чистачката – измита, преобута –
най после наслади се на смъртта!

ОПИТ ЗА ПРЕОБРАЖЕНИЕ

Да се умре не е тъй лесно!...
По свой закон смъртта цари!
Аз се напих. Крещеше бесно
сърцето в мен: „Умри! Умри!...”

Помислих си, че ще се пръсне!
Ала не бе смъртта това!...
Аз просто се събудих късно,
с „метафизични сетива”!...

ГОЛЯМАТА ТЕЖИНА

От дълбокия Космос,
дето вей тишина,
като шепот се носи
мирисът на жена.

И звучи този „шепот”
през нощта, през деня.
Ти се вслушваш нелепо
в мириса на жена!...

Нашта Земя – прашинка,
жадна и в светлина, –
има ханша на Минка,
с профила на жена.

Чуй, сърцето ти бие!...
Усмихни се в съня!...
Скоро ще те покрие
– торф и пръст от жена!

БАЛАДА ЗА ЧОВЕШКОТО ЛЮБОПИСТВО

„Човекът стъпи на Луната!
Привет, човек, привет, човек!
Очаква днес от теб земята”…
– Два килограма прах в торбата
и малко пепел – във пакет!

Недей го праща на жената!...
Задръж си лунния колет!
Ще иска сливи от селата
да замени за тая смет!....

Прати ми азбест от скалата!...
/И скална слюда – за късмет!/
Кога, възвил покрай Луната,
със грохот проглушиш децата,
към Марс отпрашил на гурбет!...

ПРОМИСЪЛ ЗА МЕНЕ И ВСЕЛЕНАТА

И пак се взирам в пролетно цвете,
и мисля за живота и смъртта!...
Човека, о, човека съсипете!...
Бухнете го, блъснете го, разпръснете

в треви и клони, птици и листа!...

Човеко! Ти за вечност си повикан!
Добър и лош, и праведен бъди!...
Ако не ти го ближният „натика”,
не може друго да те победи!...

ПРОЛЕТНА НОЩ – `41

Кой чука неспокойно по стъклата?...
– Аз чукам! – рече Финдли.
Навън дими и диша влажен вятър!...
– Да диша! – рече Финдли.

Ослушвам се: В деретата надоле!...
– Дерета? – ужаси се Финдли.
О, туй е дълго чаканата пролет!...
– С Незвал и Жданов! – отбеляза Финдли.

Аз скачам и разбивам с гръм стъклата!...
– А тъй! Гръмни ги!... – насърчи ме Финдли.
И в стаята нахлува топъл вятър!...
– Добре! Да хлуе! – се зарадва Финдли.

Аз се задъхвам в черната й грива!...
– ОК, дъхни й! – захортува Финдли.
И като младо вино ме опива!...
– Дъха на нива? – пророкува Финдли.

В недрата на земята лава дреме!...
– Ми, като дреме? – примири се Финдли.
И всичко се върти в любовен шемет!...
– Не мисля да го спирам! – рече Финдли.

О, тази нощ! О, тази страст безумна!...
– О, нощ безумна!... – гръд отвори Финдли
Аз знам, че утре радостно ще лумне!...
– Тя вече лумна! – промърмори Финдли!

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а